ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯНА ЯЗОВА И НЕГОВАТА КРИТИЧЕСКА РЕЦЕПЦИЯ - ЧАСТ ТРЕТА -2

 

 

 

4. Яна Язова се оказва и много добър драматург.

“Последният езичник” (1940) е силна пиеса и алтернативен поглед към българската история. Спечелва ни нестандартният й подход при осмисляне желанието на княз Владимир Расате да се върне назад към корена, към изконната вяра и богове, срещу унизителния мир с Византия и трагичната перспектива България да стане славянско княжество.

Драмата е тревожен размисъл за фаталния сблъсък между два подхода за настоящето и бъдещето на страната - традиционно-родовият и уж модерно - държавният, приет “на сляпо” от княз Борис (той е слепецът, а не лишеният от зрение негов син на финала) и кръжащ около дилемата с или против Византия. Отдавайки дан на традицията (Друмев, Вазов) и на историческата книжнина от 30-те - 40-те години на 20 век, Язова качествено и концептуално ги надминава. Тя представя пълноправно силен женски образ (Красимира) и гради напрегната камерна драма, в която всички герои са равноценни и добре скулптирани персонажи (Владимир, Симеон, Борис, кавхан Борил, отец Йоан, годеникът на Красимира Дориян).

“Последният езичник” се домогва не само до алтернативно тълкуване на родна история, но и до смущаващо обобщение за национално -историческото битие.

Язова замисля пиесата за” ослепения син на княз Борис” още в Париж през декември 1937 г., когато й се пише „нещо скръбно и тихо, роман, по – тих от „Ана Дюлгерова”, роман на живота, на тихо слънчево време рано напролет, когато едно младо момиче няма с кой любим мъж да се разходи по пътя.”(„Мойра”, стр.112).

Това веднага е оценено по достойнство от проф. Балабанов, който бърза да преведе пиесата на немски език.

Освен това в прочутото си писмо до фон Масов от 27 юли 1939 г. професорът посочва с основание : „ Трагедията разкрива най – интересения и значителен момент в българската история : официалното преминаване на българската държава от езичество към христианство.

Както е известно, то е извършено от княз Борис.”, допълвайки с гордост: „Тази трагедия е единствената, която тази година беше отличена от образователното министерство в състезание със стотици други, тя получи първата и единствена награда за драма.

Пиесата нарочно не бе издадена като книга ( през 1940 година все пак се появява нейно издание – б.м.), тя очаква да бъде представена на сцената, може би в националния театър.”(Яна Язова : проклятието на дарбата”, стр.53).

Соня Вичева пише възторжен отзив за драмата, поместен във вестник „Мир”, в който посочва с апломб : „Само писател с остър драматургичен нерв би могъл да създаде орловия образ на последния български езичник - княз Владимир. И тук сюжетът не е търсен.Той сам се налага по силата на идентичността си с творческата същина на авторката си.

...Драмата на Яна Язова открива нови сюжетни търсения в оскъдната ни драматична литература.По силата на изживяванията „Последният езичник” достига, особено в завършека си, мрачния тон на Есхиловите трагедии.”

Петър Величков в послеслова си към „Яна Язова.Ранни творби” „Потулената драма”(2006)уточнява, че „Последният езичник” за съжаление не е играна на сцена.Става достояние предимно като текст (в немската традиция на „Фауст” – пиеси за четене – б.м.), след излизането си в книга.”

Според него „Нямаме сведения дали драмата е играна в германски театри.

Тя се появява във време, когато отношенията на Балабанов и Яна Язова наближават критичната си точка ( и преди началото на Втората световна война – б.м.). След сбатбата й Балабанов освобождава мястото й на любим и запазва онова на учител и вдъхновител.

Колкото до драмата „Последният езичник”, тя е актуална и днес поради другата гледна точка за покръстването на българите и след нестихващите дискусии за техния произход.Образът на Владимир
Расате е изваян с шекспировски замах, а Яна Язова продължава търсенията на Васил Друмев с „Иванку, убиецът на Асеня I”.(стр.432).

Приемам, че текстът„Морският кълвач” е писан след излизането на романа „Капитан” през 1940 г.
Според мен това е грижливо подготвен киносценарий, дело на веща киноманка, съществено отличаващ се от романа, навлизащ в сложността на изменчивите и уязвими междуличностни отношения, като за разлика от прозаичната първооснова капитан Катин е още по – самовлюбен егоист – хедонист, търсещ покровителството на капитан Вълков при изкачване стълбата на служебната йерархия и не отказващ ласките на съпругата му, която, след известни угризения, все пак съблазнява.

„Морският кълвач” загатва за друга страна от щедрия талант на Язова – увлечението й по киното , желанието й да предложи авангарден и модерен текст за вече оформилото се по това време национално кино, което обаче е на светлинни години от въжделенията на писателката, занимаващо се основно с патриотарски напъни от типа на „За родината”, „Те победиха” и „Български орли”, излезли залпово през 1940-1941 г. и дело на корифеите Борис Грежов и Борис Борозанов.

Eдва през 1942 г. с „Изпитание” Хрисан Цанков предпазливо и боязливо ще нагази в подобва екзистенциална тематика, като дори част от действието на филма му ще се развива във Варна, но и той благоразумно ще предпочете щампите на стандартната мелодрама, за да получи необходимите зрителски и критически овации.

