ВОЙНА ЗА СПАСЕНИЕ НА БУКВИТЕ

 

„Войната на буквите” е най – амбициозният и зрял роман на Людмила Филипова.

Като сила на въздействие и мащаб на замисъла го сравнявам единствено с „Анатомия на илюзиите”(2006).

За дълго Филипова бе изпаднала в плен на фентъзито, където след постигнатия триумф с „Мастиленият лабиринт”(2009) стигна до гафа с „Аномалия”(2011), а опитът й в лежерната политическа сатира с „Печатна грешка”(2012) излезе ялов.

По тази причина насочването й към историческата тема се оказа колкото спасителен ход за излизане от творческата криза, толова и плодотворна и важна за нея стъпка.

С присъщата й амбиция на неофит Филипова натоварва романа си със силен патриотичен и хуманитарен заряд, който на фона на унилото ни ежедневие звучи като укорителна присъда.

Людмила Филипова предвидливо бяга от клопките на Симеоновата епоха, която е добре описана и осмислена, тъй като в противен случай трудно би излязла от дебелата сянка на „Златният век”(1972) на Андрей Гуляшки.

Нея я интересуват драматичните десетилетия след славното Симеоново управление.

Времето на Петър, Борис II и Самуил.

Годините на ожесточената съпротива срещу византийската инвазия за запазването на нашата културна и политическа независимост.

За писателката спасяването на родната писменост е тъждествено на свободна България, тъй като в кинжовността е съхранена еманацията на народа ни.

„Войната на буквите” усвоява и пресъздава едно по същество непознато време (В българската литература за него има по – съществен принос само Кирил Христов с драмата „Боян Магесникът”, 1914).

Време на разцвет и падение, на полет на духа и погром, на кървави размирици и социално напрежение, в което първостепенна задача си остава съхраняването на родната ни азбука – кирилицата, натоварена в повествованието със сакрално – мистична сила.

Сказът е за запазване на културната ни идентичност, както и за усилия на тримата братя, синове на Симеон – Петър, Баян и Вениамин, да спасят отечеството си от разруха.

Централно място е отделено на Баян – Боян, на неговата мисия в живота, на безбройните му битки и трагичната му любов с гръцката принцеса Мария и девойката от народа Макрина.

Баян – Боян е олицетворение на българските добродетели.

Смел, твърд, решителен, любвеобилен, горещ родолюбец, с напредничаво мислене и гражданско съзнание.

Той е ГЕРОЯТ и ОБЕДИНИТЕЛЯТ на държавата. Неговата помощ търсят Роман Лакапин, Петър, Борис II и Самуил.

Той е едновременно княз, архиепископ, главнокомандващ на армията и просветен ръководител в българската империя!

Той е – ако използваме Вазовият крилат израз „образ невъзможен”.

В него откриваме черти на холивудски и китайски супергерой, но и на нашенски водач.

Баян е обаятелен и привлекателен, но недостижим, какъвто трябва да бъде всеки юнак, създаден за възхищение и пример.

Той е и двигателят на сюжета, нищо, че почти всяка глава, онагледена с буква от кирилската азбука, е равномерно разпределена между неговите и на Песоглавеца дела.

Людмила Филипова дръзко и сомоуверено създава своя визия и версия за определен период от българската история.

Съгласен съм с оценката на Алек Попов, че тя „без излишна плахост забърква интригуващи сюжети със замах и дързост, които понякога стряскат”.

С много от нейните хрумвания, обобщения и образни характеристики може и да спорим.

Да не се съгласим и критикуваме.

Аз например не приемам водещата роля на Баян при управлението на Самуил, не допускам, че цар Петър е строил кораби или че Магесникът е превзел Солун, нещо , което дори Симеон Велики не успява да постигне.

Но това са си мои несъгласия.

Което не пречи да се възхищавам на желанието и способността й с впечатляваща сила да пресъздава среда от преди повече от десет века, да я уплътни и обагри, да я изпълни с динамика и силни образи (Мария, Макрина, патриарх Димитър), да ни държи в напрежение с баталните сцени (обсадата на Дръстър, битките при Траянови врата, Солун и Преслав) и неизменно да е на пулса на патриотичния патос, оказал се не анахронизъм, а жизненоважен спасителен пояс за нас.

С някои от хипотезите й трудно ще се примирим (дали наистина Константин Философ е създал кирилицата, а Климент Охридски единствен от Седмочислениците е писал на глаголица, богу милите само книжовници ли са или и еретици, възможно ли е езически славянски княз като Слав Белезин да е пръв царски съветник и то след жестокия кръвопуск при Борис Покръстител, съществува ли вероятност Борис II да е плод на любовта на Баян и Мария, дали наистина Черноризец Храбър е самият цар Симеон, нещо, в което вярваше и Цончо Родев в „Черният конник”, 1978 и т.н.), но приемам продуктивността на нейното креативно мислене и умението й умело и атрактивно да вплете своите предположения в един стегнат и динамичен разказ.

И ако една по–прецизна редакторска ръка (освен официалната на Десислава Недялкова) бе доизпипала стилистично текста, резултатът би бил още по–добър.

Независимо от това „Войната на буквите” е стойностен и силен роман.

Той плаче за филмиране (много е добър трейлърът на Илия Джевелеков) и ако един ден бъде заснет като сериал би могъл да конкурира по популярност „Война на тронове” на Дан Уайс и Дейвид Беньоф.
Книгата на Филипова е едновременно завиден творчески успех и впечатляващ пазарен продукт, печелещ широка известност.

Тя е поредното доказателство, че добрата литература задължително трябва да е добре известна (да не забравяме достиженията на Димитър Талев, Емилиан Станев, Антон Дончев, Цончо Родев, Дан Браун и Умберто Еко, които авторката прилежно следва) и обичана от читателя.

Людмила Филипова владее този секрет – да печели симпатии и да е търсена и харесвана.

Надявам се, че се е поучила от грешките си в миналото и след категоричният успех с „Войната на буквите” ще продължи уверено напред в същата посока.