ДЪЖД

Разказ от Добри Карабонев

 

 

Има различен дъжд. На едри дъждовни капки, които плющят тежко по земята. На бързо стичащи се струи, полетяли внезапно от небето. На мятаща се водна пелена, гонена от вятъра, или на изливащ се водопад, святкащ и гърмящ, смръщил небосклона, хвърля яда си над земята. Но има и един тих дъждец. Обикновено кротнал се от вчера, той се сипе невидимо, ръми бавно и полека, не спира.

В един такъв тих дъждовен ден, вдигнали яките на войнишките шинели, тримата се спускахме по тясната пътека в родопския балкан.Дъждецът бе накиснал дебелото сукно. Слизахме от махалата, където имаше смесен магазин. Казваха му смесен, защото в него се продаваше всичко . От хляба и ориза, до гумените ботуши, пироните, лопатите и греблата. Дори имаше и един гардероб, доста прашасал. Вероятно застоял се отдавна. Почти всяка неделя отивахме до махалата. Сядахме до някоя от трите тежки дъбови маси и ако имаше бира, изпивахме по една. А когато нямаше, Сабрито ни отваряше по един буркан компот. Зъбчето и Миланката изпушваха по една-две цигари и си тръгвахме. Махалата беше на около два и половина километра от войнишкия лагер. Ходехме с удоволствие. Чистият въздух и красотата на Родопа планина ни зареждаше със сила. Войнишките обувки чаткаха по каменистите пътеки без умора.

Тази неделя пак нямаше бира и ние пак си хапнахме по един компот. Много беше вкусен. Интересно, в артелната на поделението имаше каси с компот, но този си беше по-хубав, различен някак си. Когато надигахме за последно бурканите, за да изцедим капчиците сок, и тримата доволно се спогледахме. А на тръгване винаги си взимахме по-една стограмка ракия. Имаше тогава едни малки шишенца от по сто грама. Бяха с тясно гърло, което пропускаше точно по-една сладка глъдка.. Днес беше ред на Миланката да вземе и той отиде до тезгяха на Сабрито. Вече слагаше трите шишенца в джоба, когато в магазина влезе младо помакинче. То внимателно  постави малка кошничка на тезгяха и започна да изважда яица от нея.

- Здравей, чичо Сабри – каза тя и остави едно празно шише – сипи ми олио.

- Донесла си дванайсет яйца – каза Сабрито, гледайки пред себе си – по десет стотинки са един лев и двайсе. Нямаш ли още четиредесет стотинки, та да ти напълня шишето до горе?

- Не, сипи колкото има – каза момичето и свенливо придърпа забрадката пред лицето си.

Миланката се беше захласнал по нея, гледайки я в упор. Зъбчето му подсвирна, за да го приземи, но той си остана като прикован. Притеснена, младата помакиня едвам изчака Сабрито да й подаде шишето. Грабна го и изтича пъргаво навън.

- Видяхте ли какво лице имаше  -  заговори  като унесен Миланката – толкова бяло виждам за първи път. А и очите й бяха  много хубави.

По обратния път към палатковия лагер както винаги вървяхме един след друг, следвайки тясната пътека, която комай ние бяхме отъпкали и направили. Тя ту преминаваше през гората, ту изскачаше на някоя оголена полянка. На места беше стръмна и ни караше да подтичваме. Почти не говорехме, чуваха се само металните цинтове на войнишките обувки, който хрущяха по каменяк или оголила се скала. Кротналият се есенен дъждец продължаваше почти невидимо да се сипе от небето. Нашумилата гора все още бе зелена и гъста. Листата на дърветата пробляскваха, измокрени и натежали. След завойчето до голямата скала се откри и нашият дъб. Мястото, където винаги спирахме да поседнем. Беше огромен, с едри застарели от времето клонаци, разперени на всички страни, ошумени с големината на меча лапа листа. Там под огромната му корона сядахме и си отпочивахме. Двамата вадеха цигарите и запушваха. Всеки си имаше място, на което сядаше винаги. Аз се опъвах на мойто си място и притварях очи. Обичах да се вслушвам в тишината на балкана и да улавям  шумоленето на листата над нас, да отпивам по глътка от стограмката и да се унасям в спомени и мечти.