Вероятно и затова Яна Язова се отказва от амбицията си да сътрудничи с родните кинаджии, спестявайки си униженията, на които по същото време в САЩ е подложен самият Франсис Скот Фицжералд.

През 1941 г. Яна Язова е написала и пиесата в стихове „Силян Щърка”.Тя е готова дори за поставяне в театър, което личи и от нетърпението й да я види на сцената в Скопие, личащо от варненското й писмо до Александър Балабанов от 2 август 1941 г. – „Какво стана със „Силян Щърка”? В Скопие щели да дават 20 пиеси български. Резил ще е моята за Македония да не излезе”. И тая работа с драмите до гуша ми дойде. Иде ми да стигна с нея чак до Пехлави.(„Мойра”, стр.224 ).

В действителност и тази Язова пиеса не вижда сценична реализация.

Използвайки за подтик приказен сюжет с алегорични образи на щъркели, заминаващи и завръщащи се в родния край, Яна Язова всъщност създава модерна притча за мистерията на човешката душа, както и за „греха и изкуплението на блудния син”(Петър Величков).

Фолклорните мотиви са органически вплетени в един по същество много модерен текст, даващ възможност на зрителя и читателя да проследи драмата на Силян Щърка, завърнал се като блуден син в родната си къща, преживявайки метаморфозата от щъркел в човек, направляван от Хаджи Кляк – Кляк – алтер егото на проф.Александър Балабанов и отново спечелил любовта на вярната си съпруга Неда.

„Силян Щърка” е силна и въздействаща драма.Изминалите десетилетия изобщо не са навредили на посланията и внушенията й, доказателство за което е и радиодраматизацията й през 1999 г. по програма „Христо Ботев”, а моето усещане е, че тя носи в себе си потенциала на разтърсваща родна рок – опера, която ползвайки алегоричните образи и допървайки сюжета с подходяща и адекватна музика, попадайки в ръцете на талантлив постановчик, би се превърнала в явление от ранга на „Котките”(1997) на Андрю Лойд Уебър, Томас Елиът и Тревър Нън...

С моите заключения е съгласен и Петър Величков, който в „Драма в ръкопис”(2004) смята, че „Драмата „Силян Щърка” съдържа всички достойнства, с които може да задържи читателя (или зрителя ) до последния си ред.

Както е характерно за Яна Язова , зад на пръв поглед простия сюжет опитното око може да открие бездънното море от чувства, от философски находки, които несъмнено нареждат творбата между образците на българската драматична класика, което пролича след излъчването на драматизацията й по програма „Христо Ботев” на БНР през 1999г.”(стр.311).

Остава обаче открит риторичният въпрос : „Кога Яна Язова ще доживее да види на сцена своите драми?”
И защо този процес да не започне най – безболезнено от техните тв адаптации, особено след като през 2009 г. Димитър Шарков не съвсем успешно екранизира за малкия екран приказката „Силян Щърка”, залегнала в основата на драмата на Язова?

Всъщност крачка в тази очаквана насока дава Мая Кисьова, която в „За драмата „Последният езичник” на Яна Язова и за едно възможно представление”, „Литературен клуб”, 14 май 2006 г. посочва смело : „ Когато поставям този текст аз ще фокусирам и ще изведа като основен носител на идея една малка сцена, в която, според мен, се съдържа приносът на Яна Язова сред многобройните разказвачи на тази българска история.Една иреална сцена, в която баща и син се срещат преди развръзката - като по билото на невидима планина.И изграждат внушителна картина на любов и желание за опрощение.Моето представление ще има характер на мистерия.

„Театърът ни освобождава само от нашите желания, докато мистериите ни освобождават от нашите деяния.” – казва Морис Дрюон в историческия си роман „Александър Македонски”. В това е бил дълбокият смисъл на древните мистерии – независимо на коя географска ширина и с какви средства са се провеждали.Ако си убил – да изиграеш ролята на жертвата, да изпиташ страданията й, за да прости божеството греха ти и да продължиш живота си на чисто.

Това си поставям като основна задача, търсейки вярната мотивация и път към поставянето на този текст.Като че ли ми се иска с това представление Владимир и Борис да получат взаимно опрощение.

Всички знаем или поне предполагаме, че няма зло – има неизявено добро.”

 

Библиография

Вичева, Соня, „Последният езичник”, драма от Яна Язова”, в – к „Мир”, год.LVI, бр.11838, 17 януари 1940 г., стр.4 „Мойра”, 1996 г., акад .изд.”Марин Дринов”, стр.224 Кисьова, Мая, „За драмата „Последният езичник и за едно възможно представление”, сп.”Литературен клуб”, 14 май 2006 г.

 

5. Качествен е нов етап в развитието на Яна Язова се явяват романите “Капитан” (1940) и “Александър Македонски” (1944).

“Капитан” е неповторима и прочувствена сага, дело на автор с европейски дух и манталитет, щедър талант и разкрепостено съзнание.

Романът е сред емблемните творения на писателката, създаден с вкус, майсторска интрига, задълбочено разкриване на човешката психика, запомнящи се образи, ефектна символика и неизменно поддържано напрежение.

