САМОТНИ СЪРЦА


(повест)

 

III. Време за избор

 

Даниел Божидаров въздъхна и влезе в претъпкания кабинет.

Предстоеше му участие в катедрен съвет.

Бръщолевене, панаир на суетата, обещания и болни амбиции, а всъщност борба за сфери на влияние и властови ресурси, които всеки от колегите му защитаваше с лакти и нокти.

Божидаров по принцип лавираше и винаги успяваше да е добър с всеки от враждуващите лагери, но тези непрекъснати боричкания го уморяваха и отвращаваха.

Те показваха мизерията на духа на съратниците му и нивото на падение , до което бе стигнало висшето ни образование.

А днес се решаваше кардиналният въпрос с хорариума, с лекторските и командировъчните.

Предстоеше деленето на баницата и всеки точеше зъби да получи своя дял.

Доцентът не страдаше от излишен алтруизъм и знаеше как да си брани интереса.

Освен това при него всичко около часовете и командировките му бе ясно и отдавна фиксирано.

Той се беше постарал да се подсигури двойно и да не бъде трън в очите на алчните си и амбициозни съперници.

Но как щеше да изтрае словоблудствата им?

Да изтърпи препирните, дребнавите пазарлъци и йезуитски оправдания?

Не му приличаше да демонстрира непукизъм и да решава кръстословици по време на дебата, не пушеше толкова често, че да използва всяка пауза пълноценно и го обземаше тих ужас как щеше да изтрае края на съвета.

Шумотевицата неусетно утихна и деканът - ниско, оплешивяващо старче с козя брадичка и благ поглед на пастор, огледа познатите му физиономии и каза:

- Колеги, знаете за какво сме се събрали... Предстои ни да обсъдим важен въпрос, свързан с разпределяне на часовете и ресурсното осигуряване на учебния процес през настоящия семестър... Знаете колко е важен за всички ни този проблем, затова съм се постарал така да подходя към решаването му, щото да няма недоволни и пренебрегнати...

Божидаров едва се въздържа да не се изхили злорадо.

Отново демагогия и пустословие!

Внезапно някой почука на вратата.

Един път, втори, трети, на четвъртия даже по-продължително и настойчиво.

Най – близко стоящият до Божидаров негов колега, доцент Димитров, се надигна с неохота и мърморейки нещо под носа си отвори вратата.

Звънлив женски глас произнесе отчетливо и нахално:

- Търся Даниел...

Първоначално и Димитров не се усети , та попита машинално:

- Кой Даниел?

- Как кой, доцент Божидаров! – дочу веднага уточнението.

Димитров се обърна към колегата си и с неприкрита досада каза:

- Даниеле, някаква твоя мадама те търси!

Божидаров не усети сподавения кикот на колегите си и бързо отвори вратата.

Погледна към посетителката и замръзна от изненада.

- Ти... Какво търсиш тук? – само това успя да каже по адрес на Виктория.

- Как какво, тебе – дочу като в просъница очакваният логичен отговор.

- Ама аз имам катедрен съвет...

- И какво от това? Аз пък искам да прекараме следобеда заедно.Ако и ти го желаеш, ще направиш необходимото, за да се измъкнеш.

- Но как?

- Трябва да ти подсказвам ли?

Доцентът се засегна не на шега, обърна се рязко и влезе обратно в стаята.

Само че не седна на мястото си, а си взе книжата и обръщайки се първо към декана, а след това и към останалите си колеги, произнесе уверено и самодоволно:

- Моля да бъда извинен, моя близка от далечен град ме търси по личен проблем...

- Ама, разбира се, доцент Божидаров, всичко се случва, разбиране трябва да има на този свят... – започна да каканиже деканът.

Божидаров не искаше повече и секунда да стои в задушния кабинет, затвори бързо вратата и неусетно тръгна към аулата, хванал за ръка Виктория.

Пред централния вход той все пак се сети да попита:

- Къде ще вървим?

Виктория го погледна с присмехулен блясък в очите и каза примирено:

- Ами след като не ме каниш вече у вас , защо пък да не посетим моята хотелска стая...

Божидаров усети нелицеприятния намек, но реши да се прави на разсеян.

- Този път дамата има предимство... – като дори не усети как предизвика тихото хихикване от страна на Виктория.

... „Ден и нощ в някаква стая” – така се пееше в една популярна песен на времето.

За нея се сети Даниел Божидаров три часа по–късно, когато изцеден и щастлив, рееше безметежен поглед към тавана и отсрещния прозорец, разкриващ изглед към близкия площад.

„Тя не само, че е красива и самоуверена, ами е истинска тигрица в леглото”, помисли си той със скрито задоволство.

Това поне можеше да направи, докато чакаше Виктория да приключи със своя следобеден тоалет.
„Всъщност, това ли е жената, с която искаше да продължи живота си” – замисли се с някаква спотаена тревога той. – „Това ли бе човекът, който трябваше да му роди дете, да се грижи за него, докато е с висока температура, да пазарува, глади и готви, да му търси ризите и вратовръзките и да си затваря очите пред поредната му изневяра”?

„Струваше ли си риска?”, продължи да мисли.

„Защо пък не? Каква трябваше да бъде избраницата на живота ми - красива като Анжелина Джоли и умна като Юлия Кръстева?”

Или може би Виктория покриваше критериите му за жена, с която си заслужава да живее?

Щяха да последват неизбежните компромиси и дребни караници, може би и битът щеше да го затисне, нещо, в което засега се съмняваше.

„Защо е актриса, а не е поне художничка или писателка? Или може би имаше и някакъв скрит талант?”

Съзнаваше, че е твърде вулгарно да мисли само за парите, но и знаеше добре колко мизерно са платени актьорите в страната, та се утешаваше, че може би телевизионните халтури щяха да помогнат на уравновесяването на общия бюджет...

„Господи, започнах да разсъждавам като касиер!” - тъжно си помисли той. – „Нима и аз съм станал еснаф като всички останали?”

- Какво мислиш за бъдещето на нашата връзка? – както винаги въпросът на Виктория бе прям, директен и точен.

Божидаров все пак успя да реагира на време:

- В смисъл?

- Има ли бъдеще, попитах?

- Ти как мислиш?

- Аз първа зададох въпроса...

Божидаров се замисли за миг и разбра, че този път трябва да бъде по-бърз в отговора си.

- Има хляб в нея...

- Сигурен ли си? – Очите на Виктория като че го промушваха с нетърпима настоятелн

- Тъй мисля...

- Тъй смяташ... Хубаво мислиш, само че трябва да знаеш, че гастролът ми е към своя край...

- Моля? – този път доцентът бе наистина изненадан неприятно.

- Договорът ми е до края на месеца...

- Значи...

- Всъщност мога и да го продължа за целия сезон. Но....

Виктория заобиколи малко нервно леглото, на което седеше Божидар, приседна до него, хвана му ръцете в своите и с възможно най – топлият тон произнесе:

- Скъпи, постарай се дотогава да вземеш най – правилното решение ...

- Разбира се - отговори като в просъница Даниел Божидаров...