ВСЕКИ Е ЩАСТЛИВ В ИНДИЯ

 

Наистина всеки човек в Индия е щастлив. Не ми беше нужно много време, за да го осъзная. Трябваше ми само да се вгледам в очите на хората. В начина, по който се молят, вярват, усмихват на непознатия, посрещат ближния, доверяват се на странстващия.  Страната изобилства от мръсотия, мизерия, смрад, пот, шум, прахоляк, автомобили, тълпи от свръхбедни. Защо в крайна сметка всичко това отстъпва, за да остане в съзнанието ми силната духовност, човечност, пъстрота, с които Индия те засипва още от първата минута? Сега разбрах причината, поради която всеки рано или късно се завръща в Индия. Истината е, че в нито един момент не се чувстваш като чужденец в тази страна. Това е, защото си винаги добре дошъл. „Намасте” или „Божественото в мен приветства божественото в теб” – с този поздрав посрещат индийците всеки новодошъл.

Щом пристигнахме на току-що построеното летище „Индира Ганди” в Ню Делхи ни окичиха с венци от оранжеви гирлядни, направени от цветовете на невен. Със същите гирлянди даряват и боговете си.  Когато навлязохме в града ароматът на свежи цветя се примеси с тежкия мирис на пробуждащия се 18-милионен град, мирис на автомобилни гуми, изпарения, газ, спарен въздух. Слънцето беше изгряло съвсем скоро, още беше ниско на хоризонта, и макар да нямаше никакви облаци, то оставаше като обгърнато в мъгла. Въпреки ранния час, въздухът беше влажен и горещ. Всъщност се озоваваме в Индия след дъждовния сезон, тази година продължил чак до края на септември. Температурата е над 30 градуса,  въпреки че е началото на зимния период, най-благоприятен за туризъм. Все пак сме благодарни за тази прохлада!

В първия момент най-много ме изуми трафикът в Делхи – безброй автомобили, триколни таксита, мотори, ришки, велосипеди… В столицата имало 6 милиона автомобила и още 2 милиона от други градове, които минават през града всеки ден. Всички те се движат в неспирен поток, оркестър от клаксони и … всеки се оправя както може. Правила за движение няма, светофари и пешеходни пътеки също не се забелязват. На моторите са се накачулили по цели семейства, дори и с бебета. Все още не мога да разбера как успяват да се съберат по десет човека в малък автомобил – отпред, отзад, в багажника, още малко и на покрива ще се качат! Попитах местния ни екскурзовод Капил дали стават много катастрофи по пътищата. За мое най-голямо учудване се оказа, че процентът им не бил никак висок. Значи наистина е от полза да те закрилят толкова много богове!

Правят ни впечатление сериозните мерки за сигурност навсякъде. Пълно е с униформени с автомати по улиците, сградите са опасани с тел. Проверяват ни щателно и на влизане в хотела. Страхът от тероризма не ги е напуснал след терористичната атака в Мумбай преди две години.

Тъй като нямахме търпение да се гмурнем в живота на града, без да губим време се отправихме към един от големите хиндуистки храмове в Ню Делхи –  Лакшми Нараян. Целият храм беше украсен със свастиката – древен арийски символ, който носи успех, хармония и съвършенство по време на земния път. В индийския вариант има точка във всеки квадрат. Индусите ползват свастиката основно като религиозен символ, но освен на свещените места знакът се среща на всяка крачка, включително и по камионите на пътя. По стените на храма видяхме изображения и на други много важни за хиндуизма символи – пауна и лотуса. Паунът в Индия е символ на красота, просперитет, царственост, любов, състрадание и мир и се смята за свещена птица. В будизма паунът символизира чистота и перата му често се използват по време на т. нар. церемонии по пречистване. Лотосът, от своя страна, символизира творческата  сила,  сътворението на света. В лотоса древните индийци виждали символа на  Вселената, изображение  на земята, която  плува, подобно  на цвета  по повърхността на  водата.

По стените на храма има плочи с цитати от Ведите. Един от тях гласи: „От недействителното ме пренеси към действителното, от мрака ме пренеси към светлината, от смъртта ме пренеси към безсмъртието”. В градината една малко по-различна табела прикова вниманието ми с нетипичното си съдържание: „Плюенето, къпането, миенето, готвенето, уринирането и драскането по стените е абсолютно забранено в градината”. Очевидно има причина да изредят именно тези забрани.