“Капитан” се сродява определено не само с първите успехи на родната маринистка проза - “На котва” (1938) на Матвей Вълев и с опитите за лансиране на книги, разкриващи екзотичните кътчета на планетата и българското присъствие в тях - “Писма от Южна Америка” (1932) на Борис Шивачев, но и с плутовския дух на Рафаел Сабатини (“Капитан Блъд”, 1936).

Това е първият значим български роман за магическата сила на морето, за мечтата чрез капитанската униформа българската душа да се откъсне от оковите на битовата приземност, да опознае примамливия медитерански свят (Близкият Изток, Египет), да открие както загадъчната му красота, така и неговите пороци (липсата на здрава семейна среда, наркотици, проституция).

В “Капитан” присъщата за Язова женска чувствителност е туширана и приглушена по посока на извечни и общочовешки обобщения.

Най-общо чрез образа на Кълвача Яна Язова се домогва до предизвикващи възхищението ни дълбини в разкриване на необикновената човешка съдба, на нестандартния със своята сила и целеустременост дух, за който се борят Дяволът и Богът, Доброто и Злото.

Естествено е след смъртта на Философа (иначе блед, неизразителен и комично сълзлив като персонаж) - символ на Доброто, Кълвача да бъде обсебен от стихиите на Злото, въпреки че контурите на изображението запазват неговата хипнотична монолитност в ущърб на съмненията за шаржирана едностранчивост по посока на свръхегоизъм и воля за властване, довели го закономерно до гибелта му на египетския бряг, разкрита емоционално завладяващо с рисунъка на голям творец.

Кълвача е сред удивителните открития на Язова, чрез които писателката изпява своята скръбна елегия за непомерните амбиции на едно самотно и бедно момче, впрегнало огромния си талант и способност в преследване на опасни химерични цели (господство чрез манипулации и търговия с наркотици), оставили го сам и душевно сломен и превърнали го в ранен нашенски вариант на свръхчовека - в духовен родственик и предтеча на поручик Бенц(1938) и Борис Морев (“Тютюн”, 1951), както и на демагога - капитан от “Чайки далеч от брега” (1983) на Евгени Кузманов.

Язова знае прекрасно качествата на романа си и смята, че с него и със студията на Балабанов „Любов и поезия”(1939) двамата могат да заминат в чужбина – например в Берлин, където да живеят от литературен труд – „Като се усмирят времената, дали няма възможност да се помръднем оттука и аз с моя „Капитан” и друго, каквото има, и ти с всичко твое. Защо да може един „Чифлик край границата”? Но, разбира се, ти само се огледай за сведение. Главно и единствено мисли за превеждането на „Любов и поезия”.Странно, твоите книги са сякаш собствено мои, ако, разбира се, това не е обидно за тебе.Съдбата им сякаш е моята собствена съдба.”( „Мойра”, стр.220).

Адмиративни отзиви за романа пишат Соня Вичева и Д .Б. Митов.

Вичева публикува рецензията си „Капитан”, роман от Яна Язова” във вестник „Мир”.

В нея проникновено отбелязва, че „Дълбоко оригиналният и неповторим в българската литература темперамент на Яна Язова плътно прилепва и обжаря с електрически извивки страниците и на новия й роман: „Капитан”.

Огнената жажда на главния герой (Кълвача – б.м.) да върви неотклонно напред към все по – нови и шеметни завоевания придава и на любовта в романа епизодичен характер.

Тази съвсем млада българска писателка разкрива с всяка своя творба нови и неподозирани възможности.”

Д.Б.Митов представя отзива си „Капитан”, роман от Яна Язова” в „Литературен глас”.

За него „Капитан” „ е вече в истинския смисъл на думата една широка епична картина, издържана с майсторската ръка на опитен и сигурен романист.”

В романа „има един космополитен дух, който прави сюжета универсален.”

Героите на Язова са „живи човешки същества, с техните страдания и незгоди, главно с техните бурни, неспирни от нищо стремежи.

Този универсализъм в „Капитан” е върху чисто българска основа (чрез образа на капитан Катин – Кълвача – б.м.) и пропит с дълбокото и неспокойно чувство на авторката, бликнало така непосредствено още в първите й стихове.

С дълбок вътрешен трагизъм, с неудържим устрем и в същото време с чудна логична бистрота на стила, подчинен бих казал на един французки роман, Яна Язова дава образи, рисува картини, дълбоко преживени, през избистрено художествено съзнание и положени в някаква особена тъга, чиято острота и сила в основата си, клони към мистично прозрение.”

Великолепно есе за „Капитан” публикува и Валентина Радинска в „Труд” под заглавие „Завръщането на Яна Язова”.

Радинска безапелационно харесва „Капитан”, тъй като „Дълбоко и непоклатимо замислената му структура, увлекателният сюжет, плътните, богати и гъвкави образи, във всеки един от които са вложени вечни символи, правят романа книга, която се чете на един дъх. Като добавим и поетичния език на авторката, нейната изумителна за тогавашната й възраст проницателност, писателското майсторство, което демонстрира, можем лесно да си обясним защо Яна Язова е била наричана „детето – чудо” на българската литература.”

