ВАЖНОТО Е ДА СЕ ОБИЧАМЕ

 

 

Това е основният извод, който остава след прочитането на романа на Людмила Филипова „Печатна грешка”(2012).

Малко е да се каже, че с него тя изненадва и атакува неподготвени нейните почитатели.

Този път ни поднася не психологически трилър за нашето съвремие, нито пък мрачно приключенско фентъзи, а ведра и смешна книга, с която се надсмива над властта, медиите, виртуалния свят и маниите, които денонощно ни преследват.

Хуморът на Филипова е специфичен, на границата на добрия вкус и провала.

Трябва добре да познаваш нейното творчество и пристрастията й, за да одобриш, приемеш и осмислиш промяната в дискурса й.

С „Печатна грешка” авторката изплаква за последно болката по трудното си приемане като успешен създател на романи, приемайки образа на Лефер Балкански и същевременно се опитва да бъде актуална и забавна, при интерпетацията на злободневни проблеми, свързани с родното настояще в страната на киселите млекояди и все по–объркания заобикалящ ни свят.

Подходът й е интересен и провокативен.

Какво ще стане, ако към класиката на Елин Пелин, „На оня свят” прибавим щипка горчива сатира, примесена с всевъзможни реминисценции от популярни литературни и филмови заглавия – от „Звездни войни” и „Аватар” до „Пътеводител на галактическия стопаджия” и култови герои – от Люк Скайуокър през Мерилин Монро до Осамма Бен Ладен, Бойко Борисов, Адам и самият Бог, приел въплъщението на червена алармена лампа?

Всъщност иронично – мелодраматичната сага на синоптика Балкански и неговата любима и тв. колежка Мая за малко не завършва с катастрофа за цялото човечество, но, както знаем, Любовта е по – силна от всичко и затова настъпва неизбежният и очакван хепи енд.

Защото „Вселената ще я има само тогава, когато тя е център на света ни. Когато ни е грижа..”
Аз лично се замислих, защо Людмила Филипова не е създала една обикновена увлекателна история за Мая и Лефер, а се е навила да гради фантасмагорично приключение и междугалактически пърформанс между Отсам и Отвъд, пълно с интересни, но на моменти доскучаващи хрумвания и много смешни ситуации, но след това приех творческата й воля.

Тя е искала да ни понесе постмодерен пастиш, по нашенски попара ( колко е близо до поп арта!), да ни развесели, а може би и да ни накара да се забавляваме, както вероятно се е чувствала самата тя пред монитора на лаптопа си.

Този й роман не навява скука, той развлича и разсейва, без да ни натоварва с негативни емоции.
Можел е да бъде и по–стегнато поднесен, с по–прецизна редакторска намеса(при употреба на глаголи, съществителни и изпуснати предлози), защо не и малко по–критично настроен.

На мен не ми стига осмиването на нашенската бюрокрация и семплата критика на управниците ни от ранга на Борисов и Плевнелиев, исках да науча още нещо за механизма на действие на Втория шанс, с който Господ пази своите грешници...

После си казах: „Кой се интересува от твоите доводи и критични съображения? Людмила Филипова се утвърди на пазара и поднася конвертируем продукт, който се търси и купува. Има си вярна аудитория от фенове и това е най–важното. На някой пука ли му, че нещо не ти е допаднало в последния й роман? И на кого ще се оплачеш – на Господ или на Бойко? Единият е далеко, а другият – високо”.

Остава да се развличаме в очакване на следващата й книга.

А защо не и да видим и филмчето на Деси Тенекеджиева, рекламиращо романа?

Тогава ще разберем с какъв замах и амбиция промотира труда си Филипова, като дребната подробност е, че не винаги съдържанието на майсторски заснетия, забавен трейлър съответства на същността на предлаганото книжно тяло...