Преди да влязат в храма, вярващите си събуват обувките и си пръскат лицата с вода – жест на пречистване, преди да се изправят пред божеството. Пред входа на храма младежи играят на „Не се сърди човече”. На гърба на тениската на единия от тях има надпис „Be happy” на английски и санскрит.

На другия ден се опитахме да влезем в един джайнистки храм в старата част на Делхи, но не ни допуснаха да снимаме вътре. Според мен се дължи на пълното им отричане от всичко материално. Джайнистката религия не е широко разпространена, но за мен е много интересна. Тя е може би една от най-аскетичните религии в света. Нейните най-върли последователи вярват, че не бива да се причинява зло на никое живо същество. Делят се на две течения – дегамбари („облечени в небе”) и шветамбари („облечени в бяло”). Дегамбарите са по-крайните. Някои от тях стигат до там, че да носят кърпа на устата си, за да не вдишват микроби и по този начин да ги убият. Или си носят метличка, с която метат преди да седнат някъде, за да не смажат някое мъничко животинче.

Към храма имаше ветеринарна болница. В нея благотворително се лекуват птици. Първоначално бях леко същисана като видях един човек да влиза в храма с гъска под мишница. Тогава още не знаех за болницата. След около половин час същият човек изскочи с пернатия пациент, качи се на една рикша и отпраши. Започвам да разбирам, че подобни гледки не са рядкост в тази чудновата страна.

От тук започва и гръбнакът на стария Делхи – дългата пазарна улица Чандни Чоук. Тук вече кипежът на града е най-осезаем. Пазарът е мястото в града, където можеш да го почувстваш истински, с всичките му особености и с целия му колорит. Никога не съм си представяла, че някога ще попадна на толкова оживено място. Потокът от автомобили и хора в Чандни Чоук е още по-голям от другите места. Едвам се разминаваме с тълпата. Всъщност хората са толкова нагъсто, че кошчета за боклук няма, за да не заемат място на улицата. Събота е, така че стълпотворението е още по-голямо. Освен това, на този ден се почита Съботния бог. Той е черен, доста нетипично за местно божество, движи се върху бивол и получава дарения под формата на храна, цветя и пари на този ден от седмицата. Един човек минава с кофа и събира дарения. Надничаме в кофата – в нея стои изображение на божеството, до него има кандилце и купичка със сребърни монети. Колкото повече напредваме по сергиите и витрините на магазините се редуват сладкиши, подправки, ядки, сарита, панджаби, шалове, сандали, разноцветни джунджурии – огледалца, химикалки, бляскави кутийки. На всяка от тях е окачена висулка от нанизани лимон и зелени пиперки за късмет и добри продажби.

По улицата клечат молещи се мъже. Други просят. Трети лъскат обувки или поправят часовници. Един се приближва до мен и иска да ми разкаже за бъдещето. Твърди, че мисля прекалено много. Съгласявам се и продължавам. От всички страни ни приканват да си купим от стоките им. Групата ни е привлечена най-силно от подправките, сушените плодове и чайовете. Затова се мятаме на една ришка – право към близкия пазар на подправките. Там ароматът ни връхлита внезапно. Хубаво ми става като си представя, че са докарани на това място от всички краища на страната – кумин, кориандър, шафран, масала чай, чайовете от Асам и Дарджилинг. Да, на това място се събира цяла Индия, прекрасна и толкова различна.

Някъде по средата на улицата се намира храмът на сикхите – Сисгандж Сахиб. Сикхизмът е една от преобладаващите религии заедно с хиндуизма. Мъжете носят тюрбани, завързани по специален начин според региона. Платът на тези тюрбани е дълъг най-малко 4-5 метра. Всяка сутрин го завързват старателно, преди да излязат навън. Най-строго почитащите ритуалите на сикхизма, без значение пол и възраст, винаги носят със себе си ножове или саби и не се разделят с тях дори докато спят – те са знак на тяхната отдаденост. От храма се носи ритмична музика от барабани, която съпътства молитвата на вярващите. Толкова ни харесва, че решаваме на всяка цена да си намерим тази музика и да си я отнесем вкъщи. Тя е поредното доказателство за живия дух на Индия.

В желание да си отдъхнем и да похапнем се натъкваме на индийската версия на МакДоналдс – Халдирамс. Там обаче има големи опашки, затова отиваме в истинския МакДоналдс на няколко десетки метри оттам. Положението с навалицата не е по-различно, а и няма тоалетна, за да си измием ръцете. Яд ме беше единствено, защото пропуснах да опитам от „Чикън Махараджа Мак”, който предлагаха в местната фаст-фууд верига.