В статията си „Завръщането на капитана” , поместена в „Литературен форум” Цвета Трифонова посочва, че „след половинвековна забрава романът на Яна Язова „Капитан” се оказва странно актуален, нравствено и психологически адекватен на днешното време.Той прилича на диво, ярко цвете, идещо да оживи с екзотичния си аромат постния пейзаж на родната литература”.

Според Трифонова „Яна Язова е създала философско – психологически роман, чиято тема е вечна и универсална – това е темата за Доброто и Злото, за Бога и Дявола, любов и път, христианско и езическо са организиращи, възлови елементи на художествения материал.”

Важни са обобщенията й за образа на Кълвача – „образ – фикция, представител на ницшеанския типаж, отхвърлящ авторитета на всякакъв Бог...” като „Във всеки случай обаче този мъчителен образ представлява акт на пречистване и катарзис след дългото лутане по сомнанбулните пътища на душата.”

В „Първият ни роман за наркотрафика” (2006), послеслов към „Яна Язова.Ранни творби” Петър Величков установява, че „белетристичните творби на Яна Язова не предизвикват вулканични полемични страсти, както първата й стихосбирка. Същата съдба имат драмата „Последният езичник” и детските книжки, излезли след нея – „Лица в черти, стихове и колелца” и „Герой”.

Ценното според него е стремежът на романа да европеизира родната литература – „Капитан” обаче се вписва в поредицата романи, чрез които нашите писатели се стремят към европейско ниво, загърбвайки битовия и регионален реализъм.(стр.349). В тази насока могат да се откроят „Поручик Бенц” на Димитър Димов ( Нима е случайно, че когато го питат в Испания за големи български писателки той откроява само две имена – Багряна и „Яна Язова, която се отличава с топлотата си” – Йордан Василев, „Женски силуети”) или „Синият залез” на Павел Вежинов. Те са сочни, поразяващи фрески, в които измислените герои са по – реални от живелите по онова време хора.

Герои като Кълвача, Философа, Ангелина или Бринго не са познати преди това. Този роман на саморазрушението Яна Язова създава без да показва написаното на проф.Балабанов.

„Пиша си романа и съм крайно щастлива с него. Каква наука да пишеш нещо! Колко лоши думи изяде, додето добия тая наука, мое сърдце, моя радост! Какво велико търпение! Но колко си е заслужавало , милий! Пиша сега и виждам : аз приличам на оня ратай, който удвоил парите на господаря си. Нито една твоя дума не падна на пясък. Нито едно твое усилие не отиде напразно” – изповядва се тя в свое писмо от 30 август 1940 г. ( „Мойра”, стр.213).Съпоставката с дилогията „Соленият залив” не е излишна. Първобитната свежест в „Капитана” преминава в забележителна мащабност на семейната сага „Соленият залив”, в която авторката създава скръбна елегия за края на Третото българско царство.Двете творби са сходни като замисъл, но със съвършено различна творческа реализация.

Яна Язова първа сътворява сполучлив и значим роман за Александър Македонски. Ползвайки само “Успоредни животописи” на Плутарх и историята на Александър Велики от Йохан Дройзен от 1883 г. и на базата на личните си впечатления, натрупани от пътуването си в Близкия Изток между 28 юни и 1 август 1935 г., тя създава убедителен, модерно звучащ епос, издигащ я квалитетно като прозаик и рязко открояващ я от родната ни традиция в областта на историческата епика, където жалоните са поставени с “Ден последен ден господен” (1934) на Стоян Загорчинов и “Дъщерята на Калояна” (1937) на Фани Попова-Мутафова и се взривяват с бездарния комикс на Крум Велков “Водителят” (1940).

Първата част е готова на 11 февруари 1944 г. и за нея издателят плаща на Язова хонорар от 20 000 лева.
Работата по романа доставя голямо творческо удовлетворение за Яна Язова в най-мрачните времена преди утвърждаването на тотаритаризма у нас.

В писмо до проф.Балабанов с дата 24 февруари 1944 г. тя пише :” Радвам се, че „Александър” ми доставя такава радост и че така добре върви. Може би аз ще го коригирам, защото няма коректори. Затова Петър отделно ще ми плати.Какво щях да правя, ако нямах тази тъй уютно наредена от мене стаичка, тази печица, на която сега сварих мляко с оризено брашно и какао, един вид шоколад, тази машина, на която по цял ден се нося из пустини и сражения.Вярвам, че ти скоро ще оздравееш и скоро ще се видим.Втората част, когато я свърша, пак ще я чета на тебе.”(”Мойра”, стр.234).

В друго писмо от 9 март Язова размишлява „какъв въобще трябва и може да бъде един исторически роман”.

Тя смята, че във втората част на „Александър Македонски”, без да се отдалечава много от историята, ще трябва да измисля образи и конфликти, само за да може да следва развоя на характера и идеите на Александър.

Така разбира, че романът й е „книга за пътя на един характер.”

