ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯНА ЯЗОВА И НЕГОВАТА КРИТИЧЕСКА РЕЦЕПЦИЯ - ЧАСТ ТРЕТА -3

 

 

6. Попадайки в глуха изолация и водейки живот в сянка, Яна Язова се заема с най-големия си проект - трилогията “Балкани”, над която работи 12 години - от 1952 до 1964 г., апоследните нанесени редакционни поправки стигат до 1972 г. Не мога да не нарека този египетски труд дело на живота й. Предизвиква заслужено възторжените отзиви на Петко Тотев, Луко Захариев и Петър Величков.

Йордан Василев в „Народна книга за Апостола и за неговият народ” утвърждава романа.

Макар и не безапелационно.

Той прозорливо посочва, че създаването на книгата на Яна Язова е” потребност за приобщаване на личността и на съвременниците от всички времена с великите предци, с народното предание”.

Харесва му, че „Книгата бавно и мъдро разкрива важни съдбовни събития, вплита в разказ и единодействие лица, познати и тачени от всеки българин, но някакси пръснати и отделени в съзнанието, като портрети в някогашен училищен коридор”.( стр. 164).

Василев правилно открива, че тесктът на романа едновременно напомня да е безисторичен, и същевременно е потопен в историята – „Този текст трудно може да бъде отнесен към определена литературна и политическа обстановка, той е като че ли безвременен, не дава никакъв ориентир чрез намеци или осъвременяващи съпоставки с миналото, изглежда някакси безисторичен.А всъщност е изцяло потопен в историята.

Но в истинската, трайната история, разбирана като народна памет.” (стр.165).

Отрадно е, че Язова търси в отразяваната от нея епоха „героичното, търси нравствен пример и упование.”(стр.165).

Много находчиво е становището на критика затова, че „Модната терминология ще причисли това произведение към масовата култура.Разказването е подчинено на класическа простота и на похвати от арсенала на XIX век.Никакви признаци на съвременната проза, освен пестеливо използван вътрешен монолог.Стилистика, достъпна и за едва грамотни. Изобилие от исторически сведения и всякакъв вид културеми (още едно родство с по – късния роман на Еко – „Името на розата” – б.м.), които без съмнение ще се поглъщат от публиката, жадна за познания, поднесени в цялостен вид, последователност и подсказващи взаимни връзки, иначе достъпни само за специалистите.Самата книга може да се оприличи на една разгърната културема.”(стр.165).

Йордан Василев установява и още нещо, много важо, че романът „призовава жанровата памет на българина от утвърдени в неговото съзнание произведения ( като „Под игото”, „Нещастна фамилия”, „Записки по българските въстания”, „Строителите на съвременна България” и др. - б.м.) и същевременно обобщава техния опит, включвайки ги в цялостна верига на вековен развой” като „Скритият план на това просто повествование е философията на българската история.”( стр.166 -167).

Забележително ценно е прозрението на изследвача, че авторката „се е превърнала в българка от Възраждането”, представяйки „разказа за историческите събития и лица” „в едва забележима романтична гама.”(стр.167).

Тя създава „книга на масовата литература”, но и постига „хомогенност на разказа с удивителен усет за баланс в обемите”(стр.168).

При разгръщане на образната система Йордан Василев противопоставя неразбрания експанзивен Ботев на Левски, който е „съчетание между митологизирания народен герой и напълно реалния човек Левски”(стр.168), като съвсем естествено отделия образа на поп Кръстьо Никифоров, откривайки логично, че „Само един образ е подложен на обработка, която е оставила следи от литературност, от измисленост и насиленост – поп Кръстьо. Авторката е потърсила психологически и драматичен сблъсък между него и Апостола и поради това е решила да го характеризира като самолюбив кандидат за водачество, а от друга страна – като човек, разочарован от живота, раздвоен и същевременно суетен”(стр.169), без обаче директно да го обвинява в предателство на делото и личността на Левски, тъй като с такива БЕЗСПОРНИ доказателства не разполага.”

Критикът внася и важното допълнение, че романът „изглежда като антична трагедия с герой не едно лице, а цял народ.И тя внушава, че най – голямото достояние за личността е да се посвети на другите, тогава смъртта е безсилна, защото единицата продължава да живее с битието на народа и на човечеството.”(стр.169).

Луко Захариев в рецензия във вестник „Пулс” „Раждането на българския апостол”, смята, чекнигата трябва да се съкрати, въпреки че изтъква и безспорните й качества – „Едно от добрите художествени постижения на Яна Язова е образът именно на игуменкта Евпраксия.Тази жена в черно, която символизира майка България, е вездесъща.Тя се намира навсякъде, където страда и се бори българското племе, среща се в Русе с баба Тонка, така вдъхновено описана от Захари Стоянов.Тя е пазителката на Левски и заедно с това най – ревностна сеячка на неговите идеи.Определено можем да кажем, че чрез романа на Язова в българската литература влиза още един характерен образ.

Основното постижение на авторката обаче е образът на Апостола. Левски на Яна Язова е съчетал в себе си най – ценните черти на своя народ, той е едновременно и дух, и дело.Той е белязаният от историята да отведе българския народ в лоното на свободата.”

По – късно Захариев написва рецензии и за другите две части от трилогията, публикувани във в – к „АБВ” – „ С преклонение пред българското” и „Сблъсък на две цивилизации”.

В предговора към изданието на „Левски” от 1987 г. „Романът за Левски и неговата създателка” Тодор Боров подробно разглежда взаимоотношенията си с Яна Язова, цитира писмото й до него от 29 септември 1973 г., едно от „последните й литературни проявления”, в което тя смята, че двамата с професора са „двама пътника, десетилетия вървели по двата бряга на една река”, след което , потушил сдържания си тон, възкликва искрено : „ Колко силен дух е бил нужен на тая изстрадала душа, за да успее в своето усамотение да изобрази, да възкреси в слово живота на своите герои от епохата на Възраждането! Колко поразително например е показано величието на Левски пред бесилото.То може да се сравни с Толстоевото описание в „Боговото и човешкото”.

