САМОТНИ СЪРЦА

(повест)

XIII. Обречените милиони(2)

 

Виктория се снимаше в последните епизоди на филма. Работата вървеше напрегнато, защото вече всички бяха уморени и изнервени.

Всеки ден получаваше цветя и картички от Владо, както и безкрайни есемеси и позвънявания.

Накрая престана да вдига телефона.

Един ден, докато преглеждаше кой я е търсил, видя номера на Даниел и чу обърканото му обаждане на гласовата поща.

В първия момент вдигна гордо брадичка – „Ха, кой бяхте вие, господин доцент, че не мога да се сетя?”, но в следващия някаква тревога я стегна – „Нещо се е случило!” и тя с огромно нежелание набра номера на Владо.

В последвалия полушеговит разговор Вики успя да научи, че доцентът е все още в София, в същия злополучен хотел.

Това и трябваше и тя бързо затвори телефона.

За късмет снимаха близо до София и само след минута актрисата летеше с такси към столицата.

Застанала нерешително пред хотелската стая, тя тъкмо вдигна ръка да почука, когато чу отвътре непознат мъжки глас, тъп удар и бързо изхрущяване. Бе тренирала бойни изкуства, за да знае добре какво означава този звук.

Натисна бравата – заключено! Тогава се стегна, издиша, вдигна крак и след точния удар, който последва, вратата зейна.

От нея веднага се втурнаха към стълбите познатата и чернокоса красавица и двама яки мъжаги с вдигнати яки.

Само след миг на етажа започнаха да се отварят врати и да надничат любопитни глави.

Даниел седеше на пода, наклонен напред, а от лицето му върху пухкавия мокет капеше кръв.

Челюстта и носът му бяха счупени.

Вики отиде в банята, намокри кърпа със студена вода и докато с една ръка я придържаше към лицето на доцента, с другата набираше „Бърза помощ” и полицията.

После седна на мокета и внимателно взе да почиства кръвта от лицето му.

Той не можеше да говори, само я погледна с благодарност и стисна ръката й. Тя му се усмихна и продължи да обтрива с кубчета лед наранените места.

Щом Божидаров открехна вратата на хотелския си апратамент, видя в процепа Таня, която лъчезарно му се усмихваше, а зад нея двама мъже, в единия от които позна бодигарда и от „Сън сити”. Доцентът понечи да затвори, но телохранителят ловко мушна обувката си в процепа и блъсна вратата. Даниел политна назад, а неканените му гости нахълтаха, заключиха, а бодигардът дори прибра ключа в джоба на якето си.

- Как си скъпи? – изчурулика Таня към същисания Божидаров – грациозно се извъртя, отиде до нощното шкафче и извади оттам портфейла му. – Така е, като си имаш навици! – отново се усмихна и затършува по - настоятелно.

Даниел скочи към нея разярен, но тя ловко се дръпна като му подложи крак.

Той политна, като единият от биячите го пое и стовари юмрук в носа му.

Главата му гръмна, очите щяха да изхвръкнат, след това се насълзиха и ужасна, пареща болка проряза черепа му.

Таня равнодушно го изгледа и продължи да рови в портмонето му.

Извади отвътре всички пари, както и дебитните карти и ги подаде на мъжа във фотьойла.

Другият – телохранителят, канара на около тридесет и пет, с яки рамене, дебел врат и безизразно лице, стоеше прав до вратата.

- Ще трябва да ни кажете пин – кодовете, уважаеми доценте... Докато още можете! – изръмжа този от фотьойла – добре сложен господин, с красиво лице и тъмна коса, облечен в кадифено яке, джинси и дебела кафява фланела.

Таня се опита да се настани на коленете му, но той я избута и тя намусено се излегна на леглото, опъвайки кръстосаните си дълги крака.

- Защо не попитате нея, или тя не ги знае? – процеди доцентът, преглъщайки кръвта си.

- Ясно! Я дай портфейла тук! – каза отново седналият и Таня послушно му го подаде.

Той се разрови внимателно и зад личната карта на Божидаров откри малко листче с номерата на пин – кодовете, записани за всеки случай от разсеяния доцент.

- Нямате право! – опита се да роптае Даниел, но мъжът стана от фотьойла, доближи се до него и след секунда главата му отново експлодира, нещо изхрущя и той се свлече на пода с пронизваща болка в челюстта.

