ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯНА ЯЗОВА И НЕГОВАТА КРИТИЧЕСКА РЕЦЕПЦИЯ - ЧАСТ ТРЕТА -1

 

 

1. Яна Язова започва да пише стихове на седемгодишна възраст.

Първите й поетични опити не са запазени.

Но като гимназистка сънува странен и пророчески сън.

Стреми се безуспешно към върха и все не може да го стигне.Внезапно протегната ръка й помага и за миг я изтегля до желания Олимп.

В лицето помощникът й напомня прочутия по това време професор по класическа литература в софийския университет и откривател на млади дарования Александър Балабанов.

Решението на живота й е взето.

С петте тетрадки със стихове тя отива при него, за да чуе мнението му за своя поетичен труд.

Балабанов я приема.Люба Ганчева чете с треперещ глас едно от сихотворенията си и преди да стигне финала му, чува повелителното: „Стига!”

В този миг умира ученичката Люба Ганчева и се ражда поетесата Яна Язова.

В юбилейния брой № 100 на „Литературен глас” Александър Балабанов си спомня какви неимоверни усилия полага младата ученичка, докато творбата добие вида, който му харесва : „Шестнадесет пъти поправи ти това стихотворение, ето сега ти казвам: много си изпати, та мога да ти кажа, че и тия , които написа по – рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията никому хатър няма.”

Що се отнася до съдбовния сън, той намира поетичен облик в първата й стихосбирка „Язове” в стихотворението „Моят облак”.

Първата публикация на поетесата е в списание „Ученически подем”, год.4 , №2, януари 1930, стр.22, а стихотворението й се казва „През зимата”, но на 21 януари 1931 г. се ражда поетесата Яна Язова.

Тя е лансирана от проф.Балабанов и прителите му от вестник „Литературен глас” Тодор Боров и Д.Б.Митов и е ясно , че от прощъпалника й до 9.9.1944 г. приятелите на мецената й ще са и нейни, тъй както враговете на Балабанов автоманично стават такива и за Язова.

Без да го желае, 18 годишната Яна Язова става литературна сензация мигновено, но това съвсем не означава, че е възприета безпроблемно от литературната ни общност.

Мразат я от кръга „Златорог” на Владимир Василев, а той ръководи Писателския ни съюз, пренебрегва я и прочутия критик на „Зора” Йордан Бадев, вероятно и защото стиховете й ги рецитира Олга Кирчева...

Затова съвсем естествено Язова не може да стане нито член на СБП, нито пък се надява на публикации в „Златорог” – Меката на сериозната българска литература.

Мразят я тогавашните примадони Дора Габе и Елисавета Багряна – защото е млада, красива, любовница на проф.Балабанов, но и най – вече тъй като е тяхна талантлива конкурентка.

Затова Яна Язова става член на Клуба на българските писателки, на Дружеството на детските писатели и на ПЕН – клуба, но не и на СБП.

Идиличната ни представа за дружеската атмосфера в писателските ни среди се разбива на пух и прах от горчивото признание на самата Яна Язова : „Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателства и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия.

...Ако да бях мъж аз щях да вляза в този литературен свят с ритници и юмруци, защото старите го пазят с всички позволени и непозволени средства от пристъпа на младите.”

Към своите критици тя се обръща с призива: „Другите да правят това, което могат, но аз бих желала да говоря само чрез моите стихове.Те са моето оръжие, те са моят вестник и списание.”( Коста Георгиев, „Един час при Яна Язова”, в - к „Литературен глас”).

Това са думи на 22 годишна жена, горда, твърда, безкомпромисна и дрзка, каквато нашата литература дотогава не познава.

Дори младият Кирил Христов в зенита на славата си не е толкова смел и безкомпромисен!

През 1931 г. излиза първата й стихосбирка „Язове”, за която Балабанов ще твърди в „Литературен глас”, год.III, бр.105, 7 март 1931, стр.4 , че „Яна Язова е най – редкият феномен в поезията.”

Следващите й две стихосбирки „Бунт” и „Кръстове” излизат през 1934 г., а сборникът „Сноп II” се появява през 1937 г.

Язова и след това пише поезия - цикълът „Цветя на гроба на Мила” излиза в „Литературен глас”, год.XV, бр.572, 2 декември 1942 г.,стр.2, без да стигаме до сакраменталното й завещание „Ще бъда!”, създадено в последните дни от живота й...

Яна Язова се налага с бурен устрем като поетеса. Стихосбирките й предизвикват сензация, наречена е чудото на българската литература. А това става в рамките само на 7 години, когато тя е съвсем млада.

Поезията й и днес се чете като откровение.

Колко убедително и непосредствено прозират емоциите на влюбената млада жена разбираме , прочитайки „Неверница”:

„Когато след пладне приседна на прага,

мини ми кажи, че ти много ме любиш...

Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.

Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,

глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа: „Ти себе си губиш със мене, омъжена”. А огън – в моя поглед вторачен.”, без да забравяме дръзкото „На Александър Балабанов”, „комуто посвещавам моята първа сбирка”:

„Шумно животът ходи във твоите стъпки,

в тебе залюбен – както и той те влече.