...И когато в усилията на нейните самотни часове Яна Язова се стреми да проникне в духа на Левски и да възкреси неговия еднократен образ, той се явява пред нея именно такъв, какъвто го е видял по – късно Николай Генчев.Смятам, че българският читател ще се съгласи с мене.”(стр.12 –15)

послеслова към същото издание „Една литературна изненада” Петко Тотев изтъква, че „авторката е много грижлива към литературния материал, с който работи. Тя е проучила достъпните по нейно време исторически извори и трудове с рядко търпение и съсредоточение.

...Ето защо много допадат на съвременния читател автори като Яна Язова. На нея, Апостола, създал в ъ т р е ш н а т а революционна организация, й подсказва вътрешни връзки на хора, епохи, пространства, връзки, които имат дълбоки корени, затова - и възможности, далнини.

Когато се чете романът „Левски” от Яна Язова, усеща се: флагчето, от което ще започнат следващите сериозни търсения на Апостола в нашата литература, се поставя далече, неочаквано далече...”(стр.845).

В „ За съдбата на романа” към същото издание Петър Величков детайлно разкрива одисеята по създаването и отпечатването на книгата – „Освен в София, част от романа е писана в Сухиндол, където Язова е обичала да гостува на чичо си Радил Ганчев.Син му – Кирил Ганчев – си спомня, че съпругът на писателката закупил архива на потомци на сподвижник на Левски за доста голяма сума.”

Георги Томалевски също твърди, че Яна Язова е използвала спомените на жив участник в онези събития, сам член на революционен комитет и близък другар на Левски.

От тези материали в архива на Язова не е открито нищо.

За изданието от 1988 г.”Бенковски” Петко Тотев написва предговора „Въстание срещу геноцид”, а Петър Величков е автор на послеслова „По пътя към читателя”.

Във „Въстнаие срещу геноцид” Тотев осъзнава, че и във втората част на повествованието „Продължава да се развива едрата координатна система, широката временно – пространствена перспектива, която читателят вече познава от „Левски”.

Критикът безпогрешно открива новаторството на Язова, демонстрирано мотивирано в романа – „Развивайки всестранно своята мисъл за Балканите като врата, средище, стратегически възел, кръстопът и зависимост на четирите посоки, отприщвани откъм Север, културен пласт – сцена на история, митология и съвременност, авторката на „Бенковски” по свой начин търси и единството на героите и масите, вождовете и народа. За пръв път в един роман виждаме участниците в Априлското въстание не като чорбаджии и търговци, занаятчии, учители и попове, селяни – орачи и копачи, овчари и говедари. Изграден е съвършено друг образ.

Епичната битка започва с общ порив и завършва с единоборства на незнайни достойни хора. Колкото повече се сгъстява трагизмът на разгрома, толкова по – отчетливо се открояват повече и повече единоборци, които загиват като личности – неподозирани, неспоменавани преди.

...Вместо от бита, авторката на „Бенковски” тръгва от битието.Този път още далеч не е извървян в нашата романистика, социология, социална психология, народопрсихология и т.н.Разгръща се смела, оптимистична теория за нашия народ, написана в откровено – романтичен стил.Той може да изглежда на съвременния читател и напълно утопичен, но заслужава интерес поне като антитеза на толкова традиционни скептични становища.”(стр.8 - 9).

И още нещо, много важно – „Според концепцията на „Балкани” Бенковски и Априлското въстание са начало на всенародна освободителна в о й н а, подготвена от Левски, от неговата единствена по рода си в ъ т р е ш н а ( а и в нравствения смисъл на думата)революционна организация. За да не помислят читателите, че тук отново нещо се преувеличава, нека цитираме : „Левски всъщност подготвял освободителна война, а не революция”.Тази мисъл на Яна Язова, изказана в романа „Бенковски”, струва колкото няколко дисертации върху историята на Априлското въстание и освободителната война”.(стр.15).

В „По пътя към читателя” Петър Величков отбелязва, че романът „Бенковски”, озаглавен първоначално „Априлско въстание” е завършен през 1960 г., добавяйки че „запазените в ЦДИА преписи на романа са направени непосредствено след преписа на „Левски” от периода 15 август – 7 ноември 1960 година.(стр.869).
За „Шипка” Величков също пише „Бележки” , от които става ясно, че преписването и коригирането на романа на пишеща машина приключва на 14 юли 1964 г.(стр.305).

В предговора към изданието на „Шипка”от 1989 г. „Високи проходи” Петко Тотев прозорливо посочва – „Самият Балкан е сегашна и бъдеща проекция на хилядолетен културен пласт.Завоювана висота след натрупвания на знайни и незнайни народи, войни, превратности, трагедии, сред които мъчително си пробива път човещината, цивилизацията.Колкото и да са несигурни завоеванията ( геноцидът достига чак до нашите времена) , все пак кръстопътищата – външни и вътрешни – са издигнати вече до високи проходи.От тяхната защита зависи не само въстанието, войната, но и човекът, ако не иска да пропадне в бездните, обкръжили го отвсякъде.Въстанието срещу геноцида, освободителната война, великодушната човешка идея за вътрешна организация срещу безогледното всеунищожение – голямата идея наистина може да съединява душите и сърцата.Обединява на дело, истински, само при готовност и за единоборство, когато и сам – по начало сам или останал сам – човекът е готов да защитава прохода – висок, за да се вижда отвсякъде, за да бъде невъзможна всяка мисъл за отстъпление, за каквато и да била капитулация.

Високият прелез към новото време осветлява и л и ч н и я въпрос да бъдеш или да не бъдеш с изискванията на Апостола, с апостолските повели да сме хора и българи, да търсим и отваряме пътища не само за себе си”.(стр.12 – 13).