Тя осъзнава липсата на Балабанов, за да разбере дали е правилно историческия роман да се развива по тази линия и допълва: ” По този път аз съм сложила всички хора, които подпомагат развитието на този характер, и всички събития, както Петър казва, че било много увлекателно и интересно, но не приличало на роман.Той е глупав.(Интересна характеристика за издател. – б.м.). Всичко това, което на него му се струва , че е верига от интересни събития във втората половина на първата част, са моите тухли за бъдещето.Но в един исторически роман все пак би трябвало да има някакъв център, около който да се въртят всички събития, а не едно хронологическо разглеждане на събитията.Вярно е, че Александър стана много интересен по характер и жив. И другите стават така.Но все пак и един исторически роман трябва да е като център.Все пак трябва да има един връх. Иначе ще прилича на равнина, по която препускат конете, моите коне и войници и така нататък. Няма значение, че е интересна история. Аз ще направя един истински роман. Защо те няма. Колко ясно ще ми стане именно къде е върха и конфрикта в този роман. Ти чувствуваш ли, че аз ще го намеря тази вечер и че така ще бъде много хубаво? Да, аз ще го намеря на всяка цена. Тъкмо сега ми стана ясно това.

Всичко, каквото съм откривала, открила съм го, когато съм говорила с тебе. А често пъти и като сме се карали по разни литературни въпроси. Какво ли би ми писал ти по това? Какво мислиш, че би могло да бъде истински конфликт в цялата тази македонска каша? Не, аз ще мисля много сега и ще го открия. Аз трябва да имам някаква цел, към която да бързам. Аз не трябва да пиша роман на един характер. Нали трябва този характер да бърза за някъде? Какво ще ми кажеш ти? Права ли съм? Да, трябва много да мисля, затова лека нощ!”(„Мойра”, стр.238).

Размислите на Язова продължават и в следващото писмо от 13 март 1944 г.

Планът и за целия „Александър” е такъв – след победата над Дарий той разбира, че „няма ровече място в Персия. И след като я организира тръгва да търси хоризонти за своите победи, тръгва към света. Смъртта на Дарий прекъсва първия му устрем, неговата собствена смърт прекъсва втория.

Язова се терзае дали в книгата й, както и в драмата трябва да има един удар или казано на съвременен език бомба – „един връх, който да събира всички действия и събития? Може ли у мене да бъде такъв връх жаждата на Александър за завоевания? Неговия устрем да завладява? Тогава това няма да бъде връх, а повечето стрела, която лети и се строшава във въздуха от удара на смъртта.( Колкото и да е куриозно във филма на Оривър Стоун „Александър” от 2004 г. голяма част от прозренията на Язова са намерили своето адекватноекранно отразяване като метафората със счупената стрела е заменена с бавно летящ орел, а най – силините емоционално сцени са свързани с победата над Дарий и връзката на Александър с Роксана.)

След апокалипсиса от 30 март 1944 г. в писмо от 2 април 1944 г. до своя учител Язова споделя унило – „Александър Македонски” излезе до осма кола преди бомбардировките.Оттогава не сме се виждали с Петър.”, без да забрави – защото няма как – да щрихира преживелиците си от бомбения ад в скривалището на Съдебната палата на 29 и 30 март с.г. – „Паднаха две мини – едната на стълбата отпред, другата на входа откъм „Алабинска”. Две бомби на тротоара на „Алабинска” и две бомби върху палатата откъм „Позитано”.Всичко това се хвърля на три вълни. Ония грамадни бетони се люлееха и тръскаха като при страшно земетресение. Мислено си взех сбогом с тебе, с всичко, което обичах и живеех на този свят и за което положих всичките свои усилия и енергия, която можеше да направи много работи.

Като падна мината, имах сили за миг да призова Мила на помощ и в общия писък нищо друго не ми дойде на ум. Не ми дойде на ум, че и тя умря в мъки и може би иска да ме види вече, защото се минаха две години, откакто сме се разделили.Но навярно видя тя моя ужас да загина под планина от камък и желязо, където никога нямаше да ме намериш вече, за да ме видиш в лицето за последен път, и бурята от смърт измина.”(„Мойра”, стр.242 – 243).

На 5 април 1944 г. тя допълва: „и днес между две всекидневни аларми” „ детинската упоритост (ме) кара да седна самотно на моята самотна машина и да продължавам упорито история, станала преди 2560 години, за да свърша най–сетне „Александър Македонски”.Сякаш зная, че ще излезе сега въобще. Но мисля, че ако го свърша, все пак е сложена някаква точка в живота ми. А бях цял живот коректна и изпълнителна. За мене не съществуваше недовършена или невъзможна за свършване работа.”(„Мойра”, стр.244).

В писмо от 25 април 1944 г. Язова отбелязва - „Втората част на „Александър” е готова.Ако кракът на мама й позволи да се грижи сама за себе си, ще отида и аз с Христо в София след седмица – две да предам и тоя ръкопис на Петър и да си донесем необходими някои неща.”(„Мойра”, стр.245).

На 17 юни отбелязва с гордост : ”Колко добре се разви романа, ти нямаш представа. А образа на Александър и характера му! И той унива и се съсипва в себе си като самата природа.(„Мойра”, стр.249).

Язова завършва романа си в началото на септември 1944 г. (оттук следва разглеждането на творбите й по авторски чернови, като се абстрахирам от куриозната съдба на късните им публикации, за да реконструирам хронологически етапите в нейното развитие), буквално пет дни преди комунистическия преврат, изтрита от българската литература за цели 40 години.

В писмо от 28 август 1944 г. тя посочва – „Тия дни свърших изцяло „Александър”. И той колко е бил самотен! Най – самотния на света!

Едно време колко сме били щастливи! Просто невероятно.(„Мойра”, стр.252).

