ЗА ПРОСЯЦИТЕ

 

Те стават все повече. И не просят само по ъглите, заковани на определено място, а вече се разхождат по улиците, навъртат се край банките, край банкоматите, край големите магазини, оглеждат те преценяващо и изтърсват своя речитатив, огладен като речно камъче от многото повтаряне.

„Ще може ли да дадете за хлебец”.

Те са мъже и жени, често и недотам възрастни, но подпечатани до един със страшния печат на мизерията.

Преди време един пишещ събрат бе преброил шейсет и двама просяци в отсечката от НДК до „Св. Неделя”.

Много ли е това, малко ли е, нормално ли е в условията на криза, не се наемам да отсъдя.

Не можеш да дадеш стотинки на всичките, това е ясно.

Но и не можеш да избягаш от това явление, което се превръща в епидемия.

По-гордите ровят в кофите за боклук, вадят кашоните, разкъсват ги, опаковат ги в стегнати денкове. Ще ги предадат в пункта за вторични суровини, ще вземат десет-двайсет стотинки за килограм хартия. Ако работят упорито, цял ден, ще съберат пари за бутилка евтино вино.

За да преминат върху сала на алкохола и тази нощ, и тази мразовита нощ.

Помня женицата, която просеше пред магазина „Фантастико” на „Братя Бъкстон”. Тя излизаше по тъмно, цялата забрадена, може би за да не я познаят съседите.

Помня една жена, която пресече улица „Солун”. Тя влачеше своя хартиен товар по снега, завързан с канап. Бръкнах в джоба и й подадох някакви монети. „Аз не прося”, каза жената. И продължи по пътя си. Ако можеше някой скулптор да направи барелеф на лицето й, на тази готова да умре, но да не проси, гордост. Ето този паметник би бил истинският паметник на майка България днес.

Но все едно, и тя, тази горда непросеща жена, присъства в тази графа – на хората, изхвърлени от борда на живота.

Помня белокосата, която по пладне тършуваше в един контейнер за смет в кв. „Хаджи Димитър”. Лицето й беше строго и интелигентно, лице на бивша учителка по литература. Тя десетилетия наред може би беше учила децата на достойните уроци, които присъстват в книгите, на надеждата, която живее между страниците им. Но сега, на края на живота си, беше разбрала, че книгите не помагат за нищо. Че когато ровиш в кофите за смет, не ти е до никакви книги. В очите й вече нямаше никаква надежда – след десетките хиляди страници прочетени книги.

Помня моя приятел Стефан Чурешки, който след смъртта на майка си и след десетгодишните опити да си намери работа, пред ужаса на мизерията избра полета от шейстнайсетия етаж. Стефан Чурешки не знае, че неговата книга „Именник на българските князе” бе номинирана за наградите „Бронзов лъв” на току-що приключилия панаир на книгата.

Пропастта между богатството и бедността е страшният проблем на нашето време. Обществата не успяха и не успяват да намерят решение на него, особено днешното диво българско пазарно общество. Личностите, които сами успяха да намажат с мехлем раните на бедните, се покриха с неувяхваща слава – да вземем само една майка Тереза. Чиито роднини продължават, между другото, да живеят в Скопие под името си Бояджиу (Бояджиеви), но това е друга тема.

Не е друга тема обаче метафизичният план от битието на просяците. Защото те просто ни напомнят какви сме всички ние, просещите милост от небето, от Бога. Затова в някаква степен просяците са избраници Божии, те превеждат на разбираем език небесните тайни. И не случайно тъкмо даването на милостиня, оказването на милост, помилването на просяка, присъства най-високо в скалата на християнските ценности. Защото милостта е езикът на Бога, с който Той говори най-често с човеците.

Не можеш да дадеш стотинки на всичките шейсет и двама просяци, населили отсечката от НДК до катедралата „Св. Неделя”. Но като не можеш на всичките, дай на колкото можеш. Раздай стотинките си. Всеки ден се прибирай вкъщи без шепата стотинки, които дрънкат в портмонето ти. Вярвам, че мнозина го правят. Но нека да го правим всички. Без това на желязното левче присъства ликът на небесния покровител на България св. Йоан Рилски. Кой друг ще помогне пръв на тия – най-малките, най-бедните, скованите от студ.

Просяците на България.