САМОТНИ СЪРЦА


(повест)

V. Сблъсъкът

 

Доцент Божидаров спря стъписан пред афиша – „Поради заболяване на водещата актриса Виктория Добрева вечерното представление се отлага. Балетите важат без заверка.”

Ето ти изненада!

А получаваше на дисплея на мобилния си телефон слънца вместо SMS–и.

Съзнанието му изведнъж се възпали – „Кога ли се е разболяла? И от какво?”

Изведнъж го осени примамлива мисъл: „А какво ще стане, ако сега отида при нея?”.

Като неканен гостенин.

Не беше сигурен дали Вики е на хотел. Наложи му се да повърви пеш, докато провери на място къде е любимата му.

От рецепцията на хотела го информираха, че Виктория Добрева е освободила стаята си, тъй като от театъра са и предоставили служебен апартамент.

Значи е решила да остане?

Защо пък да не и отиде на гости?

Речено – сторено.

Погледна часовника си.Наближаваше 19,30 часа. Нямаше време за подаръци, само успя да се сети – „Със сигурност ще си е в къщи, но как ли ще реагира?”

„Пежо” – то бе заредено предвидливо с бензин, доцентът караше по принцип предпазливо.

Оставаше да се сети само къде бяха ведомствените жилища на театъра.

Трябваше да стигне стадиона, след това да завие наляво, втората пресечка, след това надясно, третата подред кооперация, вторият вход...

Бързайки, Божидаров като че ли преодоля смущението от внезапното си хрумване.

Необходима бе още една маневра – да попита стария си приятел – артистът Антон Николов къде се е настанила звездата. Звънна му по телефона и бе веднага ориентиран.

Запъхтян застана пред вратата на нейния апартамент.

За миг се поколеба, но след това рязко натисна звънеца.

Сърцето му бумтеше, неусетно струйка пот се спусна по челото му.

Вратата внезапно се отвори и пред стъписания доцент застана седемнадесетгодишен дангалак с рошава черна коса и сипаничаво лице. Младежът го изгледа подозрително и недружелюбно.

- Какво обичате? – прецеди през зъби той.

- Ъ – ъ, извинете, търся Виктория Добрева – успя да смутолеви Даниел Божидаров.

Тийнейджърът го изгледа с неприкрита досада, обърна се към коридора и извика предизвикателно:

- Мамо, някакъв навлек те търси!

Божидаров усети как ушите му почервеняха, а пулсът му се ускори.

Все пак успя да запази спокойствие.

- Кой е? – дочу издалеч отпадналият глас на Виктория.

- Аз съм, Даниел – измънка той.

- Заповядай, чувствай се като у дома си...

- Към спалнята! – изкомандва го синът на Вики и сащисаният доцент пое покорно след него.

Вмъкна се неусетно в спалното помещение и се изненада от нелицеприятната гледка.

Виктория видимо бе отпаднала, лицето и бе бледо, в очите и се четеше пареща болка, а ръцете и издайнически потреперваха.

„Грип? Или може би пневмония?” – блесна като мълния в съзнанието му. – „Точно сега ли трябваше да се случи всичко това?”

Той погледна виновно Вики и се засуети къде да седне.

- Може и на табуретката – дочу отслабналият и глас.

Божидаров определено се чувстваше конфузно, но и да мълчеше не можеше.

- Не знаех, че си в такова състояние – пресипнало и сякаш за свое оправдание започна той.

- Както виждаш грипът ме повали – примирено отвърна Вики.

- Даааа... – като нямаше какво да каже в тежки моменти, доцентът се измъкваше с това нищо не значещо потвърждение.

- Аз да ви оставя да си поприказвате на спокойствие - със зле прикрита ирония в гласа се обади синът на Виктория и затвори вратата на спалнята.

Божидаров се почувства още по–неловко.

Гледаше нервно ръцете си, премлясна два пъти, а след това като че ли съдбата му подсказа какво трябва да направи.

Разбра, че няма нужда от излишни приказки, надигна се от стола и чувствайки приятна болка в гърба си от рязкото движение просто хвана двете ръце на Виктория и ги целуна.

Актрисата го изгледа с изумление.

Това сякаш му вдъхна още кураж и той напористо пристъпи към лицето и.

Усети горещият тръпчив вкус на устните и и му стана още по- убаво.

- Ще те заразя – успя да каже само Виктория.

- Е, и? – бе краткият отговор на Божидаров.

Измина една седмица, която за доцента се оказа цяла вечност.

Без излишни дебати двамата решиха този ден да отделят за активна почивка.

Доцент Божидаров се появи в точно уречения час пред блока, гарира грижливо „Пежо” – то си и зачака.

След две минути от входа излязоха Вики и синът и.

„Ще бъде чуден ден” – помисли си доцентът. –„ Но все пак ще се наложи някак си да спечеля чувствата на младежа.”

- Закъсняхме ли – попита притеснено Виктория.

- Не, точна си! – побърза да изстреля предварително подготвения комплимент Божидаров.

- Тя ако беше точна нямаше да се влачи с тебе! – дочу от задната седалка познатият менторски тон на младежа.

- Даниеле, моля те престани!

Това вече бе прекалено за доцента:

- Моля? - успя да се обади той.

- Не викам на теб, извинявай, а на сина ми. Той също се казва Даниел – произнесе припряно Вики.

- Така ли? – този път изненаданият беше Божидаров.

- Така – отвърна предизвикателно синът.

- Ще се запознаваме ли? – опита се да бъде мил все пак доцентът.

- Не е нужно...

- Даниеле, защо се държиш като гамен?

- Защото така ми харесва! – последва до болка познатият отговор.

Божидаров държеше машинално волана и се чудеше как да реагира.

Знаеше, че нещо трябва да предприеме, но разбираше, че и каквото и да е то, щеше да бъде неуместно.

Младокът прие мълчанието му за слабост и продължи:

- Моята мила, прекрасна майка, отново си има любовник.Красив като нея и почти толкова умен.

Не и стигаха режисьорите и непризнатите артистични гении, ами сега вече се натиска на застаряващи доценти – педофили!

И никога не мисли, че се излага в моите очи. Пфу!

Нещо изпищя в ушите на Божидаров.

После осъзна, че това е бил крясъкът на Вики - „Престани!” и рязко натиснатата спирачка, след която „Пежо” – то зловещо изскимтя.

Доцент Божидаров осъзна, че веднага трябва да се махне от колата и да хукне към близката горичка.
Машинално навлече якето, сложи черната си кожена шапка и без да се обръща, тръшна след себе си вратата на колата.

Първоначално подтичваше, а след това буквално побягна.

Все пак успя да дочуе сподавения вик на Виктория:

- Даниеле, защо бягаш?

Без да спира, Божидаров стигна до горичката, потърси машинално полянката, която добре познаваше, устреми се към нея, след което уморено се свлече на земята.

Не след дълго дочу от преминаващото край него синьо „Ауди” нежен женски глас да съобщава по радиото: „И тази седмица джакпотът на Спортния тотализатор оцеля.Желаещите да станат милионери продължават да обсаждат ежедневно тотопунктовете, предизвиквайки разправии и скандали...”

„Ето”, горчиво си помисли той, „ Аз дори фиш не съм пускал от три години и вече не знам къде преместиха тотопункта”...

Всъщност това за него в момента нямаше никакво значение.

Отпуснат на зелената морава Даниел Божидаров не усети как есенното слънце скъпернически облиза лицето му.