"ТИ ВЯРВАШ" - ЗА И ПРОТИВ

 

 

Познавам и следя от години творчеството на Леа Коен и бе напълно логично да прочета новата й книга „Ти вярваш”, определена неточно и с комерсиална цел от вестник „Уикенд” като роман.

Но тя не е роман.

Можело е да стане любопитен и интересен епос, тъй като съдържа знаменателни находки, сред които отделям „Любов в сянката на бесилото” и „Сълзите на царицата”.

Книгата на Коен е всъщност есеистична проза, при това полемична, написана със страст и от най – висока проба, с прилагане на нови и неизвестни документи от швейцарската дипломатическа поща.

Творбата цели едновременно да възвиси и унизи нашето съзнание и в значителна степен успява.

Коен не отрича факта за спасението на евреите от старите предели на царството - 48 000 души, но не може да се примири, че нацията ни и нейните изследователи пренебрегват трагичната участ на 11 343 юдеи, изселени от Вардарска Македония и Беломорска Тракия между 21 и 23 март 1943 и избити напълно в лагера на смъртта Треблинка.

Тя съпоставя двата случая и се стреми да докаже, че България има вина за смъртта на евреите от новоприсъединените земи, за които и меродавните фактори, и обикновените хора сякаш не искат да си спомнят.

Друго би било, ако авторката разполагаше с лични преживявания и перипетии, но уви, през 1943 г. е само на годинка и може да приложи единствено снимката в прегръдката на своя баща от края на май 1943 г.
Вместо това тя решава да даде собствен принос, да каже своята дума, различната гледна точка за еврейската драма през 1943 г. в България.

Според нея българското общество мълчаливо приема депортацията на беломорските и тракийските евреи, като същевременно царят – Борис III е разобличен като антисемит и привърженик на Закона за защита на нацията от 23 януари 1941 г.,след грижливо открит цитат от негово слово пред намаления състав на Светия синод на 15 април 1943 г.в двореца „Враня”, когато монархът казва – „Трябва да се подчертае, че вземайки мерки срещу злото, което еврейството чрез пропаганда и спекула създава сред нашия народ, Върховната държавна власт прави усилия страдащите в България да бъдат по – малко...”

Тя не приема очевидната аритметика за оцеляването на 48 000 евреи от старите предели на царството за сметка на заличаването на еврейския етнос и култура в Македония и Беломорска Тракия, като същевременно дезавуира усилията на подпредседателя на парламента Димитър Пешев и останалите 42 депутати, подписали се под възванието до премиера Филов срещу насилието над евреите от 17 март 1943 г.
По този въпрос и аз като занимаващ се с проблемите на новата българска история бях провокиран да изкажа личното си становище.

Факт е, че евреите от Беломорието и Вардарска Македония са разменната монета за нашето т.н. обединение след 19 април 1941 г., когато лишени от югославско и гръцко гражданство и неполучили българско, въпреки усилията на църквата, са предварително обречени на смърт.

Но това е резултат на междуправителствено споразумение, като вината за тяхната горчива участ е действително на българската администрация в новите земи, която с действията си на 4 март 1943 г. определено се престарава, за да докаже лоялност към Комисарството по еврейските въпроси на Александър Белев.

Но чиновниците изпълняват заповед отгоре, а освен това те само администрират тези „нови територии”, чийто статут ще се определи окончателно след войната.

Нали не сме забравили, че Беломорието и Македония са първо завоювани от Германия и след това предадени за временно управление на България?

В Македония и Беломорието няма нито новоназначени владици, нито избрани депутати, а явно липсва и достатъчно ангажирано обществено мнение, което да вземе присърце въпроса за еврейската депортация.

А и как да помагаш на хора, които нямат българско гражданство?

Освен това, кой избива тези евреи – българските администратори или германските власти в Полша?
И тъй като сме на вълна депортация, нека не забравяме, че през Втората световна война се изселват не само евреи.

Сталин изселва кримските татари в Сибир – помним великолепната повест на Анатолий Приставкин „Пренощува облачето бяло...”(1987), Рузвелт вкарва в концлагери американците от японски произход – Алън Паркър направи през 1990 г. за този срамен факт прекрасния филм „Ела да видиш рая”, в Англия Чърчил преследва като шпиони британците от немски произход.

И чудно, дори след световния катаклизъм, на 12 август 1949 г. Четвъртата женевска конвенция допуска при определени условия и ограничения изселване на цивилно население.

В конкретния случай сърцевината на проблема е следната – активните фактори, способствали за спасяването на евреите от старите предели на държавата са се ръководели от принципа за възможното и допустимото, което могат да постигнат – ще се възпрепятства изселването на юдеите само от стара България.
Защо?

