ДЯДО БЛАГО ОБЪРНАТИЯ

разказ от Бисер Тошев

 

 

 Дядо ми Благовест се родил на Благовещение преди осемдесет и три години и умря на Игнажден тази година в седем и половина сутринта. Беше благ и усмихнат като името си. Така казват и си умрял тая заран. Благо засмян. „Леле, глей го Благо кък благо е умрел, се едно е заспал”, викаха опечалените бабички, триейки изпълнените със спомени сълзи.

Дядо Благовест не ми беше баш дядо, а брат на моя дядо, който нямаше късмета да доживее годините на брат си и се спомина в една далечна година без да остави толкова трайни спомени и впечатления във внука си. Брат му пък, който му беше и съсед, нямаше деца. Бе отгледал едно момиче хранениче – роднина на жена си, което се запиля някъде по света с наследниците си, оставяйки Дядо Благовест сам с дебелата си гласовита жена, която по цял ден викаше по него, огласяйки махалата. Може би липсата по дядо (от моя страна) и внук (от негова) ни бе сближила истински.

Още като малък, когато бях в състояние да извърша за един ден всички подвизи, които едно примерно дете извършваше за живот и половина, дядо ми Благовест ме бранеше с вечното „оставете детето” и това бяха единствените случаи в които човек можеше да го види угрижен или да го чуе да повиши тон. Като по-голям ми бе най-големия поддръжник в махленските мачове на стадион „Уембли”, който бяхме изградили върху крайречното сметище.

След това в редиците на местния юношески отбор с ъгъла на окото си винаги забелязвах най-голямата усмивка в публиката. В събота вечер пък редовно ми даваше скришом по пет лева – „Да имаш за момите. Щото къв мъж си ако немаш пет лева”. Така ми ставаха десет. И винаги се черпех и черпех и заради него. А когато нощем се връщах на пръсти с поредната съученичка, знаех, че той е на поста си – на прозореца срещу входната ми врата. Само леко ще отмести пердето, ще блесне скришом с белите си зъби, а утре ще даде оценка и ще попита „чия е?”.  И като вещ познавач на фамилиите в едно малко населено място, ще сподели някогашни впечатления, ще се усмихне или пък за миг с въздишка ще прогони усмивката. После пак ще се засмее, ще ми намигне и потупа свойски, за да открия по-късно поредната петарка в джоба си.

Беше висок бял мъж със светли очи и посивяла чуплива коса, които носеше гордо върху изправена снага. На младини, разправят, сломил доста момински сърца, а някои твърдяха, че и до скоро се отдавал на увлечения. От дете се трудил в плодородната „Златия” в земите на татко си. В свободното време играел с връстниците на ашици... или гонели една парцалена топка боси из прахоляка и много искал вместо земеделец да стане футболист.

Тъкмо сформирали отбор и настъпила мобилизацията. Връчили му пушка с която гонил германците до реката Драва в Унгария. Като се върнал настъпила експроприацията, бащините земи се оказали държавни и започнал работа в една дърводелна, където се и пенсионирал като обикновен мебелист. Заради почтеността и умението му да печели всички с усмивка, му предлагали многократно ръководни постове, от които изпитваше някакъв ужас. „От пушка и химикалка да бегаш далеко, щото човек лесно полудева с тех. Неа тва за секиго”, обичаше да казва, нагледал се на влиянията на пушката във войната и на химикалката след това. Под химикалка разбираше чиновник.

Остаря красиво и бе най-красивият пенсионер в селището. С годините излъчваше все повече смиреност, благост и доброта. Някои твърдяха, че с присъствие и усмивка оказвал благотворно влияние върху мигрени, душевни разстройства и ставни болежки. Пред никой никога не бе разкривал болката си, която бе трансформирал в любов към любимия си футболен отбор, чиито играчи гордо наричаше „моите момчета”.  Бе облепил за ужас на гласовитата си съпруга цялата къща отвътре с ликовете на „неговите момчета”, които с годините бяха станали стотици, а в собственоръчно издялани и гравирани рамки от всички стени гледаше Гунди, с когото си говореше често, поради което жена му го намираше за чалнат, щурчо, шантав и шашкънин, както го и наричаше...

Обади ми се лятото. На 30-и юни. „Иди вика, пални им по една и от мене... И да ми донесеш, ама на всека цена една фланелка на некой от моите момчета. Кажи им, че е за дедо Благо. И гледай да е „потна”, те така, да си я миришем. И по-скоро да си дойдеш. Айде, че скъпо...” Кво да го правя. Отидох, прелях и запалих. Дани Боримиров, умихнат и благ, осигури фланелката. Че и чорапи и гащета. В края на седмицата потеглих. Чакаше с извърната към ъгъла глава. Още щом видя муцуната на колата скочи от пейката:

-  Айде бе човек, откога те чекам. Носиш ли нещо?