За трилогията „Балкани” през 1996 г. ласкаво се изказва Цвета Трифонова в предговора към „Мойра”.
Според нея трилогията „ е грандиозно епическо творение, което рано или късно ще заеме своето място сред големите епопейни платна на нацията – „Под игото”, „Записки по българските въстания”, „Железният светилник”. Романите „Левски”, „Бенковски”, „Шипка” също така притежават художествена мощ и естетическа стойност, които ги превръщат в христоматийни творби на националната духовна култура.По своя идеен замисъл и композиция те синтезират постиженията на националната епическа традиция и жанровите тенденции на европейския роман през 50 – те години.В полифоничната структура на трилогията е постигнат художествен континуитет на различни жанрови поетики. Историческото повествование се разширява и смислово се задълбочава вследствие експлицирането в архитектониката на творбите жанрово разноречие – на документални и мемоарни текстове, на сензационноприключенско фабулиране и патетичнориторическа жестовост.Към естетическото многогласие се прибавят философско – исторически анализи и забележителни баталистично – пластически решения.Героичната българска епоха е представена не само откъм събитийната й динамика и човешка одухотвореност, но и откъм философската й обобщеност. Я.Язова извежда епопеята на националноосвободителните борби от нейните хронологически граници, за да я вмести в хилядолетните пластове на световната история.Тя непрекъснато търси модусите на националното и общочовешкото и съумява да улови мярката на личното и историческото в образите на националните герои.

Романтичната символика и патриотичната патетика обагрят страниците на романите, но историята е представена като низ от човешки съдби, като напластяване на усилия и страдания, които изригват в сюблимния миг с екстаза на подвига и саможертвата.

Тази историко – художествена панорама на възрожденската епоха едва ли ще бъде повторена в съвременаната и в бъдещата българска литература поради факта, че възрожденският идеализъм много отдавна е забравено и поругано понятие. Яна Язова е може би последният мохикан на предела на патриотичното себеотричане, което вдъхновява човека за саможертва или за писателски подвиг като нейния.”(стр.13 – 14).

Любопитни и ценни са наблюденията на Мая Горчева в „Убежищата в писането на Яна Язова : изнурителното детство на литературните митове” особено за ревалоризацията на социалната значимост на „ декласираните продукции”, към които причислява и трилогията на Язова „Балкани”, за чиято известност Яна Язова „може да разчита само на твърде съмнителните оценки за личността си.

Просто приоритетите на българския читателски вкус явно са вън от подобен тип конкретно и същевременно епидейктично разказване.”

За мен поредицата, включваща романите”Левски”, „Бенковски” и “Шипка”, освен знак за отчаяния й стремеж за късна реинтеграция в официалната ни литература, свързвам и с грандиозно-триумфалния полупровал на Язова като творец, впрегнал таланта си за приспособяване към епичните изисквания на “новия живот”, който действително посмъртно триумфира (фантастични тиражи в годините на перестройката 1987-1989), но търпи гротесков полууспех като писател - новатор, европеизирал родната литература и завърнал се в края на живота си в нейната родово - котловинна клетка.

Разбира се, може да се пишат панигерици за силните женски образи (особено това се отнася за Евпраксия, Серафима и Малката Макрина в “Левски”) и за внушителните фигури на Апостола и Бенковски, за достоверното коректно представяне на събитията (няма как да е иначе, след като Язова се обляга на основополагащите трудове на Никола Начов, Димитър Страшимиров, Макгахан и Скайлър) или за впечатляващата кръгова структура на трилогията с трите й стълба - стожери в повествованието - Балканът, кръстопътният проход Маркови врата и върхът Шипка.

Но това няма да прикрие основният недъг на писателката - принизяването й до читателските средностатистически вкусове и съобразяването й с клишетата на епичната вълна от 50 - те години на миналия век.

Това е равносилно Пенчо Славейков след като е създал “На острова на блажените”(1910)да напише “Кървава песен”(1911) по Вазовски в духа на “Епопея на забравените”(1883).

А именно такова творческо харакири си прави с трилогията “Балкани” Яна Язова.

В интерес на истината първата част на епичната сага е най-събрана, концентрирана около Калофер и женския му метох с доминиращите равностойни образи на Евпраксия, Серафима, Делича и Левски, въпреки амбициите да се обхване цялата четническа съпротивителна борба - от легиите на Раковски до смъртта на Апостола за период от 11 години – от 1862 до 1873 година.

Във втората част “Бенковски” Яна Язова изтърва юздите и не може да контролира героите, епичния си сюжет и желаните от нея внушения.

Въвеждащият епизод със срещата между Бенковски, Волов и Евпраксия в женския метох звучи като куртоазна кръпка, тъй като де факто само дегизираният и с нова самоличност Делич присъства в повествованието.

Пълният обхват на трагичното Априлско въстание разцепва фабулата на самостоятелно функциониращи фрагменти, нямащи контакт с обединяващото ги повествователно ядро.

Главите за Брацигово и Перущица са без връзка с трагедията в Панагюрище, в Дряновския манастир или на Вола, а при пресъздаване кървавата драма на Батак, Язова просто прибягва до цитати от Захарий Стояновите „Записки по българските въстнаия”.

Липсва по-детайлно и проникновено разкриване образа на Панайот Волов, погълнато от писателското внимание към монументално изградените фигури на Георги Бенковски, поп Грую Бански, Караджов или Райна княгиня.

Тук му е мястото да вметна, че Яна Язова демонстрира учудваща непродуктивност, когато се сблъска с претворяването на сложен, противоречив и нееднозначно възприет в обществото ни исторически персонаж.

В едни случаи тя стъписано отказва да разкрие драмата му, спирайки по средата между житейска правда и натрупаните книжни стереотипи и мълви - поп Кръстю Никифоров в “Левски”, а в други - трудно балансира между достоверността и личното си възхищение към качествата на героя - Сюлейман паша и Столетов в “Шипка”.

В интерес на истината “Шипка” събира отново в кондензиран вид енергията, образите и обобщенията от “Левски”, ако и увлечението й по прекалено прецизното представяне на факти от войната (численост на войските, разположение, командири) и да дразни.

Запомня се правдиво експонираната епопея на Шипка, жестоката и символична смърт на Евпраксия, саможертвата на Малката Макрина, очакваната тиха гибел на Серафима, новият път пред Делича…

В “Шипка” се чувства и все още неукротената епична стихия на авторката, но слава Богу, тя не се впуска в художествено пресъздаване на цялата война (явно си е взела поука от “Бенковски”), като съсредоточава усилията си само върху нейната кулминационна част.