Дните ти пламват, думи ти греят във тръпки,

и от сърце ти извор във пясък тече.

Идват напиват – все прииждат, допиват

твоята кръв, що леят във свои борби.

Мразят те – и към твоя изор отиват

с вяра, че там ги чакаш пак, може би.”

Мистичната сила на природата като фон на мъчително – екстазните чувства, вълнуващи влюбената жена, е разкрита в прекрасните импресии „Юни”:

„А щом си прескачал безумен ограда,

защо през прозорец не скочи при мен?

При твоята скръб аз примирам от радост

и свеж и прекрасен е новият ден!”,

„Октомври”-

„И колко, да знаеш, минутни усмивки аз помня така,

и някоя дума, провлачено казана в треска.

И мигът, когато пердето затегля твойта ръка...

А вечната нощ е закрила прозореца днеска.”
и особено „Дърво”, в което поетическото настроение е прорчески – елегично:

„Да, няма песни, няма шумолене.

И никому не пазя сянка аз.

Дървар не знай какво да ми отнеме.

И тъй, задрямал в моя нощен час,

сънувам, че от моята утроба

се вдигна клонче смело кат стрела.

И сякаш друго слънце грей над гроба,

на старците над черните чела.”

Драматичната предопределеност на личностната съдба се чувства най – осезателно в “Ние - тука”:

„ И аз , жената , спрях. Сляп бе мракът.

„Не се ли вижда още?” А пред мен,

Поднел мъждива свещ, отвърна ти - мъжът:

„Не виждам нийде път, и аз съм заблуден.”

И питам тихо аз – без стон, без вик, едвам:

„Очакваш ли го ти , очакваш ли ти сам?!”

...И търсим се до днес во векове сами...

Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!

Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.

Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак!

И леко ни е тъй – с любов, сами вървим,

а в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.”

Важни са обобщенията на Цвета Трифонова в „Яна Язова”, че стиховете на Язова “са наситени с екстатични изживявания, с разкъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност.

В най – добрите й творби върху психологическия мотив се наслагват имажинистки елементи – рустикални пейзажи и образи на атавистичното и дивото, които сгъстяват драматизма на емоционалното и смисловото внушение.”

Непосредстевно и убедително e експониран изостреният психологизъм в преживяванията на лирическата героиня - в “Кошмар”: „Аз зъзна и лазят ме ледени тръпки.

Извиках – и никакъв звук!

Не дебне ли някой? – Страхливите стъпки

безшумно отекват се тук.”,

в“Маска” –

„И мисля : към гроба ме старост затласка –

на моя дух грохнал дойде ли смъртта?

Когато за път ще ме вземе и тя –

кого ще намери под смъртната маска?”,

или дори в прочутото „Посвещение”-

„На теб – тук аз на тебе всички рози

със острите си тръни обещах.

Съдбата тук, съдбата там ни води –

и пак от нас остава шепа прах.

Но пак след мен ще се вълнуват живи

Тез мои песни, мои страхове.

Ще знаят хората – горещо бях щастлива,

че бях гора от пресни цветове.

Но те към теб ще хвърлят ядно жило,

обидени от своята съдба.

Че в мрачни свят ти имаш нещо мило –

цветя и знаме в твоята борба.”,

както и дръзкото разкриване на социалните парадокси, които тормозят родното общество през 30 - те години на 20 век.

Язова има сетива да интерпретира живота в социалните низини, да пласира образи на цигани, проститутки, просяци, гамени (“В тинята”, “Скръб”, в който достига внушенията на Смирненски с великолепно пресъздадената кошмарна картина на бедността –

Ей, стига куцахте сакати!

Днес в празник тропахте по мен!

„Ний носим сухите комати

в бордей на кална локва плен.

И просим в пътя си до къщи,

по улици – море – вървим.

На всеки стълб фенер намръщен

ний слабия фитил гасим.”

и да прогнозира гнева на маргиналната тълпа, която може да разбие обществените устои.

Ярка и натрапваща се е картината на социалното дъно, разкрита динамично и със замах в „Гамени”:

„Отдавна сме родени нейде по селата,

отраснахме сами по градските врати –

донякъде ний помним майка си, но колко за бащата –

кой беше той? Где бе – За туй се никой не сети.

Какво ще се размислим толкоз нашироко?

Пазара ли да изтървем от много ум?

Ний чистим мрежи, кошове и джобове дълбоки,

С парите хляб купуваме, от таблите локум...”

Яна Язова е безспорно талантлива поетеса. Но за нейното бързо и безпроблемно приемане в литературния живот допринася не само откривателят й проф. Балабанов.

Истината е, че спомага и примерът, славата, проправената пътека от Елисавета Багряна - особено с възловите й стихосбирки “Вечната и святата” (1927) и “Звезда на моряка” (1932).

Съвсем не обвинявам Язова в плагиатство или умишлено следване на проработил успешен модел на реализация. Сигурен съм, че при нея всичко е станало спонтанно, открито, напористо, с мълниеносна категоричност.