Взе я треперейки, помириса я напоително и ме изтегли от колата без да ми позволи да сваля и багажа. Така за ръка ме заведе в хола си тананикайки си фенска песен от отминало време. Преоблече се и се заразхожда гордо из стаите, гледайки и галейки „неговите момчета” от стените. В знак на благодарност свали от стената и ми подари една от най-ценните си снимки. На нея Гунди подаваше с глава топката на невръстния си син. После застана пред огледалото, огледа се и почна да прави безупречно разни упражнения. Напоследък, вика, се подготвям. От няколко години правим тайно упражнения и съм като прероден.

Зарадвах се, че съм го зарадвал и се прибрах. На другия ден дойде да ме изпрати. Попита и за футболни обувки. Дадох му първите си стари бутонки, които ми бяха най-скъпи и в които бе участвал с дежурните пет лева. Изпрати ме тъжен. „Ние вика едно време кви неща правехме боси и с парцалена топка, а сега имат сички удобства и нищо не правят. Ама тогава беше сичко от сърце, а сега срама немат”... Целунах му ръка и дълго гледах в огледалото как ми маха по екип за довиждане.

Така си и останал до смъртта си. Събличал го и го изпирал само в празнични дни, когато ходел на църква, докато жена му си мислела, че пак плакне око по жени из чаршията. През другото време най-спокойно си минавал по екип из главната улица, тракал с бутоните до гастронома, аптеката и репа за вестници, забавлявайки минувачите, обявили го единодушно за чалнат. Не ги събул и като заледило. „Тамън да се не пързолим”, казвал.

На Игнажден се събудил като във всеки друг ден. Погледнал на изток, прекръстил се и благодарил на Бога за новия ден. Внесъл дърва. Заредил печката за игнажденския огън, който гони всичко лошо из къщата. Направил си чай. Пуснал радиото. Разменил две-три думи с момчетата и с майка си и баща си.  Там някъде се и строполил. После жена му го намерила. По екип и усмихнат. Какъвто си го и закопаха. В суматохата мушнах във вътрешния му джоб снимката на Гунди със сина и сложих екипа с бутонките в чувала с багажа...
На дългата маса под навеса след дълго мълчание и за първи път без глас жена му проплака със сетни сили пред опечалените, безпощадна към него и след смъртта му:

-  Тоа Благо, тоа Благо... Поне да не беше се чалдисал. От кък облече тия дреи, пощуря ептем. За срам станаме пред ората. Да ви кажем чесно, кво му стана, последните години стана като мининко дете. Ич и не приказваше с мене. Само със снимки продумваше. По цела нощ им приказваше. Докъде си приказваше с момчетата – добре. Ама откък зима да си дума с иконите и с майка си и баща си на снимките, зима да ме плаши. И се некакви от Библията ги бръщолеви за „Царство Божие”. Никогиш неа бил верваш, а узе напоследък и да пости и да се кръсти. А отгоре на сичко с дреите и кръст тури и за кашмер станаме пред ората. Тоа Благо, тоа Благо... като мининко дете... незнам що така напраи на дърти години...”

Докато я слушаха опечалените цъкаха с език и ожалваха тъжната участ на Благо, който се беше чалдисал на дърти години. Само Попа леко се подсмихна, допи си виното и рече тихо и целомъдрено:

-  Неа се чалнал Благо, неааа. Ами се е обърнал. Обърнал се е и ако ви чуа кви ги прикаате и у гроб че да се обърне Раб Божии Син Благо Благочестивий!

-  Кък така се е обърнал, попитаха вкупом опечалените.

-  Епа те така, рече им Попа и разказа следната притча. На времето, когато Траян се възкачил на римския престол, епископ в Антиохийската църква бил свети Игнатий - Богоносец по название и по дела, който приел епископията след свети Евод, приемника на апостол Петър.

За този божествен Игнатий се разказва, че когато бил малко дете, а Господ Иисус Христос живял на земята с хората и учел народа за Царството Божие, веднъж родителите на Игнатий стоели сред народа и слушали Божиите словеса, излизащи от устата на Спасителя, като били взели и детенцето си със себе си. Като погледнал към тях, Господ повикал при себе си отрока Игнатий, изправил го посред народа, прегърнал го и като го взел на ръце, рекъл: "Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”, и “който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема”.

Жените запищяха разкайвайки се. Небето се обади, приближи се към земята. Смрачи се. Заваля и загърмя.  Попът се подсмихна, отпи от виното, намигна ми свойски и доволно посочи с поглед нагоре. Знаеше, че на този ден и Господ не приема всеки в царството небесно. Отгоре все по отчетливо се чуваха бутонките на Дядо Благо и неговите момчета.