Днес е лесно да си обясним защо тази трилогия през 1984-1989 г. е приета с такъв възторг и адмирации от критиката и читателите.

Предлага се друга (по - свежа и не клиширана) гледна точка към възлови исторически събития, които са описани коректно и възторжено - емоционално.

Нацията припознава своите герои - кумири от които има нужда, а моментът на преустройството е удачно подбран за стартиране процеса на официалното приобщаване на Яна Язова в литературата ни.

Един процес, който продължава и днес, и който ни дава възможност да погледнем обективно и критично на най - сериозното усилие на Язова (оказало се за съжаление безуспешно) да бъде официално приета и оценена приживе.

7.Неизбежно ще трябва да отдадем дължимото на още един неин ръкопис, органически свързан със създаването на трилогията „Балкани” - “Пътувания, срещи, разговори” от 1962 г. (Фонд 1400, опис 1, а.е. 62), документирал както работата й по трилогията, така и пътуванията й до Цариград, Египет, Палестина, Ливан и Гърция през 1935 г., както и срещите й с нейни съмишленици по време на екскузиите й из България в периода 9 август 1954 - 14 октомври 1962 г., когато тя посещава върховете Вежен и Юмрукчал,Калофер,Търново,Ловеч,Къкрина,Панагюрище,Брацигово, Дряновския манастир и връх Шипка.
Това е един неподправен, автентичен и искрено воден пътеписен дневник, в който се фиксира и творческата драма на писателката, осъзнала както преходността на славата на фона на историческите забележителности от Близкия изток – Троя, Йерусалим, Александрия, така и мисията си на творец, който е длъжен да стои на поста си и когато не му е позволено да публикува.

Забележителни са лапидарните й записки от срещата й с останките на Троя – „Наблюдаваме голите хълмове, където се е издигала древна Троя, сета покрити с трева. Пастири, които нищо не знаят за пастира Парис, бавно се движат подир стадата си.”(27 юни – 1 юли 1935 г.), от посещението й в музея в Александрия на 3 юли, от сблъсъка й с разрушената флота и артилерия на Наполеон в Абукир, която „лежи на голия бряг, възсядана от голи арабчета, които си играят с нея”.

Язова проницателно открива, че столицата Кайро „прави впечатление на вехт и занемарен град”(10 юли), а при срещата си със Сфинкса на 13 юли дори изпитва леко разочарование – „На дневна слънчева светлина магнетичните му очи не са тъй силни.

Бързо тръгнах по непосилната жега да възлизам по дълбокия пясъчен хълм и не се обърнах повече. Сбогом, Египет! Усетих твоята древност в тези очи.” (15 юли).

Силно е разочарованието на именитата ни писателка и при срещата й с Божи гроб в Йерусалим.Тя не крие възмушението си, че светите места са превърнати в средство за печелене на лесни пари от лековерните богомолци – „Веднага бързаме за Божи гроб.Не остава никаква ясна представа.Сякаш такава Голгота е измама. Голгота, поделена между католици, православни, арменци и копти.Мястото и храмът не излъчват никаква святост. Подялба между нации, секти, търговия в параклисчетата с любовта и вярата в Бога.”(15 юли).

На 16 юли установява, че проследеният от нея Страшен път е „единственото възможно достоверно нещо, което видях в Ерусалим.”, като същевременно в река Йордан „потопих в реката зелените клончета и ги взех със себе си.Горещо се молих. Вече съм пълна хаджийка.”

На 22 юли обикаля с кола Ливан , като „Пътят се вие по големи стръмнини до един курорт под ливанските кедри.”

Прочувствени са разсъжденията й и когато вижда Суецкия канал на 26 юли – „Големите звезди над палмовата алея.Голямата мечка. Колко сме далеч от света!

Колко сме щастливи ние, хората!

..На влъщане с лодката водата е мастиленочерна.”

Язова посещава остров Родос, за да види прочутия Родоски колос на 31 юли – „На мастото на колоса вурху колона – емблемата на Рим – вълчицата.А на крепостната стена на пристанището върху цялата стена с черни щрихи – цезариалния образ на диктатора Дуче – Мусолини.”

На 1 август е на Акропола в Атина, иронизирайки „учения смешен гид”, на 2 август отново се сблъсква с голите баири на древна Троя и , минавайки през Златния рог, на 3 август се озовава във Варна, осъзнавайки с пророческа горчивина – „завършена е вече една златна приказка, която никога няма да се повтири. Ясно е – никога.”

За посещенията си на остров Тасос и гр.Кавала през 1938 г., както и за завръщането си във Варна през 1950 г. Яна Язова не оставя и ред.

По подробни записки тя води при следващите си пътешествия из родината в периода 1954 -1962г., следвайки стъпките и примера на партиарха на литературата ни Иван Вазов.

В „Обратните пътища на Яна Язова” Цвета Трифонова инвертаризира оцелелия вариант на ръкописа и стига до извода, че „замисълът е осъществен само по отношение на пътуванията и съдържа малки пътеписни очерци и фрагменти.”

Трифонова прозорливо отбелязва, че „Завръщането към родното се оказва пътуване към себе си, път на нравствено самовглъбяване, преоткриване и преобразяване”(стр.149).

Интересни и значими са обобщенията за прекъснатите връзки във времето на българската нация – „В изповедните послания отзвучават трагични истини за скъсаните нишки между времената с историческия път на нацията, за безнадеждната лишеност от традиция в духа на българския човек” като „Присъдите над настоящето са саркастични или тъжно – иронични, но никога с патоса на отрицанието или отчуждеността, напротив, издават болката на интелектуалеца, наранен в съкровените си чувства към родината”.(стр.151), както и за повтарящия се мотив в творчеството на Язова – „за енигматичната обреченост на централните образи с митологемата за Пътя”.(стр.152).

този аспект посочвам, че в пътеписните бележки на Язова из Стара планина от лятото на 1954 г., съвсем не случайно се споменава и за партизаните, но „ от новите, които се наричат „горяни” и за които разправяха, че пъплят по тези места на Балкана.”