Яна Язова бързо се утвърждава като поет, но и бързо осъзнава, че лириката ограничава полета на фантазията й, нейните изразни средства, а и я заплашва с ранно изчерпване и износване.

В добавка следва трудното възприемане и осмисляне на нейното поетично творчество от родната критика.

Изключваме възторга на Балабанов в „Яна Язова”, „Литературен глас” год.III, бр.120 20 юни 1931 г., стр.4 – „Като се увериха, че са писани само от нея ( стиховете й б.м. ) – временно млъкнаха и после засъскаха.”

Такава е например Ана Карима.

Във вестник „Земя”, тя направо се опитва да унищожи новото конкурентно дарование с „гениалното си прозрение” : „Дрънка някак си по оригинално на лиричката си и по всичко изглежда, че с това ще остане. Характеристиката си в тоя брой със стихотворението „Яз” тя ни дава съвършено несъстоятелна – и в стил, и в мисъл ( да не би Я.Язова да мисли, че може без мисъл?).

А в стихотворението „Циганка” Язова показва как се живее с илюзии.

...Там, щом се изтегнела ( циганката – б.м.) в „смрадните дрипи”, почвала да сънува, че просеци, крадци и убийци, са станали принцове...

Символи, символи, символи!

И след голямото им множество, пред циганката върху сметта, представена, каквато ни я е описала Язова, свестен циганин не ще падне, камо ли цар...”

Някои литератори у нас не допускат налагането на Язова като протеже на Балабанов.

Те не приемат подобен тип показно менторство и открито го заявяват в своите отзиви – П.Ст.Иванов в „За една жена и един професор”, „Мост”, I, бр.14 – 15, май 1931, стр.4 – 5, както и Георги Цанев със своята „Неприятна статия”, поместена в „Златорог”, год.XII, 1931 , кн.5 – 6, стр.244 – 253.

Налага се да излезе положителен отзив от редакцията на „Литературен глас”, год.IV, бр.142,14 февруари 1932, стр.7, а на 21 февруари 1932 г. в следващия брой Д.Б.Митов публикува прочутата си статия „Язове, стихове от Яна Язова”, в която анализирайки цикли и стихове от книгата, стига до извода за социалната значимост на стиховете - „ Без да изпада в агитаторски патос, без капка риторика, Яна Язова е написала едни от най – дълбоките социални стихотворения на новата българска литература от цикъла „Приказки”.Този отдел съдържа само четири стихотворения, в които сякаш е отразена цялата мизерия на човешкото съществуване и то без сантиментализъм, а само с поетическото вдъхновение и само със силата на едно страшно въображение, каквото имат само истинските поети.”

Положителни рецензии пишат още Слава Манолова - „Язове” във в - к„Независимост”,год.XII,бр.3218, 26 февруари 1932 г., стр.4, като отзив за стихосбирката тя публикува и във „Вестник за жената”, год.XI, бр.482, 4 март 1932, стр.2, наричайки я „голямо поетично дарование”, В. Добринов в „Яна Язова – най – младата поетка”, в – к „Правда”,год.III, бр.127, 1 март 1932 г., стр.2, противопоставяйки я на Багряна и Люба Касърова – „Лириката на Яна Язова е едно от чудесата на новата ни лирика. На волята към свобода в поезията на Багряна и на сподавените ридания на Люба Касърова, новата поетка противопоставя една любов без срещи и разлъки”, а „Язове” е „дотолкова оригинална стихосбирка, че изхвърля изведнъж подражателната сфера, в която стои лириката на повечето поети”, докато Камен Велков в „Две приятни гостенки” в ломския вестник „Север” , год.II, бр.484, 23 април 1932, стр.1, накратко представя най – младата българска поетеса.

И Страхил Каменов се появява в „Литературен глас” с бележката „Писателките Калина Малина и Яна Язова в Лом”, разказвайки за възторженото им послещане на ломска територия – „Литературен глас”, год.IV, бр.153, 1 май 1932, стр.2.

Скоро излиза и тежката артилерия на Язовите отрицатели – Владимир Василев, отделил й 4 страници в „Златорог”, в статията „Язове” – стихотворения от Яна Язова”, в които критикува поетесата за неорганизираните и неразбираеми стихове и за това, че езикът й е груб и вулгарен .
Василев остро атакува нейните „видения” на гадността – „Явно, имаме работа с някакъв патологичен вкус и едно покварено въображение, странно за едно момиче.”(стр.281).

Заключението на отзива му е най – интересно – той не отрича поетчиния талант на Язова, но смята, че тя няма бъдеще като протеже на Балабанов – „Има може би у нея известна поетическа енергетика – още съвсем хаотична, неуловена като жизнено чувство, неизяснена във възприятие, неосмислена като отношение към живота и света.Но в тия й предразположения явно са намесени ЧУЖДИ (курсивът мой) ней сили, които вместо вътрешно организиране, са я тласнали тъкмо в обратната посока – към стихотворна ексцентричност и истерика.

Има и друго: пагубни, честолюбиви внушения.

Това име, което иска да набие странната си самоизобретателност... – свидетелствува за самочувствието, което носи авторката, и за онова, на което разчита...”(стр.282).

