С УВЕРЕНИ СТЪПКИ В РОМАНОВОТО ПОПРИЩЕ

 

статия на БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

 

Йордан Нихризов

 

След приятната изненада с романа – триптих „Минало незабравимо“, в който мащабно и необичайно зряло за дебютант Йордан Нихризов направи смел опит да осмисли годините на социализма и първоначалното натрупване на капитала в безкрайния ни преход  с основни знакови герои Володя Черкезов и Атанас Симеонов, същият автор ни поднася  две нови  книги, появили се почти залпово през 2016 и 2017 г. в изд.“Изток  - Запад“ – „Изповедта на един карък“ и „56 – година“.

За разлика от  трилогия те са по – кондензирани, стегнати и  действието и проблематиката в тях се събира в рамките на 180 – 190 стр.

Още като четох „Минало незабравимо“ ми направи впечатление, че бившият депутат и лидер на БСДП, ако и да е икономист и инженер, има пиетет към словото, умее да разказва увлекателно, да гради сюжет, интрига, да извайва образи, да пласира смислен диалог .

В дебюта си бе осезаемо разточителен, но това е неизбежно за дебютант, който тепърва изгражда своя стил и дискурс.

„Изповедта на един карък“ продължава достигнатото от „Минало незабравимо“.

В този си роман обаче Нихризов избягва епиката, не търси панорамата на епохата, а на базата на лично преживяното сътворява съкровена , драматична и актуална  история, автобиографична в основната си част, в която чрез съдбата на главния си герой – негово алтер его – се опитва да разкрие същностните особености на живота в късния соц и първото десетилетие на родната ни демокрация.

Сюжетът е динамичен, атрактивен и ни държи в напрежение до финала.

Авторът бяга от клишетата и познатите хватки при описване на миналото. Спасителен пояс за него са спомените, собствените преживелици.

Именно заради това са толкова правдиви и непосредствени героите, които всъщност образуват приятелски кръг от ранни младежки години, не устоял на ударите на съдбата, прояден от колизии, конфликти и малки предателства.

Образите на Росица, Дарина, Вальо и Камен са достоверни и убедително пресъздадени.

Чрез тях Нихризов всъщност изгражда груповия портрет на своето поколение, на което предстои не само да опознае Системата отвътре и отвън, но и да се научи на приспособяване и компромиси, на интеграция чрез доноси и предателство или живот не в лъжа , но в периферията.

Главният герой – инженерът – икономист и Камен са типичните антиподи в романа.

Първият не прави компромиси и не се пречупва пред съблазните на властта, но остава докрай – и преди, и след демокрацията маргинализиран идеалист, защитаващ своята чест и достойнство.

Камен предпочита интеграцията и просперитета.

Но той не е познатият  герой на новото време – нито е мутра, нито се изживява като олигарх.

Когато иска и може помага на приятелите си, изпаднали в беда ,като Вальо и до последно държи да има в своя екип като помощник Икономиста.

Харесва ми тази нюансираност при изграждането на персонажа.

Така Йордан Нихризов бяга от клишето и гради  точен образ на технократ от последните години.

Допада ми и отвореният финал.

Главният герой е на кръстопът – да продължи ли да си живее по старому, търпейки и натякванията на съпругата си Женя, че е неудачник или да приеме изкусителното предложение на Камен, гарантиращо му стабилни доходи и растеж в йерархията?

„56 – а година“ е определен  като роман – антиутопия.

Съзнателно бягам от аналогията с „1984“ на Оруел, не коментирам знаковата същност за моето поколение на 1956 година  и смятам,че Нихризов е сътворил интересно и любопитно четиво, разкриващо в дълбочина парадоксите и противоречията, които измъчват българското общество в последните години, които наистина вече ни се струват досадно дълги и безнадеждни.

В „56 – година“ България е корпоративна република, управлява се чрез референдуми, съгласно народната воля и със силен президент Златев, който всъщност си е домашен диктатор.

В това добре уредено общество, забравило миналото, живеещо по нови порядки и  летоброене, в което парите заменят идеалите, страната е просто холограма на това, което трябва да бъде, предлагайки виртуални измислици  за екзотични почивки на привилегированите си граждани, се появява феноменът Ангел Найденов Тошев, възкръснал от мъртвите и желан еднакво стръвно както от управляващите, така и от опозицията, за да бъде пласиран срещу умопомрачителна сума като научно чудо.

