Маминия план

Марион Бонд Уест

 

Навярно фактът, че първият ми внук, Джейми тръгва на училище, ме върна в горчиво сладкия спомен за времето, когато аз бях в първи клас. Годината беше 1942-а. Госпожа Една беше от онези чудесни старомодни учителки, които с радост отдаваха целия си живот на училището. Обичах училището: миризмата на тебешир и цветни моливи; аромата на дървения под, след като байчото, Джим, го лъснеше; да имам чин, който да ми е точно по мярка. С училището обаче беше свързан и един непреодолим проблем – Милдред.

Всеки ден на път за вкъщи Милдред ме дразнеше, удряше и плашеше. Мисълта за нея ме хвърляше в ужас. Тя беше за втора година в първи клас и беше с една година по-голяма от мен. Милдред нямаше приятели и изглежда усилията й бяха съсредоточени главно в създаването на неприятели. Аз бях сред най-дребните деца в първи клас и заради това тя ме избра за свой главен враг.

На път за вкъщи тя неизменно ме настъпваше по петите и ми изуваше обувките. А когато спирах, за да ги оправя, Милдред ме удряше по гърба с всичка сила. Щом удареше последният звънец, сърцето ми е като лудо и аз започвах да премигвам бързо за да не се разплача.

Скоро мама усети, че нещо в училище не е наред. Не ми се искаше да й разказвам за Милдред. Седях до радиото и слушах „Самотният ездач" преструвайки се, че не чувам въпросите й за училище. Мама продължаваше да ме разпитва и в края на краищата, през много хлипане и подсмърчане, чу цялата история.

- Нищо не можеш да направиш, мамо. Нищо. Всички ще решат, че съм мамино детенце.

Нямаше никакъв начин мама да идва да ме взема от училище. Тя ходеше на работа. Баща ми беше починал преди няколко години. Нямах нито братя, нито сестри, които да се грижат за мен. Не можех да си представя как мама може да ми помогне. Уверена бях, че проблемът ми няма решение - за толкова голям проблем въобще няма решение.

На следващия ден в училище госпожица Една се наведе над чина ми и прошепна;

- Марион, би ли останала след училище, за да ми помогнеш с една работа? Снощи говорих с майка ти и тя каза, че няма нищо против.

Сините й очи ме гледаха разбиращо и тя миришеше прелестно на одеколон. Тогава си помислих, че сигурно всички ангели имат такива сини очи и миришат на същия одеколон. Кимнах радостно.

Когато последният звънец иззвъня, аз с удоволствие останах на чина си. Милдред беше леко озадачена, но се изниза заедно с другите. Не след дълго госпожица Една каза, че е време да си вървя. Тя стоеше на стъпалата на училищния праг и ми махаше с ръка, Затичах се нагоре по хълма без никакъв страх. И тогава, точно когато стигнах върха на хълма, чух зад гърба си познати стъпки. Милдред ме бе причакала. Моментално настъпи обувката ми и ме плесна по гърба. Аз се разплаках. Не можах да се сдържа.

Когато мама се прибра от работа и ме видя, се зае да ме разпитва. Аз и се молих да не ходя на училище и през нощта почти не спах. На сутринта тя рече:

- Марион, днес ще дойда с теб до хълма. Навярно ще срещнем и Милдред.

Милдред идваше на училище от другия край на града. На път за училище тя никога не ме тормозеше, само на връщане.

- Мамо, моля ти се, недей! Недей да говориш с Милдред, Само ще я ядосаш повече. Нека си остана вкъщи. Моля ти се, мамо.

- Обличай се по-бързо, Марион - отвърна тя с ласкав, но твърд глас.

- Моля ти се, мамо.

- Повярвай ми, Марион. Имам план.
Коремът ми се бунтуваше. Толкова ли не разбираше майка ми, че какъвто и план да е измислила, той няма да свърши работа? Навлякохме се срещу хапещия студ и тръгнахме нагоре по хълма. Може би няма да срещнем Милдред, надявах се аз. Но майка ми имаше много уверен вид. Познавах добре този вид и с ужас си мислех, че ще видим Милдред и мама ще приложи своя „план”.

И разбира се, точно когато стигнахме върха на хълма и аз трябваше да тръгна в посока към училището, а мама в другата - към работата си в банката, забелязахме Милдред. Изчакахме я, докато се изравни с нас. Тя се престори, че не ни вижда, понеже видя, че съм с майка си.