Във вестник „Зора”, в „Две интрижки – два контраста” Йордан Бадев ще отбележи с неприкрита ирония, че „във вътрешния живот на стиховете й тегне един тъмен хаос, който еднакво потуля сърце и мисъл, та човек в недоумение се пита : „Много ли има или нищо няма в тоя хаос?”

Бадев е непримирим и към поетичните реформи, които предприема дръзката млада поетеса – „Тя немари и спроти формата на стиха.Много малко са стиховете в целия сборник, които да са издържани в ритъм.”

Според него „няма стихове, които да са велики недависимо от съдържанието и формата.

Вън от тоя любопитен произвол, в стиховете на г – ца Язова има и нещо друго оригинално.С посочената вече дързост тя въвежда в поезията усещания, които бяха присъщи само на крайния натурализъм.”
Йордан Бадев естествено цитира цикъла „Прокази”, за да констатира – „ще видите покрусни картини, които и в прозата на Зола не са достатъчно поетични.”

Витиеват и псевдозагрижен е критикът във финалната част на вердикта си – „Г-ца Яна Язова показва сериозни данни на поетическо дарование, но тя иска да бъде смела, нова, оригинална.”

Бадев обаче е на мнение, че „ е по – добре с лични качества да приличаш на други, отколкото с недостатъци да се отличаваш от всички.”

В бургаския вестник „Лъчи” год.I, бр.6, 1 юни 1932 г., стр.1 в статията „Наши нрави” Ангел Вълчанов злорадо посочва: „Случаят с професор Александър Балабанов и Яна Язова: никому не вярвам да хареса начинът, по който г – н Балабанов се помъчи да покаже дарованието на Язова.

Начинът бе: дързост, нечувана дързост, вестникарска и издателска реклама.”, като все пакпрозорливо се застрахова: „Нас ни смущава не нейната бездарност, а количеството на стиховете й и дързостта на ония, които вместо да й изпишат вежди, й вадят очите, въпреки техните добри намерения.”

Учудващо е, но и в „Лъчи” излиза положителен отзив – той е дело на Николай Кънев – „Язове” – стихосбирка от Яна Язова”, год.I, бр.6, 1 юни 1932, стр.4, в който определя стихосбирката като „много самобитна”, а Язова - като „поетеса на утрешния ден”.

Все пак се налага намесата на Балабанов чрез вестник „Изгрев” , год.I, бр.33, 18 юни 1932 г., стр.2, където в статията „Българската поезия” в ход е пусната „американската връзка” с бележката за стиховете на Язова, появила се в бостънския „Крисчън Сайънс Монитор”на 12 май с. г. отбелязваща дарованието на Язова, дело на масона Рувим Маркъм, постоянен кореспондент на вестника за Балканите – „Сбирката разкрива необикновената сила на въображението, енергия на израза и майсторството на езиковите форми. Авторката обещава да бъде едно от двете или трите най – ярки светила в съвременната българска поезия.”

Ефектът е постигнат.

За следващите стихосбирки „Бунт” и „Кръстове” от 1934 г. отзивите са само положителни.

Георги Константинов в отзива си „Яна Язове: „Кръстове”, публикуван във в - к „Нови дни”посочва с апломб: „ Тази стихосбирка отбелязва някои радостни завоевания в развитието на младата поетка. Преди всичко нейните видения са вече по – изяснени и по – задълбочени.Твърде оригинална със своя саркастичен песимизъм и с топлото чувство, което има към унижените в живота, тя тук отключва някои нови откровения и намира по – подходящ, по – ясен израз.”

А всъщност още в белградския вестник „Правда” от 24 март 1934 г. излиза великолепният анализ на лириката на Язова, направен от известния сръбски интелектуалец Александър Илич в „ Поезията на Яна Язова” – „Самото нейно появяване издава у нея мистиката на ония страстни и възхитени поклонници на Бога от времето на средновековните чудеса. Само ритъмът на екстаза е могъл да извае една така стройна снага.Тази снага – като стъбло, като брезово клонче, сътворена в екстаза на любовта, се е посветила на щастието да се самопожертва и като смирена поклоница да прави метани пред светите тайни и пред иконата на Божията майка.”, който смело приемам за най – проникновеното осмисляне на Язовата поезия в онези години.

Нещо повече – Илич след като установява, че „ И в поезията, и в прозата натурализмът винаги яотвежда към суровия песимизъм”, пророкува, че „ поезията на Язова ще се развива все по - дълбоко и по - широко.”, поради което „Яна Язова и всички български писатели трябва да бъдат разбрани и приети от нашата критика и читатели като наши, родни писатели.За нас техните дела, както и за тях нашите дела, не бива да представляват един непознат свят, защото приближана се времето да се осъществи първият златен век на великата югославянска литература – от Триглав до Варна”(

Яна Язова все пак запзва трезв поглед към творчеството си.Дори през 1935 г., когато е вече утвърдена поетеса, пише писмо до известната писателка Ана Каменова с дата 13 януари 1935 г., в което чистосърдечно признава, че й е изпратила стихосбирка си „Кръстове” „ и горях от желание да чуя какво ще ми кажете за нея.”, тъй като „Г.Чипев, който я разпространява, ми каза, че никоя книга не е вървяла тъй.