елно и непосредствено, с неподправен вътрешен драматизъм е пресъздадено посещението на Язова и съпруга й в Калоферския мъжки манастир – „Влязохме с моя съпруг в тая някогашна моя светая светих, с тояги в ръце, забихме ги в прясната пръст на двора и се заглезахме в разкривените ниски чардаци.

- Някога изглеждаха толкова високи, просторни!... - прошепнах аз, без да гледам на вълнението, което бе настъпило около нас.

Манастирските разкривени чардаци сега бяха варосани, а по гредите им висяха червени петолъчки и червени знамена.Дворът е пълен с „пионерчета”, съвременните деца, които пееха в две редици техен марш, в който се повтаря Сталин и Георги Димитров.Ръководителите учители вече тичаха насреща ни да ни изгонят.
Нашият уморен вид, нашите изгорели на Юмрукчал лица, нашите прашни, издрани нозе итежките ни пътнически тояги, забити в пясъка, ги накараха да ни запитат по – напред с разтревожени лица:

- Другари, кого търсите?

Едно отдавна свършено минало, едни хора, отминали вече в друг свят...Едно момиченце(покойната й сестра Мила – б.м.) с къдрава кестенява коса и хубаво бяло лице, което се смее, смее, защото е весело дете... и което е вече мъртво!

- Преди двадесет години... – казах аз с пресъхналите си от уморително тичане по урвите устни, преди двадесет години поживях тук и тогава тези чардаци изглеждаха високи и просторни!..

Двете учителки ме разбраха и замлъкнаха покъртени. Но не посмяха да ни предложат да си излезем.”
Разочарованията от новите социалистически реалности Язова експонира и на други места в ръкописа си. Тя приема абсурдите на „новия” строй стоически и с премерена мъдрост.

Позволявам си да цитирам още един фрагмент:

„Брацигово - 11 май 1961 г.

Взеха ме на първо място след Петлешков към лобното му място.Това бе голяма чест за мене и ми причини силно вълнение.Минахме край къщата, където е живял, и мястото, където са го горили...Речи, закани, обещания...сегашните властници се възползват от законното на всеки българин наследство.

Търново – Шипка 19 юни – 21 юни 1961

ЛОВЕЧ

Къщата – музей „В.Левски”, домът на Величка Хашнова срещу хубавата гора, бе както обикновено затворен.Покатерихме се от задната уличка и минахме през дувара и комшулука на съседите.Левски е скачал през покрива.Нищо особено.И духът на Левски сякаш не е тук.

КЪКРИНА : Спорове около мястото на историческото ханче 11 часа, облачно време.Спираме на вероятното място, посочено от проф.Дуйчев.То е полегатата ливада срещу ханчето „Ловна среща” на севлиевския път”.

7.Длъжен съм да разкажа накратко и за спасяването на трилогията „Балкани” от попълзновенията на Николай Хайтов.

Историята е известна от спомените на Петър Величков, поднесени живо и увлекателно в „Яна Язова : проклятието на дарбата”(2007), но е нужно припомнянето й не само заради паметта на Язова, а и защото днес тази сага или поне въвеждащата й част можеше да се разглежда като най – доброто прозаично постиженеие на Хайтов.

Работена 20 години трилогията „Балкани” така и не дочаква публикация.

Първоначално заради обема си, а впоследствие и заради отказа на Язова да пише елегии за Георги Димитров.

Не помага с навременната си намеса и рецензията на Димитър Талев и Георги Томалевски от 3 май 1960г.

А през 1974 г. акцията по ликвидацията и ограбването на наследството на Язова е пусната в ход.

Яна Язова е самотна и преживява с пенсията на починалия си съпруг, но усеща, че примката около врата й се стяга.

Бърза да изповяда истината за трилогията на Тодор Боров, а през февруари 1974 г. споделя пред братовчед си Любен Ганчев, че се страхува за живота си, защото мъжки глас грубо я заплашва по телефона, че ще бъде ликвидирана.

Язова е погребана на 9 август 1974 г., но според братовчед й Любен Ганчев в моргата не успява да облече трупа на покойната, тъй като той бил дотолкова разложен, че бил затворен в оловен ковчег.

Хайтов умело отстранява назначената от СБП комисия по прием на архива й в състав Тодор Боров, Матей Шопкин и Харалампи Харалампиев, а междувпрочем като шеф на Творческия фонд на съюза действа по основната си задача - открадването на ръкописа на романа „Левски”.

Същевременно вещите на Язова, накити, вкл.три кг злато, годежният й пръстен с аквамарин, подарен й от Джон Табаков, картини от Марио Жеков и Руска Маринова са задигнати от дома на писателката.
Мебелите са продадени от софийска община, а апартаментът е закупен набързо от фотографа на Тодор Живков.

Едва на 29 октомври са прибрани остатъците от ръкописите й.

Така Яна Язова си остава единственият роден творец, за чийто качества съдим по черновите на най – значимите й творби.

За мен остава загадка защо Хайтов не публикува веднага романа „Левски” от свое име – вероятно се е страхувал от свидетелствата на очевидци, въпреки че през 1984 г. ръкописът е вече в пловдивското издателство „Христо Г.Данов”, при това две години след излязлата статия на Георги Томалевски „За един неиздаден роман, посветен на Левски” в „Пулс” от 21 декември 1982 г.

А може би помни неприятният инцидент с провалената операция по присвояването на „Забравени от небето”(1981) на Екатерина Томова и се бои от негативния обществен резонанс?

Всъщност публикацията на Тодор Боров във вестник „АБВ” на 13 ноември 1984 г. „Ненамереният роман” стопира амбицията на Хайтов – той ще трябва да се задоволи само с „Последните мигове и тробът на Левски”(1985). По същото време е в ход инициатива, подписана от група писатели за издаването на романа „Левски”, за която разказва в дневника си Борис Делчев с дата 23 ноември 1984 г. – „За да спечели една обществена позиция, изготвен е един текст в подкрепа на почина, подписан от десет – петнадесет писатели, предназначен, както разбрах, за печата.В.(Петър Величков – б.м.) ме попита дали съм склонен да го подпиша и аз се съгласих.Но казах, че появилите се късове от романа издават сериозни слабости и налагат редакторска намеса, главно съкращения. Не пропуснах да добавя, че излизането на книгата се налага И ОТ НЕЛИТЕРАТУРНИ СЪОБРАЖЕТИЯ.”(стр.450).

