СТАРИЯТ ДЪБ

 

Борис Самуилов се роди в началото на миналия век някъде в Западните български покрайнини, които все още си бяха в пределите на България преди Ньойския договор да ги отсъди на сърбите през хиляда деветстотин и деветнадесета година при прекрояването на Балканите след Първата световна война. Тогава Борис Самуилов бе едва шестгодишен и му дремеше на патката за световната политика и нейните международни граници.

 Никога нямаше да забрави онзи горчив ден през есента на хиляда деветстотин и двадесета, когато видя за първи път ротата сръбски войници, които минаха през селото му Груинци и до сами махалата му започнаха да забиват в редица остри колове в земята и да ги свързват с бодлива тел. Никога повече нямаше да забрави тези остри колове, които прободоха сърцата на всички, помрачиха детството му и извикаха общата мъка и сълзи в очите на всичките хора които познаваше. Силно плака и той. Не знаеше защо. Но плака неутешимо и с дни наравно с мъжете. Чувстваше, че част от него вече я няма. Не искаше да живее в друга държава. Искаше си в неговата, в България. И не доумяваше защо татко му и другите мъже в селото не грабват пушките и брадвите и не прогонят тези мъже с коловете. Знаеше, че баща му е най-силният мъж на света, и беше убеден, че ще ги изпъди, за да може пак да тича до колибата си, която направи с другите дечица и която остана оттатък коловете. Когато помоли татко му да им каже да се махат той го стисна силно и за първи път плака пред него. А знаеше, че татко му никога не плаче. Защото бе най-силният мъж на света. Тогава за първи път усети чувството на отчаяние, безпомощност и страх.

Така се почувства и когато войниците с коловете изнасилиха сестричката му, която умря в ужаса си. После татко му взе в една кърпа пръст от гроба й, качи пушката на рамо и отиде някъде, откъдето не се върна никога. Малкият Борис не разбираше защо тези хора с коловете, които преди това чувстваше толкова близки, а татко му ги наричаше „бракя”, сега са толкова озверели. Не разбираше и защо толкова се бавеше помощта от България. Знаеше от майка си, че „нашите”, за които тайно бе ушила и знаме, всеки момент ще дойдат и ще счупят всички колове. А той ще вземе от тях една сабя и ще отиде да освободи баща си. Чакаше ги с най-детското нетърпение на света и се молеше заедно с майка си пред иконата по-бързо да дойдат. Нощем дълго не заспиваше, надавайки ухо да ги чуе. Денем бдеше в клоните на един стар дъб, откъдето се виждаше България, с надеждата пръв да ги зърне и геройски да занесе новината в селището.

Този стар дъб бе оброкът на селото. Истинските му години никой не знаеше. При него се събираха от векове за празници, коляха агнета, даваха курбани. Един ден под дъба с брадва в ръце и с озверял поглед се появи чичо му Милан. Беше дърводелец. Искаше да го отсече за материал и от него да направи каци, бурета и наплати за каруци. Жена му Лозана изпищя и занарежда като на умрело:

- Милане беe, луд ли си-и-и. Това ни е светинята. Помисли колко орачи и жетвари са намирали сянка под клоните му, колко курбани са правени, колко колачи са раздавани. Грехота е да го сечеш. Господ ще ни накаже...

Виковете й извикаха народа от селото. Мълвата, че Милан е полудял и ще сече дъба се разнесе за секунди. Заприиждаха хора и добитък, настана олелия. Започнаха да го увещават да се откаже, но той не ги чуваше. Примоли му се и старейшината – стогодишният дядо Йово:

- Милане, сине, че ти дадем дървен материал колко сакаш, само оброка не пипай. По-добре ми отсечи главата! Дървото е свещено. Господ ще ни накаже...

- Няма накъде повече да ни наказва, рече Милан и вглъбен в намерението си започна да се съблича. Плю в яките си ръце, взе острата брадва и отмери с поглед дървото от долу до горе. Съзря в клоните му малкия Борис. Детето трепереше от ужас. Стискаше силно един клон и плачеше. Усещаше, че ще остане без корени и почва под себе си, но не искаше да слезе от дървото. Страхуваше се, че няма да види своите, които всеки момент ще дойдат да изпочупят коловете. Когато чичо му Милан го подкани да слезе се разрида и извика:

- Чичо Милане бе, ела се качи при мене да видиш. От тука се вижда всичко оттатък коловете. Ей ми я колибката, ей ни дворовете и овчарниците, ей ги братовчедите, ей ги и гробищата. Цяла България се вижда от тука, чичо Милане, как ще го сечееш. Не ти разрешавам...

Милан гледаше втренчено в детето с отворена уста, набръчкани вежди и изкривено лице. Брадвата се свлече от ръцете му. Една детска сълза го горна по челото. Падна на колене, зари глава в корените на дървото и зарева неудържимо. Зарови с нокти в корените и заблъска челото си ридаейки. Окървавен се изправи на колене. Огледа всички с див празен поглед, пое дъх и приплаквайки изрева придавено и бясно:

- Икониииии, хиляди икони щях да направя бе хорааа, не каци и бурета. Икониииииииииииии...

После стана, дишайки забързано и тежко. Взе брадвата и обиколи дървото. Замахна и с отмерени удари забели кората му от източната страна. Извади дърводелския си молив и написа на обеленото:
„Завещавам старият дъб на най-малкия му защитник Борко. Заклевам го когато и той остарее като мен, също да го завещае на най-малкия. Да се предава от поколения на поколения българи за вечни времена. От него се вижда България. Милан 1920.” После издълба написаното с бритвата. Стана. Отри кръвясалото си чело с ръкав и се усмихна на всички. Чуха се доволни въздишки и радостни възгласи. Извика малкия защитник при себе си. Подари му молива и бритвата. Надойдоха и другите хора. Всички плакаха над написаното. Малкият Борис бе най-горд и щастлив. Спечели първата си битка. Вече беше голям.

Дядо Йово даде курбан. За първи път го отпразнуваха в клоните на дъба. Откъдето продължаваше да се вижда цяла България. На най-високия клон гордо бе кацнал Борис Самуилов.