Тъй като има възбудено обществено мнение – писатели – Елин Пелин, Стилян Чилингиров, Тодор Влайков, Трифон Кунев, политици и общественици – от Димитър Пешев и Филип Махмудиев до Димо Казасов и Александър Цанков, владиците на БПЦ.

Взема се компромисното решение за отлагането на депортацията и за разселване във вътрешността на страната, като алтернативата на Треблинка се оказват местните трудови лагери.

След това и смъртта на монарха на 28 август способства за избягването на трагичната им участ, която неминуемо ги е очаквала.

И като стана дума за цар Борис III - без да съм негов защитник, не мога да го възприема като типичен фашист.

Помним, че той не праща войски на Източния фронт и докато е жив поддържа дипломатически отношения със СССР.

Сигурно е произнесъл скверните думи за евреите, които надлежно са протоколирани от архипастирите ни, но все си мисля, че тогава е бил „в роля” – да се изкара твърд противник на „спекулантите” в името на върховните държавни цели и идеали.

Никой не може да ме убеди, че ОТЛАГАНЕТО на депортацията е станало без неговото мълчаливо съгласие.

Това е просто невъзможно и е типично в неговия стил на протакане, забавяне на вземане на съдбоносни решения, а даже и на скриване от политическата сцена, каквото предприема той на 23 май 1943 г., когато напуска София.

Горчивата истина е тази – спасяваме евреите от старите предели на България, защото е възможно и игнорираме другите от „новите земи”, тъй като са предварително обречени.

Независимо от този сигурно унизяващ ни половинчат резултат аз се гордея с подвига на Димитър Пешев, Кирил Пловдивски и Стефан Софийски, както и с демонстрираната доблест на Елин Пелин, академик, класик на българската литература и най – близък приятел на царя, който не се колебае да отиде директно в Двореца, за да му влияе на четири очи.

И още нещо – авторката е трябвало да обърне по – голямо внимание на личността и ролята на немския посланик у нас Адолф – Хайнц Бекерле.

Той не е само типичен нацист и пълномощник на Хитлер.

И е фактор спрямо еврейския въпрос.

Забавянето и отлагането на депортацията не може да заобиколи дискретното мусъучастие срещу съответното възмездяване.

Неслучайно, ако и да е заловен при опит да мине българо–турската граница и тикнат в Лубянка, той не е изпратен в Сибир, нито убит, а се завръща в родината си през 1955 г. с последните германски военнопленници от СССР.

Не искам да правя съпоставка с Дания – не само заради цифрата на спасените датски евреи – 7000, а и защото Германия действа там по различен начин от България.

Всъщност германците следват специфична политика във всяка от европейските страни, попаднали в тяхната орбита – една е в Дания, друга е в Хърватия, трета е спрямо Италия, четвърта в Норвегия и Холандия.

И нека не се забравя немаловажния факт, че жената на Гьоринг е шведка, че от Швеция Райха получава така нужната му стомана, което е много по–важно за него от бягството на датските евреи именно там.

Аз съжалявам за друго – фрагментите „Любов в сянката на бесилото” и „Сълзите на царицата” са готови новели, които плачат да се разгърнат в по – голям прозаичен обем.

Защо авторката не е тръгнала към него?

Щяха да се получат две прекрасни повести или миниромана, към които бих добавил и „Апокриф за цар Борис III”( те бяха публикувани първоначално в елитното списание „Биограф”), които взаимно се допълват, но и противоборстват – царят, който се изказва като антисемит срещу сълзите на съпругата му, греховната любов на Лиляна Паница с Александър Белев, Евдокия Филова като антипод на царица Йоана и Екатерина Каравелова.

Всъщност на базата на тези три фрагмента е можело да се структурира интересен, динамичен и модерен роман, полемичен, атрактивен и завладяващ.

Вместо това в обкръжението на останалите есета – като например „Здрач” - прозаичните откъслеци губят своята притегателна сила и оригинално очарование.

„Ти вярваш” страда от този свой дуализъм, като есеистично – публицистичното начало взема връх над белетристичното и креативното.

Получил се е странен хибрид, с очаквано въздействие и патос, но ограничен в рамките на предварително зададена теза и полемична насоченост, звучащ контрапродуктивно, доколкото на мен не ми се нрави със задна дата да се вменява вина на нацията за действията на част от администрацията й, която просто е изпълнявала заповед – седемте правителствени постановления от 2 март 1943 г.

Що се отнася до неглижирането на подвига относно спасяването на 48 000 български евреи, бих попитал авторката какво направи българската интелигенция между 29 май и 22 август 1989 г., когато от държавата ни бяха натирени към южната ни съседка 150 000 български турци?

Или това е съвсем друга история...