Мнозина, може би от приятелство, посрещнаха с много сериозни чувства тая ми трета сбирка.

И хора, които само са се мръщели от всички страни, ми пращат своите ободрителни мнения.

Това много ме насърчава.”( Петър Величков, „Яна Язова : Проклятието на дарбата”).

По същото време са факт и първите отличия и материални награди за поезията на Яна Язова.

За стихосбирката „Бунт” тя получава поощрение от просветното министерство („Хоризонт”,I,бр.12, 30 юни 1934, стр.4), от столичната община печели 7000 лева парична премия за стихосбирката си „Кръстове” ( „Литературните награди на столичната община”, „Нови дни”, год.I,бр.225, 21 май 1935, стр.11), а министерство на просвещението я отличава с премия от 5000 лева през 1938 г. за драмата „Последният езичник”(„Родолюбие”, год.VI, 1939, бр.1, стр.20).

Противоречивото възприемане на стиховете на Язова продължава през 1937 – 1939 г.

Като куриоз посочвам епиграмите и сатирите на Виден Видев (псевдоним, ползван от Ангел Тодоров и Николай Хрелков), който през 30 – те години на миналия век често експонира като свой поетичен герой Яна Язова.

В”Съвременни сатири: Епиграми за пишещи дами”, „Литературен преглед”, год.I, бр.28, 20 март 1935 г., стр.4, сред хлевоустите нападки спрямо членките на Клуба на българските писателки, откриваме и очакваната за Язова:

„Сред блатен гной, гъмжащ от глисти,

задръстен от омразни язове,

тя пее за копнежи чисти...”

Четири години по – късно тандемът публикува в „Хоровод”, год.II,бр.79, 18 май 1939, стр.3, стихотворението си „Аперитив”, в което резонно взима на подбив Яна Язова, заради връзката й с Александър Балабанов :

„Парцали и клечки по пътя събирам,

но в аперитива накрая се свирам,

където пияни поетите хъркат

и с черно мъстило ръцете си търкат.

И псуват, и блъскат... Мечтата отлита,

а мойта душа е в дрипи обвита –

и лирата грабвам, и бягам навънка,

аз – древнокласичната млада издънка.”,

пародирайки грубовато прочутата Язова елегия „Циганка”.

Все по това време Яна Язова като литературна знаменитост присъства в енциклопедията на братя Данчови от 1936 г., изд.на Стоян Атанасов със статия на ст

Кръстина Гичева–Михалчева в сп.”Философски преглед” в „Българската женска лирика” отбелязва с прискърбие : „И да е поне някаква увлекателна песен, а то - върволица от безредно нахвърлени образи, смъглени картини, символични загатвания, празни или непонятни фрази и един хаос от мисли, които напомнят света, какъвто трябва да е бил, преди Бог да сътвори Вселената...”

И още : „...такива дълги стихотворения пълнят по – голямата част от сбирката( „Язове” – б.м.)на Язова.Казвам по – голямата част, защото между тях се редят и други песни, по характер и форма съвсем различни от първите.Тия песни, ако и на места, лишени от съдържание, са леки, ясни по мотив, подвижни по метрика, с правилно стихосложение.Човек неволно се пита дори, могат ли те да бъдат рожба на същата авторка : така значително се отличават от първите”.

Как всички тези изводи напомнят за „ двата периода” у Яворов, с допълнително прокараното внушение, че някой друг – може би Балабанов, е създателят на дългите, неясни и подтискащи стихове!...

Талантът на Язова е оценен от Петър Динеков, който във „Вестник на жената” в обзора си „Българската писателка след войната” отбелязва : „Нещо смело и мъчно укротимо има в темпераментната поезия на Яна Язова, която понякога се сношава с външния свят с някакво ново и непознато шесто чувство.”, докато Соня Вичева в книгата си „Нашите писателки”(1939), емоционално и адекватно прониква в поетичния свят на Язова.

Според нея „Никой поетически талант при появата си унас не е бил така много обсипван с хули и злоба, както странната своеобразна лирика на Яна Язова. И само малцина можаха да проникнат в сложните външни и вътрешни извивки на стиха й, в лабиринтната му искрометна лъкатушка, да доловят начупените отражения на днешната болна епоха”.(стр.97).

В тези години , без пряко да споменава поезията на Язова, но имайки я в предвид, една от видните междувоенни феминистки у нас Люба Касърова осмисля женските поетични възможности.

Според Касърова любовта изразява най – пълно женската същност и като вдъхновител на мъжкото творчество жената изпълнява едно от главните си предназначения - „Значението и широтата му ( на вдъхновението – б.м.) не са ни напълно ясни и точни, защото ние живеем още това културно прераждане...”( Люба Касърова, „Жената в поезията и литературата” в”Литературната задруга „Хиперион”, съставител Стоян Илиев, Велико Търново, 1996, стр.316).

При съвременните културни условия обаче жената се изявява не само в ролята на вдъхномителка, но и в тази на авторка, макар птосочената тенденция – като масова – да е едва от последните десетилетия и дотогава жените писателки да са били смятани за куриоз.