В Делхи посетихме гробницата на моголския император Хюмаюн, послужила за модел на архитекта, построил Тадж Махал. Смъртта на императора настъпила по нелеп начин, след като се подхлъзнал по стълбите на библиотеката с купчина книги под мишница. Опечалената вдовица Хамида построява гробницата в негова памет. Тадж Махал пък е поръчан от император Шах Джахан, за да положи в него тялото на любимата си съпруга, починала по време на раждането на 14-та им рожба.

По стените на величествената постройка се откроява звездата с шест лъча, използвана от моголите като орнаментен космически символ. Друг характерен белег на тази архитектура е двойният купол – външен и вътрешен, който създава оптическа измама за размерите на постройката.

Както повечето подобни архитектурни паметници в Индия, и този попада в списъка на ЮНЕСКО. Прави ми впечатление, че таксата за вход за местни е 10 рупии, а за чужденци – 250 рупии или около 5 долара. Особено красноречив пример за разликата в стандартите.

Една от вечерите ни в Делхи сме поканени на хиндуистка сватба. Самото тържество се провежда в един град наблизо. Казва се Ноайда. Той е много различен от столицата. Извисяват се гигантски молове и стъклени бизнес сгради. Навсякъде има строежи, включително и на влакова линия. В тези части на Индия ясно си проличава икономическият прогрес на страната от последните години.

Хинду сватбите са най-пищните в Индия. Обикновено сватбените ритуали продължават седем дни, а приготовленията траят най-малко два месеца. Цялото семейство е въвлечено в подготовката за щастливото събитие.

Младоженецът Сандиип пристигна на бял кон, облечен с царствени одежки и корона. При най-пищните сватби младоженежът пристига на слон. До него по традиция на седлото седи 5-6 годишно момче от семейството. То представлява богът-слон Ганеша, син на Шива. Вярва се, че Ганеша отстранява всички пречки, затова момчето е винаги близо до двойката в брачния им живот. Мъжете посрещнаха младоженеца с буйни танци и оркестър, след което всички се събраха да изчакат да се появи най-важният гост – булката Моника. Тя се появи с прекрасно червено сари – цветът на индийската булка винаги е червеното. На челото си имаше бинди, ръцете й бяха изящно украсени с менди, а на ръцете и краката си носеше множество гривни – bangles. Всички те символизират обвързаността й с бъдещия й съпруг.  Върховият момент от церемонията настъпи с размяната на сватбените гирлянди. Радостни въгласи се разнесоха в залата, всички присъстващи започнаха да посипват младоженците с листенца от благоуханни цветя. Моника и Сандиип бяха вече бяха свързани за цял живот. Всеки от нас поднесе подаръците си и се снима с младоженците. Скоро след това си тръгнахме, защото следваше друг ритуал, резервиран за семейството и най-близките приятели на двойката – обиколката около свещения огън. Мнoго сме благодарни, че успяхме да видим отблизо най-почитания и свещен за индийците ритуал.

За мен най-интригуващи, където и да отида, са хората. Няма как да вникнеш в дадена култура, без да опознаеш или поне донякъде да разбереш местните и техния светоглед. Оказа се, че индийците обожават да бъдат снимани. В мига, в който усетят насочения към тях обектив, започват да позират и при това го правят добре! Нищо чудно, че Боливуд е толкова мощна киноиндустрия – всички в тази страна са родени актьори. Току-що проходили деца, красиви и изящни девойки, усмихнати момчета, големи семейства – всички застиват пред фотоапарата и се радват искрено на нашето внимание.  В един момент си дадох сметка, че хората около мен ме снимат с телефоните си. Явно, че за тях аз бях също толкова екзотична, колкото и те за мен! Цели групи от възрастни и тийнейджъри искаха да се снимат с нас, питаха ни откъде сме, дали ни харесва Индия, колко време ще останем. Една жена дори ни покани в къщата си. Не можех да повярвам колко добри и гостоприемни са индийците. Макар и бедни, у тях не се вижда завист или злоба, а напротив – по лицата им прозира одухотвореност и радост от живота.

Страшно изненадана останах от високата им степен на религиозна толерантност. На територията на тази огромна държава, която приютява един милиард и триста милиона население, си съжителстват различни религии. Хиндуизмът преобладава, но покрай него се изповядват съвсем свободно и сикхизъм, джайнизъм, будизъм, християнство, мюсюлманство и др. Интересното е, че ако си сикх например никой не ти забранява да се помолиш и изпълниш ритуалите си в хиндуистки храм. Важното е да вярваш, а не в кого, как и къде.