В следващия миг се чу трясък, вратата на апартамента зейна, тайфата се изпари като по чудо, а до него на пода седна Виктория и внимателно взе да чисти раните му.

Откараха го бързо в „Пирогов”, като специалистите – хирурзи прекараха половината нощ над лицето му.
Вики търпеливо чакаше пред операционната и се мъчеше да не си задава въпроса какво точно се е случило.
Каза на полицаите, че е видяла само как двама мъже и една жена, които не познава, са се изнесли на бегом от апартамента.Обеща, ако някога ги види, да им се обади.

Звънна, за да успокои своята майка и сина на асистент – режисьора Николай, за да прибере багажа на Даниел от хотела.

Около три часа през нощта Николай дойде и седна до нея.

- Не очаквах, че ще е толкова зле този път! – каза той.

- То и испанците не са чакали инквизицията, но това не е спряло Торквемада да ги преследва! – отвърна Вики.

После замълчаха и зачакаха.

Към четири часа лекарите излязоха уморени и ги успокоиха , че всичко е наред и до няколко дни Даниел ще е почти като нов.

Пуснаха ги за малко да го видят обинтован, спящ блажено от упойката, след което Николай откара Вики до фургона и край снимачната площадка.

През целия път мълчаха.Щом пристигнаха си пожелаха тихо - „Успех!” и актрисата слезе от колата.

Влезе във фургона, тръшна се на леглото и мигновено заспа.

В последните кадри, които заснеха с нея, цялото и същество излъчваше такава дълбочина на чувствата и самовглъбеност, толкова нетипични за нея и така подходящи за сюжета, че на лицето на мрачния продуцент най–сетне засия доволна усмивка.

Всеки свободен момент Вики отскачаше до болницата да прегледа бинтованото лице на упоения Даниел, който дори и буден, не можеше да говори от превръзките и отоците по лицето си.

Най–сетне бе заснет финалният епизод.

Последва задължителният банкет. Еуфорията беше всеобща.

Вики бе много уморена и почти не яде, само отпиваше на малки глътки бяло вино от своята чаша.

След като се върна от тоалетната, и се стори, че вкусът на питието се е променил и на слабата светлина забеляза на дъното на чашата подозрителна утайка.

Веднага след това рязко и се зави свят.

Тренираното тяло на актрисата реагираше странно на упойващи вещества – никакви сънотворни и антидепресанти не действаха!

Сега явно някой се опитваше да и погоди номер.

Огледа се и видя наблизо Таня, която също се взираше в нея, като вдигаше чаша за наздравица и се усмихваше нагло.

Вики бързо излезе, като придърпа със себе си Николай.

Само успя да му каже „Зле ми е!”, преди да се надвеси над мивката.

Той я гледаше с тревога и търпеливо я подкрепяше.

Щом успя да си поеме дъх, Вики прошепна нещо и му подаде телефона си.

Николай набра номера на полицейския следовател и развълнувано прошепна – „Тя е тук, елате веднага!”

След това подхвана Виктория под ръка, изведе я навън на хладен въздух и я настани в колата си.

Докато тя дишаше дълбоко и постепенно идваше на себе си, пред заведението спря патрулка и двама униформени и един цивилен полицай влязоха вътре и след малко изведоха Таня, която се дърпаше и крещеше нещо. Имаха подробното и описание от един от служителите в хотела, а сега я набутаха в автомобила и потеглиха.

...Палав слънчев лъч се плъзна по подутия морав нос на доцент Божидаров. Той кихна и се събуди.

На рамото му лежеше главата на Вики и косата и леко гъделичкаше бузата му.

Отново е у дома!

Докато успя да блокира дебитните си карти, те се оказаха чувствително изпразнени.

Добре, че беше послушал натякванията на Виктория, та имаше заделени пари в тайни сметки.

Ще издаде книгите си, ще отиде до Египет, а и апартаментът в София беше вече купен.

Животът отново навлизаше в обичайното си русло.

Мястото му в университета се пазеше.

Бяха намерили негов заместник, но щом се оправеше, щеше да се върне към любимата си работа.

Счупените му кости зарастваха добре и без усложнения.