И сега, щом наближихме, побързахме да разхлабим коланите и да разкопчаем натежалите шинели. Насядахме между оголените корени на стария дъб и със стограмките в ръка подпряхме гърбове в огромния дънер. Пред него се стелеше нисък шубрак и откриваше красотата на целия балкан. Голямо стадо овце пасеше на широката поляна отсреща. Овчарят се бе подпрял на гегата, и не се притесняваше от кротналия се дъжд. Големият козяк го бе покрил целия. Сигурно подсвирваше на овцете  и кучетата, попоглеждайки към скрилото се слънце зад тежкия сив облак. Далеч на хоризонта се белееше и разстланото  като на длан малко градче Якоруда. Река Места проблясваше около него, отърквайки се в бреговете на Рила, Пирина и Родопа, сякаш пазейки ги да живеят в сговор, и бързаше надолу, за да се влее в спокойните води на Бяло море.

Надигах стограмката и продължавах да се захласвам по чудната природа. Гледката изпод стария дъб винаги ми доставяше голямо удоволствие. Сякаш ме изпълваше с енергия. Когато си тръгвахме, винаги усещах тази нова сила. И винаги благодарях на съдбата, че ме изпрати тук.

Дъждът продължаваше тихо да шумоли по листата на дъба, но под него беше сухо. Тук таме между тях се промушваха капки и падаха на прашната земя. Вадички дъждовна вода бягаше по наклона, бутайки клонки и листа, и се криеше в храстите. Зъбчето и Миланката се бяха изтегнали до дънера, надигаха грозданките, и също като мен бяха зареяли поглед в далечината. Така бе винаги. На никой не му се искаше да нарушава тази вълшебна тишина.

Тримата изкарахме заедно почти пет месеца в Родопа планина. Бяха ни събрали от три различни поделения. Зъбчето – казвахме му така, защото имаше един златен зъб – беше дошъл от Плевен. Миланката си беше Милан от Лом и аз от столицата. И тримата бяхме млад-сержанти. Със своите войници, всеки от нас имаше да изпълнява различна задача. Ние, “софиянците”, както ни деляха останалите, бяхме си свършили задачата и очаквахме да ни изтеглят. Докато станеше това, ни наредиха да помагаме на Зъбчето. Той с неговите “мостоваци” прекарваха голям мост над едно дере. А Миланката смразяваше тишината в балкана с мощните гърмежи на отделението си от бомбаджии. Тътените ехтяха дълго време по доловете след всеки взрив.

- Хайде, бре Младши, не я ли бутнахте тая скала? – питаше загрижен всяка неделя Сабрито. - Прогонихте животните от балкана.

Прав си беше. Осакатявяхме природата, ама нали е за добро. Развитието на цивилизацията го изискваше. Трябваше... “да подчиним природата,  да служи на човечеството” – както беше казал някой, в изблик на ентусиазъм.

Надигнах малкото шишенце и изцедих последната глътка от него. Замислен го заразглеждах, въртейки го в ръка. И изведнъж ме осени идея.

- Искате ли всеки да напише нещо и да го сложи в шишенцето си. Ще ги заровим тук под дъба и някой  ден след уволнението ще минем и ще прочетем какво сме писали.

- Ей, знаеш ли че ми харесва това – замисли се Зъбчето – Може да се съберем  в цивилизацията и да дойдем заедно насам. Ще бъде много хубаво, ако го направим.

- Става – заразглежда празното си шишенце и Миланката. – Но не се сещам какво да напиша.

-  Каквото се сетиш  - казах аз и започнах да търся молив и лист по джобовете.
След малко се бяхме умълчали, приведени  над листчетата хартия. Беше толкова тихо, че се чуваше само шумоленето на ситния дъждец по листата на шубрака пред нас. Зъбчето пръв написа бележката си, нави я на малко рулце и я пусна в шишенцето. Затегна капачката и замислен, с шишенцето в шепата, се опъна до дъба. Миланката и той скоро стегна капачката на своето шишенце. Аз се увлякох в мечти и май писах повече от другите. Заровихме ги под големия, дебел корен на дъба. Запазихме в тайна написаното. Обещахме си след уволнението да поддържаме връзка и един ден да се съберем пак тук и отворим шишенцата.