Джайпур е столицата на най-големия индийски щат – Раджастан („раджа” – крал и „стан” – страна). Намира се на запад, в посока границата с Пакистан. С навлизането ни в щата веднага почувствахме как всичко става по-цветно, лицата на хората също се променяха. Мнохо хора казват, че тук най-добре може да се усети духът на Индия. По пътищава се разминавахме с всякакви животни – камили, крави, диви прасета, тук-там и с маймуни. Най-голямо впечатление ми направиха шарените камиони „ТАТА”, които преобладават по пътищата на Раджастан наред с камилите.  Целите са изрисувани с пъстри бои, окичени са с черни гирлянди против уроки, а на повечето от тях се чете: „Божии превозвачи”.

Раджастан бързо успя да ме плени с очарованието си. Щатът е известен в цял свят с обработката на скъпоценни камъни, с невероятните си бижута, текстилните си фабрики,  които работят само с естествени бои, и не на последно място като основен център за пазаруване на сватбени облекла в Индия. Много ни допадна местната традиция продавачите да подаряват по нещичко на всеки свой клиент.

В кралския щат съществуват безброй много занаяти – те се предават от поколение на поколение, бащата винаги учи синовете си на занаята си, още докато са малки. Затова повечето деца тук не ходят на училище. Едно от най-впечатляващите места, които посетихме, беше един магазин за бижута. Най-прекрасните колиета, обици, гривни, които някога съм виждала! Всичко зад тези витрини беше достойно за кралски особи. Вероятно затова предимно такива си пазаруваха оттам. Е, и други известни хора минавали от време на време. На стената в магазина висяха снимки на собственика с принц Чарлс и принцеса Даяна, сър Пол Маккартни, Джуд Лоу и други холивудски звезди, шейхове от Арабските емирства. Синът на собственика, който скоро щеше да замести баща си, с охота вадеше невъобразими красоти от скрити и бездънни чекмеджета.

Оказа се, че октомври е най-празничният месец през цялата година в Индия. Извадихме невероятен късмет да сме в Раджастан точно по време на честванията на един от най-големите празници в страната – Навратри. Той е посветен на Майката Богиня – Дурга. Тя заема много важно място в хиндуисткия пантеон и  представлява Шакти – космическата енергия, която изпълва всяко същество. Според ведите, древните хиндуистки текстове, Дурга и Шакти са създателки на света. В продължение на 9 дни цяла Индия почита богинята. На всяка крачка са издигнати нейни статуи, отрупани с цветя, храна, най-различни дарове. Малки и големи се прекланят пред осемръката богиня и не е трудно да откриеш искреността в жестовете им. В края на празника изображенията на Дурга се понасят с процесия от всички краища на града или селото на колесница, за да се пуснат в реката. Индийците вярват, че тя ще се завърне през следващата година, носейки им късмет и благополучие. Всъщност ритуалите около празника могат да варират според региона, но едно е сигурно – навсякъде хората танцуват, пеят, веселят се и всички заедно отдават почитта си към божеството. На десетия ден от празненствата се стига до кулминацията. Празникът се нарича Дусехра. Вярва се, че на този ден бог Рама, въплъщение на Вишну, убива демона Равана, задето е отвлякъл жена му. С други думи, това е празникът на победата на боговете над злото. Триумфът на доброто над злото се пресъздава в цяла Индия всяка година според лунния календар. И да го бяхме пресмятали нямаше как да се получи по-добре. От покрива на хотела ни в Джайпур наблюдаваме целия ритуал около изгарянето на фигурата на злия демон Равана. Тълпата се е събрала на открито, хиляди хора се стичат, за да изживеят заедно радостта от победата над злите сили. Суетенето по улиците е голямо, всички са облекли най-хубавите си дрехи и бижута. Какви ярки цветове само! Червени, жълти, лилави, оранжеви ефирни материии, по които пробляскват камъчета и мъниста. Млади и възрастни жени седят на улицата с протегнати ръце, докато им рисуват красиви фигури по ръцете – мендито е неизменна част от празничната премяна.

