ЛЕГЕНДА ЗА ЛЮБОВТА

разказ от Гергана Радева

 

 

 

 

"Има една легенда за птичката,
която пее само веднъж в живота си,
но по-сладко от всяко друго земно създание.

Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългият им и остър шип, за да умре,извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва."

Не зная дали съм те търсила или просто съм мечтала за теб. Тогава, когато с нежелание съм се измъквала от топлите прегръдки на съня и почти несъзнателно съм те усещала сред хората, заобикалящи моя свят. Или тогава, когато съм наблюдавала отиващия си ден и съм отправяла жаден поглед към хоризонта. Не зная дали съм допускала, че ти съществуваш в горещите летни дни и дългите зимни нощи, в дъждовното есенно отчаяние или пък в живителния аромат на пролет. Но чувството, че теб те има някъде на света, ми е давало сили да живея...

Събуждам се сутрин в прегръдките ти и се наслаждавам на твоето присъствие. Замечтано прокарвам поглед по голото ти тяло и правя усилие да не го докосна. Притаявам дъх, защото почти не смея да дишам - толкова ме е страх да не се окаже просто сън.

Внезапно ти отваряш очи и ме озаряваш с твоя пълен с топлина поглед. Очите ти са дълбоки като океан и аз се оглеждам за спасителен пояс. Приближаваш устни към моите и аз притварям очи. Целувката ни е толкова дълбока и страстна, че наоколо избухват хиляди горещи слънца. Усещам как възбудата ти постепенно нараства и те улавям в ръцете си. Ти си така прелестен и гладък, а само миг по-късно аз те държа между устните си. Харесваш ги и то не само заради усещането, което те ти дават- чувствената им и предизвикателна извивка те влудява, ти знаеш, че това са устни, създадени само за любов. Докосвам те с език и ти стенеш, а аз та захапвам нежно със зъби, защото искам да се убедя, че си жив. Трепериш, но не от болка, настръхваш, но не от студ. Желаеш ме - и аз съм твоя, страхуваш се - но не от мен.

Проникваш в тялото ми и аз те приемам, изпълнена с нежна всеотдайност и мъничко тъга. Плавните ти движения напомнят самотна лодка в бурен океан, а брега е толкова далече...

Усещам силата ти и знам, че си уязвим, защото обичаш винаги да бързаш бавно. Облива ме гореща вълна и в нас избухва като огнен дъжд вулкан от неземно удоволствие, събрал в себе си страстта и пламъка, страданието и радостта, уханието на вятъра и вкуса на самотата.

Благодарна съм ти, че ме научи да обичам и да дарявам любов. Обръщам се към теб, целувам те и поставям длани на лицето ти, като се мъча да запечатам за винаги твоя образ в съзнанието си и да го запазя за дългите дни и нощи, които ми предстоят без теб...

Зная, че от утре трябва да се науча да живея без теб, но казват, че раздялата винаги е като една малка смърт...

"Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече.

Но ние, когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.

Защото най-хубавото в живота се постига само с цената на голямата болка... или поне така е според легендата".

 

 

*/ Днес, ровейки се в пощата, открих едно старо писмо. Изпращано ми е в далечната 2005 г. Подателка е неизвестна за мен авторка. Към него бе прикачен разказ. Не помня какви са били мотивите ми в оня момент, за да не кача разказа. Сега, след почти 10 години, реших да изпълня желанието й. Разказът е написан с много силен емоционален заряд. На някои млади читатели той вероятно би харесал.

А. Болдин