ИЗЧЕЗВАНЕТО НА БАЩА МИ СТАМАТ

 

Баща ми Стамат вчера е умрел. Като куче. Сам самичък. Никой го неа видел. Иначе си e умрел най-нормално като сички умиращи у Северозападна България и като секи Северозападен човек-сам самичък и като куче. Къ си ринал снега така си и умрел. Затрупал го снега-суринал се от къщата връз ньего къ си го рине. Цел живот му викам – Тате, снега моа да ти се струва бел, моа ти се струва убав и мек ама това е само видимата част-снега си е ебал майката и е суров, студен, хлъзгав, хладен и измамен. Ама он - не та не. Убаво е, вика, човек да се поразкърши у снега. И оно го заклопило и те кво стана. Докъде ми кажат, докъде се обадим на дъщерата у Испания и докъде дойдем от София и докъде дойде бързата помощ - умрел. Умрел бе, слушай кво ти казвам. Сам самичък си умрел като пце поди снега.

Неа ме яд, че баща ми а умрел, ами ме а яд че неа умрел като ората. Я съм от Ломско, от Ломско съм начи и кога се маана от таа мъка наща, северозападната, и отидо у София сиички викат – е го Емил, отиде у София, стана сервитьор, стана кръчмар, кръчмар стана, кръчма отвори и човек стана. А баща ми, не му беше, ама се правеше, че му е драго. Дойде при мене, разгледа блока и апартамента и нали е човек простоват, сал отсече, че бетона неа и за нужник. Остави парите да доизплатим и не свърна повече. После само продума, че човек неа убаво да си бега от дома от слободия, ама я къ да му обясним, че е по принуда. Те тука само се не разбраме и това ми така тегне и се чуам онова ньеговото кък камика си тежал на мeстото и че всеки камък не е за всеко мeсто и затава ли съм те гледал да ми одиш по София, та си не доаш дома, гувно да си ринеш и макя и баща да си гледаш, ебал съм ти и пари и София и апартаменти и Испания и све насвет, апа тава къде си ми унуче у таа Испания пущил нема ти простим никога, да си знааш. Я съм се морил и мъчил дом да ви напраим, къща да ви дигнем и да ви изучим, кво ли не съм преживел и глава не съм подигнал-за тава ли, да се не сещате съга за мене. Ич ми и не доаждайте повече...

- Станкеее, Станке, за кво ни беше тава патило. Цел живот раних, ринах и слугувах та се прекинах на крави, телета, бикове, биволи и бичета, на овци, овни, кози, магарета и секакви гадове и катъре. Къща на два етажа да плащаме, гараж и пристройки да дигаме, квартири докъде учи да плащаме, нова кола да купуваме и най-убавите кръщеньета, свадба и новобранска да дигаме. За кво ни беше при живи деца и унуци съга самички да кукаме. И за кво я цел живот рани и рина на гадовете та съга немоа се изпраим, а? И недей да ми кивриш, накиваш и редиш, че ми а до гуша дошло и или че си фанем шуштавата на дърти години или че те прекинем с лопатата-нали ти сака децата по бел свет да одат и ора да станат. На ти съга, Станке, марш у мотвака, пловките да нараниш, на пилетора да се зарадваш и с мачката да си прикааш, твойта мама, марш, докъде не съм те омаал с лопатата и дъкъде не съм си фанал шущавата, че ми а до гуша дошло от вазе...рекъл и точно у тоа момент се строполил снега връз ньего. Маки ми чула само къ излумкало, къ изревал и рекъл- „Маама ви даееба”, но си помислила, че пак към нея било отправено и по навик си замълчала произнасяйки си наум дежурното „Господ да те убия, пустиняк с пустиняк ниеден, що ли се за тебе ожених”. След час като го потърсила видела камарата снежна насред пътеката. Само дръжката на лопатата стърчала.

- Стаматее, Стаматеее, съга ли баш намери да умреш, Господ да те убия, пустиняк с пустиняк ниеден, що ли ми требва баш за тебе да се оженим, пустиняко – син и унука имаш, на кого ме сам самичка у тава пусто село оставяш, не можа ли дигнеш глава нагоре малко преди да умреш, цел живот пцуваш, а ни един път не дигна глава, те съга ли баш реши и намери начин да умреш, Стаматее, Стаматее, що не дигна глава, Стаматее, нареждала мама докато ровила в преспата с пръсти, притихвайки над него...

Покрай нея замяукала котката, завило кучето, закудкудякали кокошките, запели посред бял ден петлите, закрякали патиците и гъските, загукали гълъбите, проблеяли овците и агнетата, процвърчали заяците, забряцало магарето, закракяли жабите, разшавали се рибите, пробудили се врабчетата, появили се щъркелите, лястовиците, совите, косовете, гарваните и свраките, закръжали орлите...

Олелията им посред зима пробудила живите. Дошли десетината оцелели жители на околията. Освестили майка ми, дали и водица, стоплили я и тръгнали да спасяват баща ми Стамат. Тук Стамат, там Стамат. Нямало го. Изчезнал, така като си бил затрупан. Изровили снега, изхвърлили пъртините на пътя, изчистили пътеките, хвърляли тенджери с горяща вода, после опитали с пожарната с маркучи, прекопали градините, търсили го в мазето зад бурканите, в бурето, в зелника, в комина, на тавана, в скрина, във войнишката му униформа, в патрондаша, в барута, в цевта, броили патроните, викали го по име, крещяли – отникъде никакъв не излизал.

Чак напролет, когато слънцето най-естествено кротко с лъчите си почистило и подсушило на пътеката под затрупаното показало издълбан с нокти надпис от който било разчетено следното: „Ако човек веднъж навали глава нема да я дигне ако ще да умира. Такъв хич го и не търсете повече.”

И те така те умрел баща ми Стамат. Неа ме яд че а умрел, яд ме а, че неа умрел като ората.