Без пазарлъци! Точка!

 

 

 

 

 

- Тате, може ли на лодката?

- Не!

- Моля те, бе, тате! Ей го, чичо Стефан, лодкаря, е тука!

- Не става!

- Добре де. Обещавам да слушам, всичко да си изяждам и да си лягам на време!

- Без пазарлъци. Точка!

Очите на детето се напълниха с лепкави сълзи. С прехапани устни зарея поглед на Север, към тополите на румънския бряг. Някаква сила, като магнит го теглеше все към водата. Бе откърмен с дунавско мляко и с легендите на старите рибари за огромните зверища в реката. Един от първите му спомени бе срещата с най-огромния сом на света. Тогава татко му го донесе за някакъв празник и изпълни с него цялото корито на двора. Бе истинско чудовище. С огромни мустаци и зъби. Никога нямаше да забрави допира с тях и с гладката му, хлъзгава и лепкава кожа. Както и онова тихо и ритмично отваряне устата – като че ли искаше нещо тайно и древно да му каже. Тогава това гигантско същество  за него не бе просто риба, а някакво митично създание от друг свят или планета. Знаеше, че на метри от тях, във водата гъмжи от риби. Вече познаваше и щуката, и чигата, и деверигата, и почти всички риби познаваше, а татко му не го пускаше да се качи на лодката и да се почувства още по-близо до тях. Знаеше, че един ден ще си купи лодка. Не просто лодка, ами най-хубавата лодка. При това с мотор. Вече бе виждал такива. И нямаше да даде на татко си да припари до нея. С чичо си Стефан щяха да излизат по изгрев с мрежите, да гребат на воля от Лом до Козлодуй и обратно, а привечер, в чест на богатия улов, да пият по една бира като истински мъже в крайбрежния ресторант „Чайка“.

- Абе, Венчо, къв човек си ти, бе, дай ми детето да го повозя малко! Що го мъчиш така? – рече троснато старият рибар и изсипа мастиката в себе си.

- Недей и ти да го подкукоросваш. Оня ден е набил на Гошо Влаа внук му. Спукал е на дедо си гумите на колелото. С топката е съсипал лехите. Строшил е с прашката прозореца на гаража. Вчера е избегал от училище да идва на Дунав. Сака да скача от шлеповете. И у Лома не би го пущил, ти па у Дунав. Не става!

- Дечо, донеси на Венчо два Облака от мене – заповяда троснато Стефан на бармана, хвана малкия за ръката и под неодобрителния поглед на татко му, го поведе към лодката. Старата тутраканка се бе припекла на слънце и килната кротко на една страна, мълчаливо и покорно ги очакваше. Току-що бе грундирана. Пресният мирис на терпентин, смола и катран, смесен с аромата на тиня, мазут, стръв и Още Нещо влудяваха малкия. След секунди щеше да е на палубата. Жилавите ръце на стария рибар щяха да я избутат във водата и щеше да усети онова първо, волно приплъзване. После чичо Стефан щеше да му намигне свойски, напук на псувните на татко му и да му отстъпи греблата...

Години по-късно малкият най-после си купи лодка. Дунав си бе все така същият. Малките пичове огласяха с викове реката, скачайки от шлеповете, рибарите къцаха своите платики и уклеи, халбите се пълнеха с бира. Ресторант „Чайка“ го нямаше. Нещо го бе приватизирало и ликвидирало с всичките му сенки, спомени и наздравици. И старият рибар отдавна го нямаше. Но свойското намигване, сянката и смехът му винаги щяха да са на новата лодка. От Лом до Козлодуй и обратно. И малкият, защото бе вече голям, знаеше, че онова ритмично и тихо отваряне на устата на всяка извадена риба не е безмълвно, ами му нашепва името на чичо Сте-фан, Сте-фан, Сте-фан... Така, както вече знаеше, че мирисът на терпентин, смола и катран, смесен с аромата на тиня, мазут, стръв и Още Нещо, не е просто мирис, а мирисът на Свободата!

- Ало, тате, купих си лодка?

- Айде бе?! Браво! Каква? Ще ме повозиш ли на нея?

- В никакъв случай!

- Ама защо?

- Защото прекаляваш с мастиката, рома, коняка, виното и бирата. Защото закачаш комшийките и трети месец не поправяш на мама пералнята и защото...

- Добре де...

- Без пазарлъци. Точка!