С парите и управляващите, и техните опоненти смятат да финансират своите програми, като Шишков се явява важна брънка  и основно средство по пътя към основната им цел.

Текстът  всъщност разкрива преживелиците на Шишков в луксозна клиника  -  затвор, запознанството му с Еми, която става негова любовница и с  медицинската сестра Ана, бягството му от златната клетка, организирано от екипа на д–р Александров и включването му в опозиционното движение, ръководено дискретно от Куманов.

Плувайки в свои води, Нихризов гради стройно и динамично повествование, в което набляга както на преживяванията и чувствата на своите герои, така и на тънкостите и особеностите, на функциониращата у нас  нова обществено – политическа и икономическа система, напомняща както порядките от близкото минало, така и напъните , пробвани на запад за изграждане на корпоративно общество, в което полученото благо е пропорционално на вложения от тебе труд.

Авторът е наясно, че всеки реформаторски опит в България е заплашен както от демагогския напън, така и от опасността и най – благородното начинание да бъде приватизирано, използвано за лични нужди, присвоено от олигарси в сянка и трасиращо пътя за скрита или явна диктатура.

Натрупал горчив , но полезен опит от участието си в политическия живот у нас Нихризов създава тъжна, но реалистична картина на близкото ни бъдеще, което всъщност е общество , преследващо парите и лукса, забравило корените и идеалите си и оставено да бъде манипулирано от въжеиграчи и мошеници като Златев, Найденов и Куманов.

В такъв социум 130 годишният Тошев е наистина необичаен феномен.

Той е неприспособенец, нонконформист, запазил връзките с миналото, със старото  аналитично мислене, човек с позиция и собствена гледна точка, който трудно би бил подведен и направляван.

В по – голямата си част „56 – а“ се чете като чист трилър, с нарастващ интерес и напрежение, като финалът не само изненадва, но и ни кара в движение да променяме представата си за Шишков  и неговата ценностна система.

Нихризов прибягва до прастар прийом – познат от „12 – те“ на Блок и оприличава главния си герой на Христос.

Оглавяваният от него бунт избухва на Коледа, Ангел Шишков дири брод към свободата, като вероятно ще търси съдействието на могъщия Куманов…

А за да не остане никакво съмнение, че в неговия образ са разкрити  черти от характера  и битието на самия автор, същият създава любопитен  епилог, в който посочва : “Така аз – човекът, изгубен в миналото, се превърнах във водач на движението за ново възраждане. Колко ли от тези, които поеха по моя път щяха да ме предадат в името на личното си спасение… Дали щях да дочакам 89 – а година, по новото летоброене, за да видя на тридесет и третата година от новия си живот резултата на своя кръст? Навярно само бъдещето щеше да покаже…“

В заключение ще посоча, че четенето на двата нови романа на Йордан Нихризов е интересно приключение на духа.

Пред очите ни политик и инженер – икономист придобива облика на  писател.

Личи, че вече се откъсва от комплексите  си на новак в бранша, че придобива самочувствие и опит.

И все пак  - бих го посъветвал в бъдеще да разчита на по – сериозен и отдаден на мисията си редактор.

Като човек на точните науки , Нихризов умее да фабулира и изгражда характери, но все още не може да се освободи от слабостта си да казва повече от необходимото, да завоалира ненужно, да не вкарва ремарки в диалога си, а и да озаглавява  обстоятелствено всяка глава от романите си, което, съгласете се, ще се приеме за архаизъм  от всеки уважаващ себе си литератор.

При по – прецизна редакторска и коректорска намеса романите биха станали още по – стегнати и четивни, още по – увлекателни и привличащи младата аудитория, която има какво да научи от тях.

Ясно е, че това са грешки на растежа.

Те се преодоляват с времето.

Което означава, че Нихризов явно ще продължи да пише – може би мемоари, които надявам се, ще бъдат на нивото на постигнатото от него.

Искрено му го пожелавам и вярвам, че  и занапред ще се представя достойно като творец.