Самата Яна Язова през 1940 г. вече застъпва иконоборческа теза, че изкуството няма род, изследвайки българското женско артистично присъствие в „Творческият дух на българката” в „Училищен преглед”, № 2, год.ХХХIХ, февруари 1940.

Според нея „Нито едно изкуство, нито една поезия не може и не трябва да се тълкува като специфична, като сътворена от мъжа или жената.

...Но понеже човечеството през толкова века е търпяло жената да бъде подтисвана и да не й се дава простор за творческа дейност, измежду жените не се е появил един Омир, един Шекспир, Кант, Рафаел, Вагнер или Бетховен.

...Но в редовете на жените има една Сафо.Тя се издига по значение и по сила и по оригиналност над главите на всички мъже поети на любовта”, тъй като „Сафо е живяла в страна, дето всички функции на мъжете, са били поверявани на жени.”( стр.180 – 181).

Яна Язова прави и кратък преглед на дейността на Клуба на българските писателки, имащ за основна задача „да подкрепи и поощри творчеството на българската жена в областта на литературата, на поезията и на белетристиката”, надявайки се ,”че ще дойдат при нас млади хора, свежи сили, които ще раздухат въглените на поезията в нови огнища.”(стр.188).

...Преоткриването на Язова стартира от Иван Спасов през 1987 г., който в книгата си „И слънцето върни” направо предлага стиховете й да се включат сред най - значимото в развойните процеси на българската лирика.

След демократичните промени от 1989 г. интересът към поезията на Яня Язова е възобновен.

В „Луни и пороища в поезията на Яна Язова” от сборника „Околчица`93” Анастасия Първанова ще засегне припокриването на личната поетична съдба с ярката артистична индивидуалност на Язова – „Любвеобилна и екзистенциално откъсната от тълпите. Мила и жестока. Фатална жена в съдбата на мъдреца Александър Балабанов, негов идол, негова непостигната докрай мечта. Вдъхновителка на перото му. Самата тя – вдъхновена от неограничена любов към литературата, към своя народ, към човечеството. Нейната религия е вечната красота. Храмът на нейните молитви – Вселената, Свободата, Любовта.”

Във „В уста ми се впиват пияни уста...” от рубриката „Любовта в българската поезия”, в-к „Жълт Труд”, год.4, бр.21, 27 май 1994 г., стр.9, Стефан Коларов говори за „изострените драматични настроения на душата й” като „Признанията на поетесата са проникнати от светли и мрачни тонове, тя говори за себе си и света без илюзии и е далеч от пуританската целомъдреност. Но яркостта на виждането, богатата инвенция на мисъл и чувства, очертават една самобитна творческа позиция”.

През същата 1994 г. в „Речник по нова българска литература”, стр.426, Цвета Трифонова набляга на „екстатични изживявания”, „халюцинаторни видения и болезнена тоналност”, с които е изпълнена нейната поезия.

Соня Димитрова, съпругата на Змей Горянин, в интервю за вестник„Демокрация” „Кафене „България : Хубавици украсяваха писателските компании”, год.III, бр.39(92) , 13 октомври 1996 г., стр.10, си спомня с топлота за поезията на Яна Язова : „Той ( Балабанов – б.м. )я оцени и я представи на обществото. До 40 – те години тя беше звезда на литературния небосклон.Хубава, висока, с магически поглед.

...Жалко, че Яна Язова имаше толкова тъжна съдба след 9 – и септември. И така умря...”

За смъртта й споменава и Йордан Василев в своята книга „Женски силуети”, излязла през 2000 г. – „Загадъчната и трагична смърт на Яна Язова през лятото на 1974 г. е била сензация, за която никой не узна.
...И никой не смееше да пита.Във вестниците – ни дума. Погребението – без слово.

Сензацията избухна след повече от десетилетие.Плахо започна да се вдига булото над ограбените ръкописи на покойницата, а след 1989 г. се заговори и за тайнствената й гибел – намерена в собствения й (бащин) апартамент гола, полуразложена в горещините, мъчена, задушена – чак три седмици след смъртта.
Била е на 62 г.”

За гибелта на Язова споменава в дневника си Борис Делчев с дата 8 август 1974 г. – „От разговор с приятели научили ( сем. Емилиян и Надежда Станеви) , че била починала Яна Язова. Понеже живеела сама, открили я късно ( Три месеца след смъртта й!), когато била напълно разложена.Едвам изрекла това, Надя се оттегли и Емилиян започна своите филипики – и филипики и...тодорики.( С., НК, 1995, стр.251).

За убийството на Яна Язова своята версия темпераментно защитава в „Софийски вести” в две публикации Валентина Ганчева – „Кой уби Яна Язова?”, бр.39, 18 октомври 1990, стр.11 и „Убиецът ще дойде със зелено шалче”, бр.41, 30 октомври 1990, стр1, 10.