 

След като свърши казармата, близо година-две си пишехме писма. Тогава нямаше мобифони, джиесеми - единствената връзка беше пощата. Цивилизацията ни грабна и завъртя, годините бързо минаваха и казармата постепенно остана далеч, далеч в младите години. Когато един ден съвсем случайно се срещнахме със Зъбчето, пресметнахме, че се бяха изминали близо двайсет и кусор години. Но през тези двайсет години единствен той беше успял да намери време и да се качи при нашия дъб. Поседял, изпушил няколко цигари и прочел написаното в шишенцата. На нас двамата мечтите,  за които бяхме писали, не бяха се осъществили. Но искрено се надявахме мечтата на Миланката да се бе сбъднала. Бе написал за неговата любов от пръв поглед. Зъбчето прочел листчето, на което пишело: “Много ми хареса днес това помакинче от махалата, ако ми я дадат, ще се оженя за нея... Нищо че е с шалвари, много е хубава.” Спомням си, че докато бяхме заедно в Родопа планина, той почти всяка вечер тичаше до махалата и обратно. Пробягваше тези два и половина километра, открадваше няколко сладки целувки от помакинчето, и обратно по утъпканата пътека Здравата се бе влюбил нея.

Със Зъбчето много искахме да разберем докъде е стигнала тази родопска любов и затова нарекохме един ден, натоварихме се в жигулката му и потеглихме към Лом. Оказа се, че Миланката отдавна е напуснал града. Насочиха ни към селото на неговите родители. Отидохме , но и там го нямаше. Намерихме полуразрушен имот. Приказлива женица от съседната къща се разговори с нас и ни разказа всичко, което знаеше за комшията си. Разбрахме, че родителите на Миланката починали преди десетина години. Той се заселил в селото малко след смъртта им. Имал жена и две деца, момичета. В селото ги кръстили помаците, защото  жената и момичетата носели забрадки. Но вероятно това не притеснявало нашия приятел, защото той бързо се замогнал. Купил два трактора и започнал да оре нивите на цялото село, та даже го търсели и от съседните. Видял се в пари Миланката и скоро започнал да строи нова къща. Почти в центъра на селото. Нали имал момичета, искал да си имат свое. Завидели му обаче местните. Подигравките и обидите върху жена му и децата станали по-злобни. Един ден, когато жена му преминавала покрай селската кръчма, местен зевзек, подпийнал добре, притичал зад нея и свалил забрадката й, доставяйки огромно удоволствие на останалите селски тарикати. Тя тичешком се прибрала, уплашена и разплакана. Минути по-късно, когато в кръчмата сигурно все още се носел одобрителният смях на местните посетители и вероятно са потупвали смелчагата по рамото, вратата се отворила с трясък и в кръчмата влетял Миланката. В ръцете му присветвали дългите зъби на желязната вила. Не се бавил много, бързо съзрял до бара учудената физиономия на зевзека и със страшен вик се засилил срещу него. Забил го за тезгяха като хербарий. Приказливата съседка каза, че когато дошли от милицията – по онова време така се наричаше сегашната полиция – двама милиционери едвам измъкнали вилата. Миланката го осъдили на дванайсет години и половина за убийство. На третата година дошла вест, че е умрял в затвора. Как и от какво, женицата не можа да каже. Двамата с болка я изслушахме и мълчаливо се сбогувахме. 

На връщане почти не разговаряхме. Думите ни бяха заседнали в гърлото и не излизаха. Когато поехме по завоите на  Искърското дефиле, заваля ситен дъждец. Тих и кротък, като оня, преди двайсет и кусор години, когато мокреше войнишките ни шинели по пътеката в Родопския балкан.

Има различен вид дъжд, на едри капки, на стичащи се бясно водни струи, на подгонена от вятъра мокра пелена, на развихрила се буря, раздираща небосклона с гръм и мълнии... Но има и такъв като този, тих и кротък, който винаги щеше да ни напомня за Миланката.