а 3 септември 1944 г. е вече пределно лаконична –„От утре сядам да пиша последната глава на „Александър”. Не че имам надежда, че сега вече ще излезе, но да зная, че оставям една завършена книга.”(„Мойра”, стр.253).

Печатните коректури на първите осем коли изгарят при бомбардировките над София на 30 март 1944 г., а малко след 9 септември 1944 г. е убит и издателят й Петко (Петър) Атанасов. Независимо от тези съвсем неблагоприятни обстоятелства, Яна Язова нанася поправки в ръкописа си до края на 60 - те години. Въпреки, че архивът и е ограбен през юли 1974 г. от хайката на Николай Хайтов, препис от романа в завършен вид все пак оцелява, разчетен е и подготвен за печат от Петър Величков, за да излезе през 2002 г буквално като възкръснал от мъртвите.

Днес “Александър Македонски” се възприема като събитие и явление, отнасящо се до развойните процеси в литературата ни от средата и втората половина на 40-те години на ХХ век - време уникално, жестоко и неповторимо, в което въпреки разрушенията,омразата и гражданската война, голямата ни прозаичка създава своя малък шедьовър, давайки урок по творческа и гражданска доблест.

Яна Язова създава модерен (по френски маниер) кондензиран роман, верен на историческата правда, актуален (няма как имплицитно да не дебатира темата за ролята на личността в историята, за силната диктаторска ръка и цената на световните завоевания), четивен и пленяващ.

Откроява се достижението на писателката при изграждане образа на владетеля - не като сатрап, а като неспокойна натура, търсеща по света достоен съперник (най-силни са страниците, проследяващи двубоя между Александър и Дарий) и мечтаещ да изгради държава - мост между Елада и Индия, събирайки хората на света в една богата и силна държава.

Язова представя Александър в преимуществено романтична светлина, без да стига до крайната му деградация, характерна за “Завоевателят на миражите” (1999) на Стефан Дичев.

Тя не го представя като завършен злодей, тиран и дегенарат, който собственоръчно коли войниците и след това стене за прегрешенията си пред тях, нито имплицитно се присмива на манията му да осъществи нов поход към Арабия.

Не подлага на съмнение и мечтата му да изгради хомогенна нация от македноци, елини и перси, съединявайки качествата на човешкия материал от Елада, Персия и Средния изток.

Тя обаче обръща подобаващо внимание и представя правдиво обкръжението на Александър (особено в лицето на Ефестион, Барсин, принцеса Роксана и Дариевата дъщеря Статира), което не го принизява до редови диктатор-властолюбец, а до необикновен владетел с божествена закрила.

Великолепно са пресъздадени баталните сцени като битката при Граник, сватбата на народите в Суза, смъртта на Ефестион и мъчителния край на световния завоевател Александър, утвърждаващи безспорно високата класа на Яна Язова.

Задълбавайки в поетиката на авторката ще открием приемственост между образите на Барсин и Серафима от “Левски”, личностно отъждествявани във физически план с красавицата Роксана, както и цитати и любими фрази на любовника Александър Балабанов.

Всичко това превръща “Александър Македонски” в наситена драматична хроника, която е истинско богатство за родната литература.

В „Тази история е стара, стара...” във „Век 21”, Цвета Трифонова пространно размишлява за„Александър Македонски”.

За нея този роман е „една от малкото български книги с ореола на софрониевската страдалческа одисея.
Книгата остава не само без корици, но и недопечатана.”

Трифонова е впечатлена от творческата дисциплина на Язова - „След 9.9.1944 г. „става ясно, че няма надежда за романа „Александър Македонски”, но авторката не се отказва от него.

Работата й над книгата продължава може би в по – късен и още по – мъчителен период. Запазеното машинописно копие от над 400 страници носи следите на нова стилистична редакция и композиционно прецизиране.”

В предговора към първото издание „Александър Македонски – нечаканият неочакван роман”(2002) Петър Величков акцентира на образната система и сполуките в епоса – „Образът му ( на Александър Македонски – б.м.) е уловен в най – драматичните моменти от краткия му живот. Язова успява да представи във вярна светлина и хората от обкръжението му.Те изграждат фона, на който още по – релефно се открояват вътрешните драми, съмнения и противоречия на Александър.”(стр.356)

В „Предговор към новото издание” от 2004 г. Величков съобщава допълнителни любопитни факти за триумфалната и необикновена съдба на творбата – „ Романът прехвърли и границите на България. На 10 октомври 2002 г. в Скопие се състоя неговата премиера, прехвърли и границата с Гърция. А Конгресната библиотека във Вашингтон специално изиска екземпляр от него.Тъй Яна Язова постигна онова, което й обещава проф.Александър Балабанов–наполеоновска кариера в литературата.Успехът на „Александър Македонски” ми дообясни възторзите на двамата, предложенията на Язова един ден да напуснат България, място, невъзможно за тяхната връзка, и да си изкарват хляба с писане в чужбина.Значи това не е било така абсурдно.”(стр.7), докато в книгата си „Белетристи”(2007, С., изд.”Типографика” ) Петко Тотев убедено споделя, че в романа си Яна Язова разбира „ че идеята и практиката на световната автокрация неизбежно предизвикват кризи в домообразуването.”Големият” дом на империята, дело на свръхмъж, е и негова изолационна килия, недостъпна и за любовта на най – близките, включително и жените, помирили се да не бъдат „страна” във взаимоотношенията с „великия”.Разрушението на „малкия” дом заради „големия” изправя мъжа пред неизвестностите на следващите деформации.Заради какво? Яна Язова натоварва това питане не само с минало, но и с настояще.”