Таня беше пусната под парична гаранция и по телевизията съобщиха, че изчезнала към Коста Рика, но от Пирата нямаше следа, сякаш се бе изпарил.

Даниел горещо се надяваше никога повече да не ги среща.

Вики всеотдайно се грижеше за него и той си мечтаеше да е завинаги.

Звънецът го стресна. Доцентът се опита да отмести внимателно Виктория и дори се надигна, но тя се събуди и скочи – „Нека аз!”.

Божидаров тъкмо се изтягаше блажено в леглото, когато погледна към вратата на стаята и се стресна – там, с насълзени очи, стоеше майка му.

- Леле, сине! – каза тя и приседна до него.

- Мамо, ти какво правиш тук?

- Ами Виктория ми се обади!

- Защо?

- Защото сега имаш нужда от грижи!

- От нищо нямам нужда! – намръщи се той.

- Какви са тези приказки? Как да нямаш? – скара му се тя.

Виктория се появи напълно облечена.

- Какви са тези заговори? – обърна се сърдито към нея доцентът.

- Скъпи! – приклекна тя до леглото му – след два дни летя за Лос Анджелис – Божидаров мълчеше и я гледаше намусено. – Ще остана там два месеца. Канят ме зароля в един екшън – усмихна се накриво – като разбраха, че ритам врати! Ще бъде забавно, а и офертата си я бива! Ще взема и сина си с мен, а освен това смятам, че ни трябва време, за да осмислим всичко!...

- Какво има да мисли? – обади се недочула майка му.- Докога смята да ергенува? – и се запъти към кухнята.

Двамата леко се усмихнаха. Вики приседна на леглото, погали внимателно Даниел по лицето, а той хвана ръката и я целуна.

- Защо ми причиняваш мъка? – попита с горчивина.

- Няма да усетиш как ще минат двата месеца и ако още искаме да сме заедно, значи все пак ще трябва да те търпя!

Засмяха се. Наведе се и го целуна по устните.

- Чао, скъпи!

- Чао! – каза той, опитвайки се да я задържи, но тя се изскубна от ръцете му и излезе.

Даниел се надигна и погледна през прозореца.

Долу чакаше такси. Всичко беше в бяло от навалялия сняг.

Слънцето грееше косо, сенките се губеха.

Вики изтича към колата, сякаш летеше.

Внезапно със сладостна болка Даниел си спомни за първата им среща в задушното барче на театъра, за техните танци, за задявката на Владо, че не оставя на никого възможността да танцува с нея и за срамния му гаф, при който той, гордо и опиянено обяви:

- Защото това е знаменитата актриса... – след което блокира и не можа да се сети заимето и!...

„Някога хората са вярвали, че сянката е душата на човека. Къде изгубихме душите си? Защо останахме самотни и нещастни?” – помисли натъжено Божидаров и тъкмо се канеше да се мушне в леглото, когато звънецът на входната врата се обади пак.

Доцентът с досада отвори и видя на прага, прегърнала огромен букет цветя и кутия шоколадови бонбони госпожа Евдокия Данева, счетоводителката на университета.

- Ах, господин Божидаров – занарежда тя – вие наистина изглеждате зле.- Опитваше се да изследва лицето му и едновременно да надникне в апартамента.

Даниел попита недружелюбно:

- Какво има?

- Ами колегите... деканът, безпокоим се за вас!

„Така ли? Умират от любопитство и кой знае какви клюки са пуснали по мой адрес! Охарчили са се за цветя и бонбони, за да разберат какво става и са я пратили на разузнаване!”

- Много благодаря за вниманието! – мрачно каза той и пое подаръците. – Скоро ще съм на работа! Довиждане! – и затвори вратата под носа и.

Тъкмо остави всичко на масичката в хола и пак чу продължителен звън.

Ядосан отвори.

На прага, ухилен, с бутилка уиски в ръка стоеше Владо, а зад него надничаха Валя и Галя.

Божидаров само каза: „Не сега!”, скри се и изключи звънеца.

Наля си сок. Още пиеше всичко със сламка и седна пред телевизора.

Навън вееше вятър и ята снежинки танцуваха зад прозореца му.

Той усили климатика и с наслада вдъхна аромата на пилешката супа, който се носеше от кухнята.