През 2000 година излиза предговорът към сборника „Поезия” на Яна Язова, дело на Петър Величков, под надслов „Прокълната, но незабравена”, който точно отбелязва амбицията, която го е движила при подготвянето на томчето – „исках съвременният читател да прочете стихове, които ще го развълнуват с непокътнатата си свежест и актуалност” , оказала се изпълнена след предизвиканата еуфория от възприеменото на тази свежа, неподвластна на времето и вечно актуална поезия.

Нов и свеж поглед за рецепцията на стиховете на Язова, вкл. и през призмата на „женското писане” прави Инна Пелева.

В „Български писателки – формули на неуспеха”, LiterNet, бр.2(111) от 8 февруари 2009 г.тя размишлява върху случаите, „ в които се оспорва възможността смислено пишещата жена да съществува, отрича се действителността на авторството й, доста по – обилно засвидетелствунати в местния литературен процес”, фиксирайки „в случая Яна Язова” съмненията и обвиненията за намесата на проф.Балабанов при писането или редактирането на нейните прочути стихове от 30 – те години на миналия век – „Спрямо тесктовете на Язова навремето те са и доста по – директно обявявани, доста по – откровено практикувани...”

...Язова пише и публикува стихотворения и през 40 те години.

Един от най – прочувствените цикли „Цветя пред гроба на мила” излиза на 2 декември 1942 г. в „Литературен глас” .

Отбелязвам само стихотворението „Вървят годините”, за да стане ясно, че и едно десетилетие след шеметното си втурване в литературата ни, Яна Язова си остава същият ярък и самобитен талант:

„При гробовете пейки наредени

и масички и столчета стърчат,

и хора в черно, хора съкрушени,

дохождали са тука да мълчат.

И тъй са наредили всичко тука,

завеки, сякаш свой домашен кът,

но някой е на портата почукал

и някой ги е взел по своя път.

Лежат във бурен масички ръждиви

и черв и мухъл пейките яде.

Кога ще дойдат тия, що са живи,

или свещеник ще ги доведе?...”

А за класата на поетесата най – добре говори предсмъртният й реквием „Ще бъда!...”, в който се чувства Вазова увереност в популярноста на творчеството й сред народа и в сакраментално предопределената свързаност на творец и нация:

„Дори да нямам тука гроб безшумен,

да нямам вече близки, врагове,

при тебе ще останат мойте думи

и моят дух, превърнат в звукове.

Легендата на всички ще разправя,

записаните в мрака писмена.

И който тръгне, няма да забравя,

че се върви и в бурни времена!...

Ще бъде минало, каквото страдах.

Изминат ще е главоломни ход.

Затуй, че устоях и че не падах,

ще ме обича целият народ!”

Но още в края на 30 – те години на 20 век Язова демонстрира желание за промяна.

С това си обяснявам емиграцията й в детската литература и фактът, че последната излязла приживе нейна лирична книга е „Лица в черти, стихове и колелца”(1941), съдържаща стихчета и рисунки за Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Васил Левски, Бачо Киро Петров, Панайот Хитов, Васил Априлов, Кирил Христов, Елин Пелин, цар Симеон Първи, както и пренасочването й към разказа, драмата и краткия роман.

 

2. Яна Язова демонстрира впечатляващи качества на майстор на есето - „Мигове от Париж”(1937), на литературен критик – „Дървото в българската литература”(1937), министудия и великолепно есе, в което с горчивина констатира, че гората не вдъхва на народния певец„никакво постоянно вдъхновение, а само случайни изблици на любов към нея, на печални сравнения за съдбата и любовта и то пак защото той е бил замислен в друга своя любов и съдба.

Ние нямаме поети на гората.

Тази липса на гората и дървото от нашата поезия показва колко ние сме далеч от природата, колко сме далеч от живия извор на вдъхновението”(в-к”Развигор”, год.8, бр.10,4 април 1937, стр.8 – 10) и „Един от първите”(1940), на прекрасно поднесени епистоларни интимни изповеди, събрани в нейния роман с Балабанов „Мойра”(1996), на комичини пътеписи от типа на „Ние отиваме на курорт”, в-к„Зора”, год.15, бр.4200, 6 юли 1933, стр.6 , на детската пиеса от 1938 „Жабата”, на добрия превод – от немски представя „Китайски поговорки”, които помества във вестник „Развигор”, год.8, бр.7, 14 март 1937 г., стр.6 (тя е автор и на интересната статия „Китайска лирика”,вестник „Развигор”, год.8, № 7, 14 март 1937 г., скр.6 – 7, разкриваща живота и поезията на Ли Тай По и съвременника му Ту Фу), на късия разказ и на алтернативната, модерно поднесена драма.

Разказите й са органични, отлети, силно емоционални.

Те съчетават анималистични, фолклорно-митологични, мелодраматични и инфантилни похвати. Едновременно са приказни етюди и моралистични опуси, четат се на един дъх и предизвикват трайни емоции.Умело са конструирани, държащи сметка както за националната красическа традиция, така и за специфичните изисквания на пазара, свързани с пласирането на стойностни образци за следване и подражание.

В привидно детския сборник “Герой” (1941) фолклорният пласт обхваща “Приказка”, “Новата царица” и “Децата на Гергьовден”.

