Петър Тушков

 

 

 

Жонгльорът на бензинови резачки от Кейптаун

 

(Разказ от Петър Тушков )

 

 

 

1.

 

Намирам се в обикновения свят. Часовникът на масата в кухнята тиктака, ако го навивам всеки ден или поне през ден или нощем, когато ставам да пия вода (и за да бъдем напълно откровени — или за да пусна една вода). Кафето завира по един и същи начин с леки вариации в зависимост от влажността и температурата на въздуха и атмосферното налягане. Подранилите коледни празници всяка година ме вълнуват по един и същи начин въпреки неизменните опити на този или онзи Гринч да ги открадне. Винаги съм искал да пътувам по света, може би като илюзионист или крупие на голям бял пътнически кораб някъде из южните морета или сред мразовитите вълни на Ледовития океан, но никога не съм имал смелостта да го направя. Всеки ден сядам пред клавиатурата и пиша за преживелиците на измислени хора.

В този обикновен свят настъпва неочакваният призив за приключение.

— Напусни рутината на ежедневието. Очакват те нови изживявания, невиждани гледки, непомирисвани мириси.

— И да се изложа на риска на промяната? Не, благодаря — отказвам аз и в този отказ се съдържа философията на страха, вкоренена в мен от здравия разум на еволюционната верига на милионите години, довели до рождението ми.

Призивът за приключение увесва нос. Поглежда ме малко криво. Доволен съм, че съм го поставил на мястото му. Върви си, призиве, на кой изобщо си притрябвал?

Няколко дни по-късно домът ми изгаря. Всичките ми лични вещи — които към смятал за неунищожими — изчезват. Докато гледам как пламъците поглъщат миналото ми, към мен се приближава почернял от сажди пожарникар и споменава, че услугите на пожарната команда ще ми струват цяло състояние. Питам го какво да правя, при положение че не ми е останало нищо? Той ме съветва да започна на чисто. Замислям се върху съвета му и си спомням за новите изживявания, които ме очакват, след като съм загубил всичко.

Какъв друг избор имам в този момент, освен да прекрача прага на непознатото?

2.

Пускам връзките, явявам се на прослушване и се озовавам на борда на гигантски пътнически кораб с договор за шестмесечен круиз като жонгльор в неголяма пъстролика трупа от циркови артисти. В спалната ми каюта има две двуетажни легла, където живея с още трима души от трупата: японец — гълтач на ножове, гръцки акробат и пуерторикански фокусник с неизчерпаем запас от нецензурни вицове, които понякога преди да заспим ни разказва със смешния си английски акцент. Японецът е мълчалив и намръщен през цялото време и първите няколко седмици от пътуването ни преминават в борба да се справя с тежките изпитания в работата, която съм излъгал, че мога да върша, и лошото време в Средиземноморския басейн. Когато излизаме в Атлантическия океан и се отправяме към Екватора, слънцето напича безбрежните водни простори и морето се ширва пред нас — гладко като огледало.

Все още не знам дали всичко това си е струвало. Всяка вечер японецът точи един от самурайските си мечове и мълчи враждебно, а пуерториканецът ни разказва вицове. Гръцкият акробат се е смилил над мен и ми е помогнал с няколко трика в жонглирането. Уменията ми се подобряват и по време на представленията на борда на кораба все по-рядко изпускам бухалките, гумените топки или факлите, с които жонглирам. На няколко пъти опитвам да се сприятеля с японеца, но ниският мъж остава затворен в себе си. Междувременно се запознавам с красива танцьорка от вариететното шоу на кораба и понякога изпиваме по нещо в някой от баровете на долните палуби.