И още: ”Разрушаването на „малкия” дом заради „големия”, загасването на чувствата към най – близките, отчуждението от себе си и от другите – всичко това в „Александър Македонски” е видяно и като неизбежна криза на демокрацията.За покорителя на света тази дума става онживелица, чуждица в необятната Македония със столица Вавилон (нека не забравяме, че „вавилон” означава „бъркотия”). Предпочитащият вече азиатското сатрапство, монархическата свръхцентрализация защо да различава разни подробности в необятността? Докъде ще стигне надоблачната монологичност? Виждаме, че за няколко хиляди години тя става все по – бедна и безпрекословна.

Вавилонската кула, която си строи свръхчовекът, няма как да достигне небето.Завоювайки света от Запад на Изток, Александър Македонски „преодолява” демокрацията.Няма никакъв стремеж тъкмо тя да бъде разширявана.Обожествяването и самообожествяването на земен „вседържител” не е монопол на Изтока.Съблазънта на абсолютизма може да прозвучи като последна дума на прогреса и за човек, идващ от родното място на демокрацията”, при което „ Самодържецът владее сушата и водата, посоките и континентите, езиците и нечленоразделните звуци от джунглата и плацовете за подготовка на нови армии. „Мислете за мен!” Мислете за мен вместо за всичко останало! Историята е тясна за тази команда.Тя слива Бога и Императора.”

Милена Кирова в „Жените и канонът : мярката, която не е една”(е – списание LiterNet) също споменава за постигнатото от Язова с романа й за Александър Македонски – „през 1944 , на една крайно неподходяща историческа граница, завършва романа „Александър Македонски”(осъден да си остане непубликуван в продължение на щест десетилетия), който за чест на женското творчество,представлява първият български роман на небългарска историческа тема.”

Най – проникновена и точна оценка за романа дава Екатерина Иванова в обширната си статия „Романът на Яна Язова „Александър Македонски”(сп.”Везни”)

Смело и категорично заявявам, че големият роман е намерил своя най – талантлив интерпретатор в нейно лице.

Иванова подрбоно и сочно акцентува на основните качества на романа, изтъквайки без съмнение, че „в историческата ни проза” Язова се откроява „ като един от най – талантливите й и родолюбиви представители”(стр.49).

Тя набляга на факта, че писателското въображение е „обсебено обаче от тайните на Изтока” като „Изграждайки духовния облик на онова общество, Я.Язова е отделила почтено място на неговата художествена и философска мисъл.”, като са очевидни „усилията на писателката да постигне автентичност, да ни потопи в кипящия живот на онова бурно време, да ни направи съпричастни.”(стр.50).

Много ценно и плодотворно е наблюдението на Иванова за съзнателно търсената близост с Омировата литературна практика в художествената стилистика на романа – „В „Илиада” повторението на по – малки или по – големи пасажи заема според изследователите една трета от текста и служи за спойка на отделните моменти. Яна Язова се ползва твърде ефектно от този похват.Тя повтаря откъси дословно или с малка вариативност.Функцията на този вид повторения у нея обаче е друга.То оцветява епохата, съсредоточава вниманието, уплътнява образа или фиксира негови съществени особености, акцентира психологически състояния или нравствени норми, избистря идеи.”(стр.51).

Важен е изводът на изследвачката, че „Яна Язова е творец на яркото визуално изображение.Тя притежава изключителна зрителска възприемчивост и памет.Вижда всичко, което описва и държи читателят да го възприеме със същата изострена и емоционална сетивност.(стр.51), както и похватът й „В духа на древногръцката традиция е и склонността на писателката към скулптурно изображение, към монументалност и пластика.(стр.52).

Екатерина Иванова точно долавя, че в романа няма преграда между художествената измислица и историческата достоверност – „Историческа достоверност, митологически данни, творческо въображение са така комбинирани, че границата между истина и измислица не се долавя.”(стр.53).

В своя силен и подробен анализ Иванова осмисля и „крупната роля” на Александър Велики „ за развитието на античното военно изкуство”(стр.53).

Най – убедителна е критичката при осмислянето и разкриването на образа на Александър Македонски, пресъздаден с класическа вещина и съвършенство от Язова.

Героичният му ореол е наследство „от героиката в гръцката традиция.Като Омировият Ахил той е силен духом, решителен и бърз, гневлив, неукротим, безкомпромисен, безумно смел и безпощасно жесток в боя.”(стр.54), „Мечът и „Илиада” съжителстват в стаята му.Негов герой е Ахил, негов пример Троя. Неговият романтичен свят е героичното очарование на Омировия епос”(стр.54), „Воюва почтено.Никога не би откраднал победата”(стр.55), като е „ едновременно гениален войн и талантлив държавник”, стоейки „ с благоволение пред статуите на философи и писатели”, немеейки” пред великолепието на материалните паметници на културата и изкуството.”(стр.55).