Особено силни са библейските опуси.

Истински шедьоври, създадени с неподправен драматизъм и впечатляващо артистично майсторство, са “Коледен сън на един гащат петел”, “Златната ръка на Света Богородица” и особено “Първото червено яйце”.
Чистата детска притча е защитена достойно от“Приказка за морето”.

“Герой” и “Последният приятел” са анималистични бисери, докато “Златан козарят” е възхвала на народния стремеж към просветно възмогване, чийто носител е градът.

3. Достиженията в късия разказ намират естествената си приемственост в краткия роман “Ана Дюлгерова” (1936). Той е дръзка, творчески подплатена реплика на класически образци като “Ана Каренина” (1877) и “Мадам Бовари” (1875) и е необичайно явление за нашата литература от 30 - те години на 20 век, затисната от възкисел котловинен мирис, селски драми и идилии, снахи, татули, песни на щурците, царе и възрожденски революционери.

Ако и да ситуира действието в Пловдив (съзнателно между впрочем, за да подсили непоносимата провинциалност на битието дори във втория по големина български град), Язова експонира една универсална житейска драма (Ана Дюлгерова - Богумил Дионисов с прототипи проф.Балабанов и ломският адвокат Страхил Каменов), в която впечатлява желанието на героинята да се откъсне от убогата действителност, да последва музикалното светило Дионисов в столицата и по света и да учи в Художествената академия.

Еманципиращият порив на алтер егото на Язова - Ана Дюлгерова респектира и днес, а впечатляващото дисектиране на чувствителната й натура и душевност, приемаща дори смъртта, ме подтиква да лансирам дръзката теза, че с “Ана Дюлгерова” Яна Язова слага началото на екзистенциализма в българската литература.

Което пък си е безспорна заслуга за нейната европеизация.

Яна Язова е щастлива от постигнатото с този роман и се изповядва непосредствено пред учителя си Балабанов в писмо от Прага от 2 юни 1936 г. – „Щастлива съм, че моя роман, когото единствено за теб написах, ще излезе тъй жив и толкова хубав. И да не съм при тебе, твоите огнени думи ме превръщат в слънце, стопяват гърдите ми не толкова от щастие, че „ поетическат ми сила е толкова голяма”, а от щастие, че всичко това мога да го направя за тебе, да ти го поднеса и не ти , а аз да ти прегърна коленете и да ти изкажа възторга си. Защото, ако не беше ти – о, аз никак не мога да си представя мене, сърдцето ми и работата.”(„Мойра”, стр.83).

По традиция за този й роман пише възторжено Соня Вичева - в „Нашите писателки”(1939) – „Ана Дюлгерова” не може да не се приеме като творческо дело, което притежава едно рядко качество за българския роман : ярък, подвижен и бурен темперамент. Яна Язова знае как да завърже интересен, откъснат от живота диалог, намира точно краските, с които да оцвети чувството, което разделя или сближава героите й, търси типичното в обстановката на събитията и характера на отделните действуващи лица и най – главното – сочно и темпераментно разгръща модерни житейски проблеми.”(стр.108) , докато в „Зора” в „Ана Дюлгерова : роман от Яна Язова”, Йордан Бадев громи книгата, тъй като „В „Ана Дюлгерова” липсва установен усет за художествена композиция. И това се чувствува по – ясно поради липса на една психологическа издържаност на лицата и изобщо на вътрешния живот на романа”.

Съвсем неочаквано маститият критик харесва „няколко размишления за изкуството, за живота, за младежта и др., които са извънредно характерни. Върху тях ще събеседваме с талантливата поетка друг път.”
В тази връзка са ценни и важни изводите, които прави Петър Величков в предговора към изданието от 2002 г., озаглавен „Малкият шедьовър на Яна Язова”.

Според него „Ана Дюлгерова” е симптоматична творба от 30 – те години на миналия век.Авторката се сбогува с напъните на някои от критическите реалисти и се нарежда до неколцината модерни белетристи, които тогава се опитват да повишат температурата в разискванията за българската съдба.Другите предимства на тази книга са вече по – разбираеми от публикуваните напоследък романи на Язова - „Александър Македонски” и „Война”.Става дума за проза, която се откъсва от битуващото дребнотемие и етнографско вманиачване и се изравнява с търсенията на европейските писатели по онова време. На това не пречи странният полъх на руски класици като Тургенев или Бунин. Или пък уловимата близост на „Ана Дюлгерова” с Яворовата драма „ В полите на Витоша”.(стр.7 - 8), допълвайки казаното от Никола Балабанов в „Яна Язова” във вестник „Мир” :”Но както в лириката тази младост и смелост, и с онова, което разлива обаяние, и с онова , което даде на някои повод за упрек , са ценното в сбирките на поетката, така и в първата белетристична работа на Яна Язова те именно са ценното.

Защото на надарените хора най – много са присъщи и грешките, и добродетелите.И с едните, и с другите „Ана Дюлгерова” е едно явление в нашата литературна съвременност.А в тази съвременност, която много често греши, рече ли да определя мястото и значението на дадено произведение в литературната история, има своето място и „Ана Дюлгерова”.