Пътуваме към Кейптаун, където ще направим кратка двудневна почивка и ще получим първия си голям аванс. Нямам желание да слизам на сушата и планирам да остана на борда през цялото време, докато останалите се забавляват, но пък авансът ще ми помогне да погася част от огромните си дългове. Упражнявам упорито номер с жонглиране на бензинови дърворезачки, но не храня особени надежди, че някога ще успея да го изпълня в целия му блясък — с работещи резачки и скачащи през огнени обръчи акробати зад гърба ми. Гръцкият акробат ме окуражава и обещава, ако постигна съвършенство, да говори с колегите си акробати, за да изпълним заедно номера. Резачките обаче са толкова тежки, че ръцете ми едва ги удържат и дланите ми са покрити със зараснали белези от острите им вериги. Когато достигаме Кейптаун, съм почти напълно отчаян от липсата на напредък, и по-лошото е, че мениджърът на цирковата трупа изисква от мен да представя номера, или ще прекрати договора ми. Дава ми срок от два дни.

Още първата вечер се разнася слухът, че на сушата се е разразило сбиване между членове на трупата и японецът ни е напуснал. Това донякъде ме потиска. На втория ден се оставям да ме склонят да сляза заедно с останалите, за да разгледаме забележителностите, и денят преминава в шляене из яхтените кейове, музеите и плажовете на Кейптаун. До вечерта така съм се отегчил от всичко, че изоставям приятелите си и се запилявам из тесните улички в търсене на бар, където да се отдам на мрачно взиране в чашата си. Дори не обръщам внимание, че съм попаднал в квартал, където никога не стъпват туристи, и че съм влязъл в притъмнен, подобен на пещера, бар, където ме оглеждат любопитно и заплашително. Тъкмо съм поръчал първото си питие, когато забелязвам, че на една от масите, около която се е събрала шумна група груби мъже, играят на карти трима чернокожи и един японец. Същият мрачен и нисък японец, с който сме делили една каюта по време на дългото пътуване покрай бреговете на Африка!

Приближавам любопитно и започвам да следя играта. Японецът губи, а и враждебното му отношение започва да влошава нещата. Пиян е. Вероятно е прекарал последните дванайсет часа в игра на карти и купчината банкнотии пред него почти напълно се е стопила. Очевидно е, че чернокожите, седнали около масата, са решили да го оберат по един или друг начин и единственото, което го спасява, е, че засега ги устройва да губи. При едно от раздаванията обаче късметът на японеца се усмихва и той печели ръка със зашеметяващ залог. Купчината в средата на масата изглежда несметна. Чернокожите мъже си разменят бързи и яростни думи на местния диалект и се споглеждат. Един от тях се усмихва, вади огромен хромиран револвер и го оставя на масата пред себе си, след което пали цигара и поглежда предизвикателно японеца. В този критичен момент японецът на свой ред вади самурайския си меч и го поставя на масата пред себе си, карайки останалите двама чернокожи, бързи като мълнии, да насочат полуавтоматичните си пистолети с изпилени серийни номера право срещу главата му. Тримата гангстери му говорят на неразбираемия си език и интонацията на гласовете им е смъртоносна и заплашителна. Японецът отпива спокойно от питието си, а насъбраните около масата мъже разширяват кръга около тях.

Подхвърлям празната си чаша в ръка и се приближавам с нея към картоиграчите. Оставям чашата на масата пред обърканите им погледи и първо изпивам до дъно питието на мъжа с хромирания револвер, а после и това на японеца. Оставям празните им чаши до моята. Сега погледите им са още по-озадачени, но раздразнението им си личи все по-ясно. Единствено японецът ме гледа замислено. Взимам трите чаши и внезапно ги подхвърлям във въздуха над главата си, карайки чернокожите мъже да подскочат нервно и да насочат пистолетите към мен. Улавям чашите една по една и започвам да жонглирам с тях, като проследявам плавните им параболи с точно око и леко отворена уста.

В бара цари стъписано мълчание. После мъжът с хромирания револвер избухва в смях, спуска дулото на оръжието и казва нещо на другите двама гангстери. Те също избухват в смях и без да престават да говорят един през друг, се изправят, тупват по гърба японеца и се отправят към вратата, оставяйки купчината пари пред него.

