ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ И "PINK FLOYD"

 

За какъв дявол му е трябвало да слага за заглавие на книгата си името на легендарна хардрок група?
Защо „Пинк Флойд”, а не „Ролинг стоунс” или „Бийтълс”?!

Това се питах, докато разлиствах сборника „Pink Floyd”(2013) на моя приятел Владо Шумелов.

А на корицата, дело на Ясен Цонев, е естествено, електроцентралата „Батърсий” в Лондон и летящото розово прасенце, за да ни напомнят, че живеем сред животни, ограничени от Стената на нашата несвобода и липса на перспектива...

Трябва ли да се чете подобна интелектуална приумица?

Да, струва си!

„Pink Floyd” е наистина Final cut на Владо Шумелов.

Книга – изповед и равносметка на изминалия път и постигнатото в прозата, есеистиката и критиката.

Тя е едновременно „Обърни се с гняв назад”, използвай безкомпромисното радикално писане в духа на контракултурата, а след това продължи „По магистралата смело напред!”, пък било и в модерната постабсолютистка държава.

„Pink Floyd” е дневник и албум едновременно, съставен от елипси.

Питах Владо - откъде е това негово увлечение по фрагмента?

Отговори ми, че така е в съзвучие с духа на времето.

Прав е.

Уж се познаваме от 22 години, а се оказва, че сега го преоткривам.

Много е добър в изповедно – носталгичната елиптична есеистика.

Понякога е ненужно бъбрив, но като цяло е в кондиция.

Не бих казал, че е в плен на нарцисизма, въпреки че на моменти е толкова разголващо откровен и интимно коректен, че чак ме хваща страх.

Аз не бих писал и то с такава пареща болка за смъртта на майка си, нито пък за заболяванията ми в детството.

Може би защото Стената очертава лимита на допуск в личния ми свят...
Металитературните фрагменти на Владо Шумелов са привидно хаотично вкарани в дискурса, но иначе са подчинени на строга, вътрешно – обусловена логика.

Шумелов умело и проницателно обхваща литературни явления и факти от провинцията и столицата, размишлява за значими постижения във френската, руската, немско и англоезичната литература, неусетно и уверено обхващайки големите явления и създавайки СВОЯТА кратка енциклопедия на водещите автори и заглавия.

Не крие пристрастията си към Кафка, Бекет, Хемингуей, Керуак, Реймънд Карвър,Вим Вендерс, а като смислов маркер след всеки фрагмент следва откъс от класическо парче на „Пинк Флойд” или Роджър Уотърс.
Постарал се е да изгради прецизен монтаж и да осигури чрез текст на прочутата група онзи нужен му акцент, без който не би преминал адекватно към следващата част на книгата си.

Откъсите от старите му разкази направо ме разбиха – независимо дали са финали или извадени от контекста разкази в разказа.

Върнах се двайсет години назад, когато четях с упоение полулегитимното издание на „Двойно” и отново почувствах силата на неговия прозаичен талант.

Тези негови текстове навремето стъписваха и шашваха, а днес, дори и във фрагментарен вид, звучат като модерна класика.

Надявах се, че ще надскочи достигнатото след „Между Беткет и аз”(1998) и си мисля, че фокусът се получи с новелата „И така нататък”(2007)– грабваща и разтърсваща интимна драма, в която през призмата на личните преживелици, се отразява съдбата на нашето поколение.

Искрено се радвам, че чудото продължава с „Каквото дойде”(2014).

Прочетох с удоволствие тези четири писма за любовта и разбрах, че в новелата Владо продължава да е на много високо ниво.

Вярно, „Каквото дойде” е припряно кратък и с неочакван финал, но той подготвя „Любовна е – пистола”, който формално напомня популярния хит „Love.net”(2011) на Илия Джевелеков, но е стегната, прочувствена и стойностна проза , която се възприема с удоволствие и наслада.

Шумелов разсъждава трезво както за парадоксите на унилото ни настояще (страхотни са наблюденията му за живота в нищета!), така и за смисъла от творческите усилия.

Той знае, че малко се чете днес, че ерудицията му по – скоро пречи да бъде атрактивен и търсен автор, но вярва в младите.

Смята, че един ден ще го преоткрият, когато подредят живота си и след протестите формулират точно дневния ред на обществото.

Тук мненията ни се разминават , тъй като мисля, че продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на матрицата „1968 – 1990”, но той си е оптимист.

Наистина!

Непрекъснато твори, откривайки смисъл в писателския труд и в мисията на интелектуалеца.

Боже, имало и такива образи у нас!

Владо Шумелов се измъчва и от проблема за професионалния успех.

Без да е създал бестселъри, се вълнува искрено от цената на славата.

Провокирал съм го на тази тема, но ми се струва, че парите и известността няма да променят нито вкусовете и начина му на писане, нито пък неговия характер.

Просто той следва своя път - разкази и новели, рецензии, есета, фрагменти – сочни и вкусни – „като препечени курабийки”( да цитирам и аз любимия си Уди Алън).

Подрежда събраното в поредния том, правейки рекапитулация на достигнатото и отново сяда пред компютъра...

Сега си давам сметка, че осветен подготвен меломан, е и посветен до гроб почитател на „Пинк Флойд”.

Британската група му е ориентир и мярка за класа и качество, за естетически нонконформизъм и за критично осмисляне на заобикалящия го живот.

В епилога на своята „Окончателна версия” цитира Ник Мейсън, който съжалява и се срамува, че не е бил в България.

Ник, и на мен ми е гадно за този пропуск, но нали Роджър Уотърс все пак гостува в София на 30 август 2013 и сам написа на Стената „Оставка” по време на своя прочут едноименен мегаспектакъл?

Това не беше ли закъснелия реванш на запазената марка в музиката?

А и честно казано, не си представям как бих слушал Final cut през 1983 година на стадион „Васил Левски” – открито, свободно и легално.

Нали веднага щяха да ме арестуват ченгетата на Димитър Стоянов Куров!

Остават DVD – тата и CD – тата с класическите песни на „Пинк Флойд”.

А също и носталгията по отминалото време, в което имаше илюзии, копнежи и надежди и натрупан житейски и творчески опит, след който закономерно се ражда книга като „Pink Floyd”.