Според сполучливото твърдение на Екатерина Иванова Александър Велики „ е следовник на аргонавтите и предшественик на колумбовците”, като „ Откривателството става движещо начало в безкрайните му походи”, тъй като той иска „ да преобрази този свят, като го обедини”, да събере „за вечни времена в един общ дом враждуващите народи от Изтока и Запада”, като по този начин Александър Македонски се явява „първопредставител на идеята за световно милно съжителство, първият космополит на земята. С близо три хилядолетия е изпреварила времето си неговата идея – мечта.И тук е един от големите акценти в романа.”(стр.56).

Е.Иванова вижда Александър Велики на Яна Язова „многолик като божество”, тъй като „обема в себе си воина, държавника и културтрегера”.(стр.56).

Този приказно красив цар „ е личност духовно богата и красива, сложна , противоречива и драматична.”(стр.57).
Благородството „ е негова отличителна черта.И справедливостта.

Властно е развито у него чувството за достойнство.Честолюбието и славолюбието го съпровождат от детството и растат с годините.”(стр.57).

Много интересни са наблюденията на Иванова за взаимоотношенията на Александър към жените в романа.

Според нея то „ е цивилизационно, разминава се с варварските обичаи на пленничеството.Той поставя нравствената норма пред закона, човешкото достойнство над страстта.Мярка за взаимност вижда в духовното родство.В любовта е естет – деликатен, разбиращ, жалещ”, докато женските персонажи – двете Статири, Барсин, Роксана са „Затворени в своето ограничено от традицията пространство, тези героини се отличават с дълбока чувствителност и комприциран вътрешен мир.”(стр.57 – 58).

Точни и безпогрешни са оценките на Иванова за чувствата на Александър към Барсин и Роксана – „Жената, която Александър допуща до себе си, е Барсин.В представите му любовта хармонира с неговата буйна природа.Тя е вихрушка, пожар, сблъсък между две стихии.С Барсин обаче самотникът и образованият деликатен човек я изживява като умиротворение и спокойна преданост”, докато „започва да се чувства като огън в мраморно отнище”(стр.59).

Когато се сблъсква с Роксана според авторката „ се срещат две чудеса - чудото на света и чудото на Изтока.Намерили са се две необикновени личности.С невероятна интуиция те са проникнали в душите си и са открили там себеподобния”, до неизбежното отчуждение между двамата, когато Роксана надмогва голямата илюзия в своя живот, а Александър я изтръгва от сърцето си, за да стане отново неуязвим, въпреки че „сега се чувства хилядократно по – самотен”(стр.60 – 61), поради което „ мотивът за самотата прозвучава в края на романа с огромна сила”(стр.61).

Логично и мотивирано критичката стига и до другия основополагащ конфликт в романа – между хуманистичния идеал на героя и грубата житейска практика.

лександър иска да изгради хармоничен свят с равноправни хора, а всъщност възстановява персийската сатрапия.

За Иванова „Гибелен се оказва стремежът му за господство”.Той става все по - неудържим и самоуверен, докато неизбежно „Идва време с желязна ръка да пази властта си, да налага волята си, за да сломи опозиционните брожения и да продължи по своя път.А тя, желязната ръка, се управлява от безстрастен разум и жестоко сърце.И жестокостта взема у него връх над добротата и човечността.Посича Менандър.Убива приятеля си Клит.Така постъпва с Филат, Парменион, Бес. По този начин Александър сам става жертва на собствените си страсти, на силата на своя характер.”(стр.61).

А оттам до жестоката самота и неизбежната смърт крачката е само една.

Защото „Може цялата земя да ти принадлежи, а уморената душа да няма къде да хвърли котва.Всичките богатства не струват колкото една предана родствена душа”, поради което „За покорителя на света става все по – трудно да се справи със самия себе си.”

И е логично до смъртния одър на любимия Ефестион той да е победен вече от смъртта.(стр.62).С Ефестион е умряло царското сърце, „Свлякло се е свръхчовешкото одеяние и е открило човека – безнадеждно сам, безмерно страдащ, окаяно ридаещ.”(стр.63).

Екатерина Иванова размишлява и за отношението на Язова към великия завоевател на древността.
Според нея писателката ни „кара настоятелно да се замислим върху несъвместимостта междувойната, разрухата, жестокостта и големите духовни и хуманни идеи та човечеството, между властта на богатството, на грубата сила и мирния пристан на родната земя с простите човешки радости.”

Ефективно и продуктивно е и обобщението на изследвачката за съвременното звучене на романа на Язова – „В него се долавя приглушен, но отчетлив паралел между минало и настояще, една загриженост за бъдещето.Срещу развихрящите се в съвремието на авторката унищожителни претенции за световно надмощие, тя лансира идеята за един обединен свят. Който иска да запази свободата си, не трябва да си позволява това, което са вършили победените.С тази своя насоченост романът продължава да бъде актуален.”(стр.63).

Съвсем целенасочено се спрях по – подробно на статията на Екатерина Иванова, защото тя е свидетелство и за критическа отговорност, и нагледно доказателство за това какви резултати може да постигне един изследовател, навлизайки със смели и благородни намерения в примамливия свят на романовите достижения на Яна Язова.

Но колцина са съвременните изследователи у нас с нейните амбиции?...