Наложителна е намесата и на самия Тодор Живков.

Той вика при себе си Петър Величков и го уверява, че романът „Левски” ще излезе, което и става през 1987 г., но при условие да не се закача и компрометира Николай Хайтов.

Така романът излиза и печели триумфален успех през 1987 г., а през 1988 и 1989 г.след напрегната работа по разчитането и стилно – редакторското оформяне и на другите чернови на „Бенковски” и „Шипка”, осъществени вещо и професионално, излизат и останалите две части от трилогията „Балкани”.

Поставено е началото на едно чудо – много рядко срещано по нашите земи – на завръщането в литературата на един пренебрегнат, отритнат и буквално унищожен творец.

То обаче се забавя по обективни причини – засегнатият Николай Хайтов подава на 18 април 1990 г. жалба до Първи районен съд, София, насочена срещу Петър Величков, обвиняващ го, че „преди 15 години аз съм откраднал оригиналите на трилогията „Балкани”(1987 – 1989 г.)и да си призная този грях, защото признат грях не бил грях.”(Петър Величков, Яна Язова : проклятието на дарбата”, стр.176).

На 20 юни 1990 г. е даден ход на тъжбата и първото заседание на съда е насрочено за 28 август 1990 г.

Хайтов иска възмездие в размер на 5000 лева и присъда 1 година и 2 месеца ефективно!

Делото се точи близо две години и накрая е спечелено от Петър Величков.

Но трябва да минат цели четири години преди да излезе „Мойра” и още толкова , докато се появи томчето с подбрани от него стихотворения, с което на практика е преоткрита поезията на Яна Язова от съвремнния български читател...

8.При разглеждане на дилогията „Соленият залив” се натъкваме на интересен критически и интерпретаторски феномен.

Тъй като отново става дума за печатане на епичен роман по разчетени чернови се стига до конфликт между изследователите на творчеството на Яна Язова – Цвета Трифонова и Петър Величков.

Трифонова смята, че дилогията и в частност романа „Война” е писан по горещите следи на събитията – 1945 – 1946 г.

Тази си теза тя застъпва смело още в статията си „Книга, впримчена в капана на историята”, сп.”Летописи”, 1995 г., кн.1-2, стр.31-43, завършваща почти пророчески –„Единствена от своите съвременници сред писателите, тя (Язова – б.м.) изрича жестоки истини за своето време, при това не отдалеч или извън границите на отечеството, а вътре в търбуха на ненаситния Молох.”(стр.43).
В предговора към изданието на „Война” на Весела Люцканова от 2001 г., озаглавен „Сага за отсъстващата книга” и всъщност обработен и окончателен вариант на концепцията й отреди 6 години, тя нарича романа „самотен феномен” и пространно разглежда „ половинвековната му одисея на скрита творба”, тъй като „Ситуацията, в която днес попада романът се нуждае преди всичко от неговата исторична функция, от документалната му автентичност и възможности да бъде свидетелство и памет за един от критичните периоди в живота на българската държава, отколкото от чисто естетическите му достойнства.Литературно – рецептивната неподвижност на текста води до архаизиране на художествените модуси, обаче не инвалидизира смисловите му послания.В името на това преаранжиране на романа в новата темпоралност, съвременната критика дори може да приеме редица художествени несъвършенства като съдържателни предимства.”(стр.9 – 10).

За Трифонова феноменът „Война” се свежда до следното : „ Обречена на изчезване и излишност , Книгата се превръща в Знак на забранената идентичност и липса на перспектива за личността, социума и нацията през периода на съвместната им половинвековна летаргия, но и след това.Изоставена в началната точка на рецептивно темпоралната ос и докато стои в принудителната си изолация, неиздадената книга, ако публично се легитимира, е в състояние да настигне линейно – историческия бяг на времето, за да се слеят отново във финализираща точка като две реципрочни по дух свидетелства, взаимно утвърждаващи своя смислов капацитет.Възможността да надделее пропастта от време, ръкописът заплаща с цял спектър от трансформации – от актуално – изповедно четиво, жанрово дефинирано като художествено – документален роман, днес той се натоварва и с морално – етически функции на съвестта и равносметката, превръща се в безпристрастен съдник на отминалото и в приносител на нравствени завещания.”(стр.10 – 11).

Фриволно и уверено Цвета Трифонова защитава концепцията си да издаде само втората част на епоса и да направи доста стряскащи намеси в оригиналния текст на Язова – „Романът „Война” е част от по – голяма белетристична формация – диптих, чиято първа книга е със заглавие „Голямо и малко”. Двете части са в размер на около 1100 страници и са запазени в по два работни варианта.Тези над 2200 страници машинописен текст са подложени на две авторски редакции, целящи стилово и композиционно доработване на текста.

Направени са ръкописни поправки и допълнения, дописване на епизоди, изрязване на пасажи, композиционни и стилистични промени. Ролята на съставителя в случая бе отговорна – да се съпоставят двата варианта на романовия диптих, да се определи хронологическата поредност на редакциите и след установяване на последната авторска версия да се пристъпи към редактиране в съответствие с ръкописните поправки и бележки на авторката.В този сложен и дълъг процес се натъкнах на факта, че в по – късната редакция са отстранени епизодите, посветени на смъртта на цар Борис ІІІ и е изключена красива интимна сцена с двама от главните персонажи – Беро – Беро и Катерина.Ползвайки се от правото на редактор приех за допустимо, доколкото е в полза на произведението, да възстановя тези интригуващи епизоди в текста на втория вариант, който се предлага за публикация.С обратен знак е преценката ми за допълнително прибавената в края на същата версия глава, посветена на благотворителната постъпка на същата героиня.Смятам, че тя е композиционно неадаптирана, че изкуствено удължава фабулата и размива драматичния финал на сюжета.Съкращаването й не накърнява съдържанието, а напротив, допринася за континуитета на произведението.На трето място ще отбележа характера на стиловото редактиране с цел да се динамизира и олекоти архаичната стилистика и се тушира композиционнаната претрупаност на сюжета.Адаптацията на художественото произведение към исторически, психологически или интелектуално отдалечена, т.е. коренно променена читателска среда, е важен проблем на литературната комуникация.След като веднъж е било лишено от синхронно общуване със своя естествен възприемател, то трябва да намери път до сетивата и менталността на несвоя, „друга” публика, притежаваща различни стратегии на четене, променена чувствителност и нова оценъчна система.