- Здравей, Милдред - тихо поздрави мама. Милдред се спря и замръзна като статуя. Лицето и ръцете й бяха ярко червени от студа. Възголямото й палто беше разкопчано. На него имаше само две копчета. Останалите липсваха Отдолу беше облечена с памучна рокля, сякаш беше лято. Аз бях увита с толкова дрехи, че едва ходех. Навлечена бях дори с няколко долни фланели.

Мама се наведе така, че да се изравни с Милдред. Отначало нищо не каза. Вместо това закопча копчетата на палтото й и вдигна яката така, че да й скрие врата. После приглади назад непокорния кичур, който постоянно висеше пред очите на Милдред. Аз стоях отстрани и гледах как дъхът ни излиза пред лицата в ледения утринен въздух, надявайки се, че никой от съучениците ми няма да мине наблизо и маминият план ще свърши бързо.

- Аз съм майката на Марион. Имам нужда от твоята помощ, Милдред.

Милдред гледаше майка ми с изпитателен поглед и с изражение, което не можех да определя. Лицата им бяха само на няколко пръста едно от друго. Докато мама говореше, нейните облечени в ръкавици длани държаха измръзналите ръце на Милдред.

- Марион няма нито брат, нито сестра. Тя има нужда от някоя особено добра приятелка в училище. Някой, който да я изпраща до върха на хълма след училище. Струва ми се, че ти би могла да й бъдеш приятелка. Би ли станала приятелка на Марион, Милдред?

Милдред захапа долната си устна, като непрестанно премигваше, накрая кимна.

- Благодаря ти! - рече мама с голяма увереност и благодарност. - Знаех си, че мога да разчитам на теб.

След това тя прегърна Милдред дълго и силно. Мен ме прегърна набързо и след това извика подире ни, сякаш не се бе случило нищо необичайно.

- Довиждане, момичета. Приятен ден.

Двете с Милдред вървяхме заедно по пътя до училище, вдървени като механични играчки, вперили очи пред себе си без да продумаме нито дума, Веднъж само я стрелнах с поглед. Милдред се усмихваше! Никога дотогава не я бях виждала да се усмихва.

Всеки ден след училище се прибирахме заедно нагоре по хълма. Скоро започнахме да си приказваме, да се смеем и да си споделяме разни тайни. Милдред започна да си прибира косата назад така, както мама й я беше прибрала. Понякога дори си слагаше панделка в косите. Някой заши копчета на палтото й и тя закопчаваше всичките и винаги носеше яката си вдигната. Така стана, че започнах да й викам ,,Мил”. После и другите, дори госпожица Една.

- Ей, Мил, ела да седнеш при мен - провикваше се някой на обед.

- Не, Мил ще седне при мен - молеше се друг.

Милдред им отвръщаше с радостна усмивка, но винаги сядаше до мен на обяд. Мама обикновено слагаше в кутията ми по нещо специално за Мил - дори бележки с благодарности. Мил винаги ме пускаше да мина преди нея на опашката за чешмичката с вода.

През 40-те години свети Валентин беше много важен празник в първи клас. Направихме си огромни кутии и ги подредихме на чиновете за размяна. Към края на празника аз изтеглих огромна Валентинка. Всички се вдигнаха на пръсти, за да я видят по-добре. Беше купена от магазин! И очевидно струваше доста скъпо. Почти всички бяха направили своите Валентинки от червена хартия, дантели и лепило. Из класната стая се разнесоха „ах" и „ох" и продължиха да се носят из въздуха, докато отварях великолепната Валентинка. На картичката, с големи дебели червени букви пишеше: „От най-добрата ти приятелка".

Погледнах към Мил. Тя седеше, скръстила ръце на чина, озарена от най-голямата си усмивка. Косите й бяха хванати с червена панделка. Милдред вече се усмихваше много често. Освен това получаваше и по-добри бележки и не си тъпчеше книгите под чина. Очите й се вдигнаха и срещнаха моите. Тогава разбрах, че планът на мама е успял.

През 1942 не разбирах добре плана на мама, нито пък доста години след това. Но с течение на времето разбрах откъде мама беше измислила забележителния си план. Научих също, че този план върши работа при какви ли не ситуации: „Любовта е дълго търпелива, пълна с благост... не безчинства... не се сърди... Всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада"