„Слънчев удар“ и Никита Михалков

 

 

 

„Слънчев удар“ е поредната изненада,която ни поднася Никита Михалков.

За този си филм той се е готвил 37 години, преписвайки на ръка текстовете на Бунин.

Спрял се е на две негови творби – „Слънчев удар“ и „Окаяни дни“, които са по–скоро претекстът, основанието и фундамента, върху който гради своето повествование.

Не отричам, че е поел риск, заедно със съсценаристите си Владимир Мойсеенко и Александър Адабашян, създавайки спектакъл на принципа на органичното преливане на два темпорални пласта  - 1907 и 1920 г., но тази композиция му е принципно необходима за архитектониката на произведението му.

Чрез сблъсъка на живота  и съдбата на подпоручика – Мартиниш Калита – безметежното, слънчево и изпълнено с романтика приключение по Волга и трагичният финал на бялото движение, съпътстван с разоръжаване, разжалване, елегична снимка за спомен и неизбежното последно пътуване на 800 души с шлепа към смъртта,  Михалков всъщност дири отговор на каверзните въпроси, които го измъчват – „Как се случи всичко това? Защо изгубихме своето Отечество?“

Знаейки добре, че малко зрители, включително в собствената му страна, ще се замислят върху тях, той предпочита да представи една по същество камерна интимна драма като разточително, пищно (на стойност 21 милиона долара) и изящно заснето от оператора Владислав Опелянц зрелище.

В него има и стилизирана еротика, и неподправен хумор, и бляскави атракциони (гоненето на воала на кораба, триковете на фокусника).

Помага му и музиката на Едуард Артемиев, с която постига необходимия баланс на дискурса си.

За мен лично 175–те минути екранно време не се оказват изпитание, но не съм сигурен днес какъв е прагът за допустимост на редовия зрител.

Вероятно и затова режисьорът бърза да си преработи последните опуси като сериали и да ги пусне по телевизията, където и аудиторията е по–голяма, а и рекламните постъпления са сигурни.

„Слънчев удар“ не може да се разглежда като изолирано явление в творчеството на Михалков.

Атмосферата и аурата в него директно препраща към други познати ни негови шедьоври – екранизации на Чехов и Гончаров – „Незавършена пиеса за механично пиано“ (1977), „Очи чорные“(1987) и „Няколко дни от живота на Обломов“(1980).

Тематично филмът е свързан и с първите му режисьорски усилия в „Свой сред чужди, чужд сред свои“ (1974) и „Робиня на любовта“ (1976).

Това не е случайно – всеки голям творец създава свой свят, градейки го с познати и понятни изразни средства.

Но всъщност „Слънчев удар“ се явява брънка от грандиозния замисъл на Никита Михалков, оформен в  рамките на трилогия от мегаспектакли, включваща  още „Сибирският бръснар“ (1999) и „Изпепелени от слънцето“( 1994 – 2011).

Тя се роди пред очите ни през последните 20 години.

Прелива и в документалната  му поредица „Руски избор“ ( 2003) и показва  в завършен вид огромното му желание да разкрие с художествени средства сагата за погубването на Русия.

Онази Русия на Толстой, Гончаров, Чехов и Бунин, Русия с гигантските темпове на икономическото си развитие при Столипин, вечно лутаща се и мятаща се между Изтока и Запада, стремяща се  да е и имперска сила, и да постигне вечно щастие тук и сега на земята.

Русия, която хазартно тръгва на бомбени атентати срещу държавния си глава, бълнува наяве първото пролетарско отечество, заченато в кръв и измама ( Само в Южна Русия през Гражданската война загиват повече от 8 милиона души – това прочетох във финалните надписи на епоса, а на Михалков може да се вярва!) и се уповава само на Всевишния, за да устои на германското нашествие през 1941 – 1943 година…

За постановчика драмата на Отечеството му е свързана основно с отричането на държавните авторитети и загубване вярата в Бога.

Това за Русия наистина има фатални последици.

Затова той има мисия да работи във фонд „Култура“ като негов шеф от 21 май 1993 г., да сътрудничи на църквата и патриарсите Алексий II и Кирил и да е непоколебим поддържник на президента Владимир Путин.
Знам какви критики и подигравки понесе за двата си документални тв филма „55“ (2007) и „Генерал Кожугетич“( 2005), посветени на Путин и настоящият му, а по-рано спец по извънредните ситуации, военен министър Сергей Шойгу, но явно това е неговото искрено верую.

За да я има родината му е необходима силна президентска власт, подкрепена от църквата и компетентно правителство.

В него няма място за западно мислещи либерали, които съсипаха държавата между 1992 и 1999 година и които той с привичния си сарказъм изобличи в „12“ (2007).

Не е лесно да създадеш филм за такъв национален комплекс като ОТСТЪПНИЧЕСТВОТО.

Михалков е рискувал и е успял.

Дали ще го разберем и подкрепим си е наш проблем…

 

 

Борислав Гърдев

 

„Слънчев удар“, 2014, Русия, реж.Никита Михалков, 175 минути, продукция на „Dream team“ и „ТТТ“