Обясниха ни, че изгарянето на огромните фигури се случва на 200 места из града. Приготовленията за тази вечер са продължили близо месец – толкова време е било необходимо за направата на фигурите, високи десетки метри. Те са натъпкани със слама и една огнена стрела е достатъчна, за да лумнат като кибритени клечки. Преди лошият Равана да се разтопи в пламъци, гледахме отвисоко тържествената заря. Имахме чувството, че посрещаме новата година, толкова всичко беше празнично.

Нали сме късметлии, а и Индия явно ни помага – в Джайпур сме точно на рождения ден на махараджата. На този ден (деня след Дусехра) той навърши 78 години. По случай празненството суетенето в двореца беше голямо. Окачваха се украси, гирлянди от цветя, светлини, свещи, цветни воали. Готвеха се да посрещат кралски величия от цял свят.

Легендата разказва как кралският род на Джайпур бил прокълнат от боговете и в продължение на седем поколения не се е раждал наследник. Затова в продължение на десетилетия кралското семейство е било принудено да осиновява момче, което носело кралските белези. То било отглеждано като истински престолонаследник. Настоящият махараджа е истински наследник, но има една единсвена дъщеря. Тя обаче взела, че се влюбила в служител на двореца без кралска кръв, един обикновен счетоводител, затова следващият наследник ще е синът им.

Въпреки че Индия днес е парламентарна република, местните махараджи все още оказват влияние и се радват на почит. Всъщност те са по-скоро символи на града или селото. Най-неверояното е, че в Индия има хиляди наследници на махараджи и родовете поддържат традициите на предаване на титлата на първородния син. Повечето в момента са превърнали дворците си в луксозни хотели и така се издържат много добре. Тъй като дворецът на махараджата в Джайпур е държавна собственост обаче, той се прехранва като го предоставя за честване на сватби и други празници.

На няколко десетки километра от Джайпур посетихме разкошния дворец на местния кралски род. В непосредствена близост до него, на върха на съседния хълм се намираше храмът на богът-маймуна – Хануман. Пазители на храма бяха свещените маймуни, които се мятаха от клон на клон над главите ни и ни замерваха с бананови обелки. Явно привлечени от ярките цветове, на няколко пъти се опитаха да ни отмъкнат ярко оранжевите гирлянди, с които ни бяха окичили в двореца. Накрая им ги хвърлихме, за да  ни оставят на мира.

Тези крадливи маймуни, също като кравите, слоновете, пауните, са свещени животни в Индия. Убийството на маймуна води до страшни последици – например необратимо отлъчване от общността. Смъртта на дългоопашатото животно се преживява тежко от всички селяни. Тялото на мъртвата маймуна се понася с процесия, след което се изгаря там, където и хората.

Индийците не погребват мъртвите си, защото смятат земята за нечиста. Вместо това ги изгараят и понасят костите им към най-свещената от всички реки – Ганг. Траурът трае 12 дни, след което всичко продължава по старому за семейството на починалия. Ако бащата умре, синът си отрязва косите, защото се смята, че му дължи част от себе си.

Незабравимо изживяване беше изкачването на крепостта Амбер на гърба на слон. Амбер е стара цитадела на кралското семейство, преди столицата да бъде преместена в Джайпур. Намира се на 11 км от града. Бяхме удивени от невероятната архитектура и изящество на декорацията, смесица от мюсюмански и моголски орнаменти. От хълма се разкрива чудесна гледка.

Също като камионите, и слоновете тук са изрисувани целите с пъстри бои по хоботите и туловищата. Слоновете не се срещат типично по северните индийски земи. Тези са докарани в крепостта от южната част на страната. Казаха  ни, че сред пазачите на слоновете има и един швейцарец, който се грижи за тях, храни ги, къпе ги, чисти им. В друго раджастанско село – Пушкар, пък живеели около 100 семейства чужденци, които са се преселили трайно в Индия. Както веднъж възкликна един от местните, с които пътувахме: „Всеки е щастлив в Индия! Затова толкова хора идват да живеят или да се оженят именно тук!”

Не знам дали има друга страна, в която хората да се събират в клубове по смях, за да се посмеят всички заедно. Не съм чувала другаде хора да носят името „Хепи”. Индия е чудновато място. В страната на махараджите осъзнаваш, че всичко е възможно. Натъкваш се на изумителни гледки, пред погледа ти само за части от секудната се примесват приказни картини с ужасяваща нищета и мизерия, в съзнанието ти се преплитат цветове, музика, танци, всичко наоколо те кара да се прекланяш пред духовната им сила… Индия е безкрайна и мистична вселена и ако веднъж вникнеш в нея, никога не преставаш да искаш още.