Не спирам да жонглирам с трите чаши — толкова прост номер, че и дете би се справило, но вместо чаши виждам пред очите си запалени моторни резачки, танцуващи като часовников механизъм. Улавям ги прецизно и безпогрешно, отново и отново, не спирам да жонглирам, без да обръщам внимание на нищо около себе си, както и на факта, че след като гангстерите са си тръгнали, мъжете около масата са започнали да поглеждат алчно към парите на нея.

Внезапно нечия ръка се протяга и улавя една от чашите пред мен във въздуха. Мигвам и останалите две чаши се разбиват на парчета в краката ми. Японецът държи чашата в едната си ръка, а с другата е издигнал самурайския меч. За момент всички го наблюдаваме объркано. Сетне той подхвърля чашата във въздуха и я посича с мощен замах, пращайки във всички посоки дъжд от стъклени шрапнели. В настъпилото сред крещящите мъже объркване прибира с едно движение измачканите банкноти от масата и ме извлича на улицата, като ме държи за яката и лае на японски с издигнат меч към всеки, който се опита да ни прегради пътя. Налага се да пробягаме няколко пресечки, преди да се уверим напълно, че и последният от клиентите в бара се е отказал да ни преследва. После спираме пред чудноватите плодове и зеленчуци на щанда пред някакъв малък магазин и японецът най-после прибира меча си. Поглежда ме и ме пита дали знам как да стигна сам до кораба, а аз отговарям, че нямам представа къде се намирам. Откривам, че на лицето му за пръв път, откакто го познавам, се появява усмивка

3.

Прекосяваме почти на бегом останалите пресечки от квартала, докато най-сетне не се озоваваме на някакъв булевард и взимаме такси до пристанището. Когато излизам от таксито, японецът остава вътре, но ми подава ръка. Двамата се здрависваме мълчаливо и се разделяме завинаги.

Вечерта дълго мисля за танца на чашите в онзи бар и когато на следващия ден рано сутринта корабът отплава по обратния си път, откривам мениджъра на цирковата трупа и му казвам, че ще изпълня номера с резачките. Той се подсмихва презрително и ми отговаря, че щом искам, “мога да опитам”. Отговарям му да не се тревожи и се отправям в търсене на гръцкия акробат и колегите му. Когато го посвещавам в намеренията си, очите му се разширяват от учудване, но въпреки това кима в знак на съгласие и се заема да уреди подробностите. Представлението ще бъде след три дни на една от горните открити палуби.

Когато денят настъпва, все още не съм успял да се отърся от съмненията си и съм ужасно нервен, но с всяка изминала секунда започвам да усещам как страховете се оттичат от мен и на мястото им се настанява хладна увереност. Научил съм, че мога да се доверя на способностите си. Превъзмогнал съм неувереността си. Открил съм приятел, когото никога повече няма да видя, и това не ме изпълва със съжаление.

Когато кулминацията на тематичната хавайска вечер на откритата палуба настъпва, гръцките акробати — мъже и жени с гъвкави, загорели тела — излизат пред всички и започват да изпълняват номера си, а аз заставам в центъра им. Асистентите палят трите бензинови резачки в ръцете ми, а след това ги заливат със запалителна течност, която също подпалват. Започвам да жонглирам с пламтящите работещи бензинови дърворезачки, просичащи въздуха с гладни огнени езици, и съм в пълна хармония с плавния им ритъм и пулса на вселената. Мисля за обратния път към дома и хората, които ме очакват там. Мисля за всички предстоящи Коледи и вълнението от ранното настъпване на празника. Не допускам нито една грешка, а аплодисментите на публиката са оглушителни — аплодисменти, които ще отнеса завинаги със себе си.

 

 

 

Този разказ е част от сборника "Магьосникът на Фараона"