В името на това гигантско усилие на книгата за адаптиране към чуждостта на отдалеченото рецептивно време си заслужава може би да бъдат пренебрегнати принципите на класическата текстология.Проблемът става още по – болезнен и дискусионен, защото се отнася до работни чернови, а не до окончателен текст и като връх на всичко – дело на мъртъв автор, чиято воля завинаги ще остане неизвестна.В подобна ситуация изпъква отговорността на редактора и съставителя, освен като външен помощник и субективен компонент в незавършения творчески акт и най – вече в отложения прочит на текста.”(стр.11 – 12).

Цвета Трифонова се опитва да се оправдае и за необяснимата й цензура и зачеркване на романа „Голямо и малко” от диптиха, още повече, че според нея става дума за „сага за една обикновена фамилия, чийто живот е тясно преплетен с живота на малко провинциално градче на брега на Соления залив” и след като „ поетиката на двата романа се вписва в руслото на белетристичната конвенция от 40 – те години като запазва реалистичните изобразителни подходи и забавения темпоритъм на големите романови платна”(стр.15).

Изследователката смята, че” Повествованието оставя плътно усещане за ориенталска леност и еснафска дребнавост в нравите на обществото от малкия южен град”.

Осве това „Сюжетостроенето и фабулирането в „Голямо и малко” са извън всякаква динамика.Крепят се на промените в междуличностните отношения и психологизма на ситуациите, а не на протичащи действия и събития.Единствените опори на фабулния ритъм са няколко случвания – пристигане на главния герой Фердинанд след 30 – годишното му отсъствие, погребението на неговата майка, запознанството му с бъдещите персонажи на диптиха – Русан, Беро – Беро и Катерина и заминаването за столицата заедно с Катерина.Биографиите и психодрамите на героите се случват извън рамките на сюжета и отвъд неговите хронологически граници, а в тъканта на романа се вписват посредством ретроспективния разказ и спомена.”

Общото впечатление за „Голямо и малко”според Трифонова е, „че това е носталгична фреска , в която писателката е уловила вторичния, застинал образ на миналото, а не живата емоционалност и интензивност на битието в предишното темпорално измерение.Своеобразната статичност в композирането и фабулирането на художествения материал води след себе си негативни наративни характеристики – монотонност, мудност, описателност и битовизъм, синтактично еднообразие.Лишена от историзъм и динамика, първата част на диптиха има етнографска, социално – психологическа и литературноисторическа стойност, но е неуспешна като художествено отразяване на мирновременната епоха.Към това се прибавя и факта, че биографичните маркери за романовите герои в редуциран вид се пренасят и във втората книга – „Война”.Между двете книги се прехвърлят многобройни текстуални и сюжетни мостове, така че нищо не остава забравено и неизвестно”(стр.15 -16), като въпреки това тя държи основно на романа „Война”!

Защото е „ единствената българска книга в протежение на половин век, изговаряща истината за събитията около 9.9.1944 г. на фона на идеологическите фалшификации и манипулации, в чийто мрежи линееше новата българска литература до 1989 г.В творческата мотивация на авторката при написването на книгата отсъстват външни съображения, страхове, компромиси и автоцензура.Водещата й мисъл е била да запечата в слово смисъла и значението на преживяното.Като изрича страшните истини за смутните времена около преврата през 1944 г. тя остава вярна на себе си и в този акт на доблест се разпознава големия творец и хуманист, инелектуалецът с европейски дух и мащаби”, защитаващ своята концепция за българския път в историята(стр.17 – 18).

Размишлявайки върху документално – очерковата и биографичната линия на романа „Война”, Цвета Трифонова акцентира както на краха на личността и хуманизма в България през есента на 1944 г., така и открива лика на вълчето време, което определя дневния обществен ред, без да забравя за психологията на терора и за бързата деградация на новата политическа каста, откривайки основните символични акценти на времето във Войната,Властта,Смъртта и Ямата.”(стр.28).

Заключителните изводи на Трифонова са повече от симптоматични – „Със силата на своите хуманистични послания и с гражданската доблест на своя автор романът „Война” слага точка на онази мощна традиция, в която българската словесност се успоредяваше и съизмерваше с европейската и световна антивоенна литература и с нейните изявени имена – Ерих М. Ремарк, Роже Мартин дьо Гар, Ърнест Хемингуей, Уруин Шоу и пр.Последващата и сегашната участ на този литературен феномен е адекватно потвърждение на духовния нихилизъм, на моралната деградация на тоталитарното общество и на посткомунистическата ситуация в България.”(стр.29)

Любопитно е, че през 2001г. години и аз се подведох по аргументите на Цвета Трифонова.Написах възторжена рецензия за романа ”Война” – та на Яна Язова и връщането й от небитието”, поместена във вестник „Про и Анти”, год. 11, бр.10 от 15 март 2002 г.,стр.6, а след това в портрета на Язова за „Литернет” при анализа на диптиха скрупольозно се придържах към нейните констатации.

През 2003 г. обаче излезе АВТЕНТИЧНИЯТ вариант „Соленият залив” на издателство”Изток - Запад” с разчетения и подготвен за печат по авторски ръкописи текст, дело на Петър Величков.

В послеслова към изданието „Сага без име” , а след това и в раздела „Соленият залив” към книгата му „Яна Язова : проклятието на таланта”(2007), които са идентични , нелицеприятната истина лъсва.

За Величков изданието на „Война” вместо да изпише вежди, вади очи, тъй като „текстологията също си има правила”.(стр.134 от книгата му).

При издаването на „Война” той установява , че „ от романа липсват цели пасажи, изречения и думи, а текстът е разчетен небрежно.Дори човек има чувството, че е излязъл компютърният набор без корекция”.(стр.134).

За изданието на „Изток - Запад” Величков възстановява и съкращенията на авторката, тъй като „ С възстановяването на зачеркнатото от Яна Язова читателят по – лесно навлиза в сюжета.В противен случай доста от образите ( особено този на Катерина ) губят сенчестата си страна.Не бе възможно да се догадим само какви са били тези толкова опасни места в ръкописа, които са изрязани от страниците – така се е случило с текста около заминаването на цар Борис ІІІ при Хитлер, заболяването му след това и бързата му смърт, останала мистерия до ден – днешен, както и с убийството на Фердинанд.Слава Богу, че такива „атаки” срещу ръкописа не са много.Както сторих при разчитането на „Александър Македонски” така и в „Соленият залив” давам възможност да се прочетат на едно място двете авторски редакции на ръкописа, като с курсив възстановявам зачертани от авторката пасажи, изречения и думи.Защото всъщност оцелялата чернова на „Соленият залив” реално представлява два варианта на текста.Този е начинът да не отблъснем с още стотина страници бележки обикновения читател, а в същото време да улесним бъдещите изследователи на творчеството на Яна Язова.Пък и в сегашните времена, когато липсва книжен пазар и хората нямат пари за книги, това издание като че ли съвмества най – добре ролята и на масово издание, и на академично”.(стр.134 – 135).

За Петър Величков остава тайна защо ЦветаТрифонова пренебрегва издаването на първата част на диптиха – „Не ми е известен подобен случай – да се издава част от роман, при това започващ от средата на ръкописа, да се изхвърля краят му, извършено съвсем преднамерено.”(стр.135).

Величков обвинява в криворазбрана конюнктурност изданието на Цвета Трифонова, защото „Голямо и малко” е „въведение, макар и с много повторения и завръщания към няколко символа ( погребален например ), най – вече към драмата на българина, който след Освобождението разбира, че свободата нито се яде, нито се пие, че на мястото на предишните турски подтисници са се появили свои – родни.Че идеите на плеядата герои като Левски, Бенковски и опълченците на Шипка са стъпкани в калта.Затова и доста натрапчивите описания на погребението на майката на Фердинанд не са никак случайни.Яна Язова индиректно подготвя чрез този частен случай читателя за съдбоносната тема, която я вълнува – погребението на Третото българско царство”(стр.136).

За Петър Величков е кощунствено осакатеното представяне на романовия епос като за бедна държава от Третия свят – „Без „Голямо и малко” трудно може да се навлезе и в други събития, така драматично разиграли се във „Война”, по простата причина, че в първата част са въведени и повечето от действащите герои.Предишната дешифровка на „Война” съвсем съзнателно се е отказала от последната глава.Публикуването й в разчетеното от мен издание кара читателя да преоцени целия текст – да осъзнае, че Яна Язова се вълнува от дребния или конкретен човек, факт или събитие, за да посочи неговото място като тухла в зида на човешкото познание и история.”(136).

Величков спори и със „съставителката” на романа „Война” относно времето, в което е писана дилогията.

За Цвета Трифонова това са годините 1945 – 46 г., но не по позоваване на документи, а интуитивно и тъй като Язова при писането изпитвала колебания около замяната на стария с нов правопис.

Петър Величков е на съвсем друго мнение, с което успя да убеди и мен след срещата ни на 24 февруари 2009 г.

Според него „Соленият залив” е хронологично продължение на трилогията „Балкани” и „може би е започнат след завършването на „Шипка”.

Вероятно дилогията е предпоследният известен завършен ръкопис на Язова( в края на 60 – ти години на миналия век) , тъй като последният незавършен „Как мами учи децата си” е датиран – август1970 - 15 август 1971 г.

В този аспект диптихът е ЛЕБЕДОВАТА ПЕСЕН на Язова.

Този епос е и равносметка за писателката , стенограма на емоционалния й порив като независим и неконюнктурен творец.

Наистина е необходимо време , а и трупане на опит, за да се осмислят кървавите събития от 1944 – 1945 г. и се оценят и низките, и великите дела, събития и хора.

За Величков най – адекватното заглавие на диптиха е „Соленият залив”, тъй като така метафорично е наричала България самата Яна Язова.(стр.137 – 139).

Приемайки дилогията за последната крупна творба на писателката, осмисляме и скритите й ходове, с които си припомня любими топоси от младостта – като Варна и Созопол с типичния мирис на водорасли – символ на българското разтление, както и незабравими хора от епохата.

За Петър Величков непрекъснатото връщане на авторката към едни и същи случки, думи и халактеристики на героите не е белег на несъвршенство, а за символен авторски замисъл, отвеждащ към древногръцкта традиция, позната й от лекциите на проф.Балабанов, според която „ всеки герой ( Тъкачката, Вдовицата, Търговеца, Кондуктора – б.м.) веднага се изтъква с най – същественото си”.(стр.141)

Неизбежно е и разкриването на прототипите на Фердинанд и Катерина – проф.Александър Балабанов и самата Язова, „въпреки че и при тях реалността е преплетена с голяма доза въображение”(стр.141), докато за първообраза на колоритния Беро – Беро, крупният индустриалец и пръв категоричен противник на комунистите и организатор на въоръжената борба срещу тях, предположението ми все още тъне в догадки.

Създадена вдъхновено и с неповторимо художествено майсторство – вкл. и при извайването на живите и въздействени образи на Катерина, Фердинанд, Александър – зад когото откриваме лика на комунистическия лидер Трайчо Костов и Беро - Беро, сагата „Соленият залив” е не само свидетелство на един безкомпромисен талант.

Тя и днес звучи смущаващо актуално и стряскащо с обобщенията си, което е поредното свидетелство, че е дело на изключителен творец, работещ безкористно за благото и бъдещето на своя народ.