САМОТНИ СЪРЦА

(повест)

XII. Неочаквана среща

 

Даниел Божидаров затвори лъскавата врата за централния офис на „Спортния тотализатор” и въздъхна с облекчение.

Най–после всичко свърши.

След мъчително дългото пътуване до София, след попадането в трафика и мравешкото придвижване до центъра, след уреждането на толкова формалности, плащане на данък, подписване на документи, поемане на ангажимент за благотворителност, доцент Божидаров най–сетне стана законен собственик на спечелените от тотализатора пари.

Шест милиона лева!

И в най–смелите си сънища университетският преподавател не се беше виждал богаташ.

Той не бе ламтял за пари, беше живял като всеки нормален гражданин на държавата със стабилни доходи и сега тежестта на милионите го подтискаше.

Беше се разбрал с отговорните фактори на Спортния тотализатор да не се спекулира с името му и то изобщо да не се споменава на медиите от съображения за сигурност.

Бяха уточнили начина на изплащането на сумата, както и банката, в която щеше да ги получи с гарантирано обещание за конфиденциалност.

И сега, напускайки представителната сграда, Божидаров почувства умора .

Е, и какво като е милионер?

С какво ще се промени животът му?

Ще издава колкото си иска книги, ще стане професор, ще си купи апартамент в София, ще смени колата, ще отиде с Виктория на екскурзия до Египет...

Виктория...

Тази сутрин се бяха разделили приятелски, тъй като Вики бързаше за кастинг в поредния холивудски екшън.

Тя го бе дарила с цялата си обич, на която бе способна, приготви му и закуска в леглото, но Божидаров усещаше, че нещо се променя в отношението му към нея.

Като че ли вече започваше да се задушава в прегръдките и, отстъпките и компромисите спряло нейните изисквания за дрехи, храна, премиерни посещения, съобразяването с капризния и син, взеха да му идват в повече.

В добавка Виктория деликатно, но упорито се мъчеше да го раздели от вредния му навик да спи със студентки, което още повече го измъчваше.

Това ли беше семейният живот?

Да осигуриш продуктите, да помогнеш в чистенето, да се правиш на разсеян за прищевките на другия Даниел, да слушаш излиянията на половинката си колко били посредствени нейните колеги и как не и се снимало вече в тъпи продукции...

А за него кой щеше да помисли?

Кой щеше да го пита доволен ли е от живота си, постигнал ли е това, към което се е стремил, има ли още неосъществени планове?

Защо Виктория не му задаваше подобни въпроси?

Защо бе потънала изцяло в грижи за сина си и преследване на своите професионални мечти?

Напоследък той не можеше да я познае.

Тя постоянно приказваше за ангажименти, сметки, разходи, криза, сякаш живееше със счетоводителка от отдел „Труд и работна заплата” на някое западащо предприятие, а не с водеща актриса на България!...

Божидаров смътно усещаше нуждата от промяна, от завой в живота си, но все още не искаше да си осъзнае, че с досегашната му идилия е свършено и че неговата съдба ще поеме в нова и неизвестна посока.
Какво да прави?

Не му се тръгваше веднага, имаше два свободни дни, а „Пежо” – то му бе паркирано предвидливо пред президентството.

Този трик той бе научил от свой колега археолог.

Когато пътуваха до София приятелят му винаги спираше своя „Опел” срещу масивната сграда на парламента и на въпроса на Божидаров „Защо?”, отговаряше гордо от позицията на натрупания опит – „Защото тук е най – безопасно, а охраната ми е безплатна!”

Даниел Божидаров реши да се разходи безцелно из централните софийски булеварди.

От площад „Света Неделя” пое по „Стамболийски”, а след това неусетно се оказа на Петте кьошета. Свечеряваше се.

Някога като войник той бе идвал тук в профсъюзния дом на културата „Христо Ботев” да гледа кино.

Сега на същото място се извисяваше гордата осанка на „Сън сити”, най – голямата чалгатека на републиката.

„Какво пък, няма да ме изгонят, ако вляза”, си помисли с насмешка Божидаров.

Той никога не бе посещавал „Сън сити” и сега не можеше да намери разумно обяснение за внезапния си импулс да потъне в царството на попфолка.

Каприз ли беше тази му постъпка или желание за смяна на неговия имидж.

Проправяйки си път , доцентът с известно смущение установи, че е попаднал на доста шикозно, шумно и много посещавано място.

Успя да седне, пиколото веднага мушна в ръцете му менюто, поръча уиски с лед, сода и фъстъци и неусетно започна да оглежда съседните маси.

Ясно бе, че тази вечер нямаше да чете философска литература или критическо изследване.

Щеше да се отдаде на греховното си желание да се забавлява – до отказ и без задръжки...

Реейки поглед, Божидаров дочу в гръб познат от близкото минало плътен кадифен глас.

Той никога не можеше да го сбърка, дори в най – голямата навалица или шумотевица.

Почувства приятна тръпка, сякаш нечия нежна ръка масажираше сърдечния му мускул.

Нямаше никакво съмнение – това бе Таня.

Някогашната му голяма любов, или поне една от малкото, претендиращи да е такава. Чернокосата Таня, чийто топли ласки винаги го докарваха до екстаз, която се грижеше майчински за него, полагайки неимоверни грижи да го ожени за себе си...

Таня, Таня...

Спомените мигновено нахлуха в съзнанието на Божидаров.

Веднага се сети за таванската стая, за получения колет, за дивия секс, който правиха.

Нахлу и последвалото разочарование, когато разбра, че не е единственият неин обожател.

А след това паметта му възстанови като на трейлър нелицеприятните обяснения между двамата, амбицията на Таня да бъде едновременно самостоятелна и да го има до себе си, караниците и безкрайните им сдобрявания, срещите по хотели и ресторанти, съвместното зубрене за изпитите, нощните секс-маратони, разлъките и събиранията, до деня, в който на спирката, миг преди да се каче в автобуса, не получи от нея кратка записка, която разби сърцето му - „Обичам те, но повече държа на себе си! Заминавам за София – или ще стана звезда на модния подиум, или поредната проститутка, хранеща се от подаянията на мутрите!”

Божидаров бе потресен от съдържанието на бележката.

Няколко дни бе като болен, мъчеше се безуспешно да се свържи с Таня, което се оказа мисия невъзможна.

Тя бе потънала без следа в столицата и скоро му стана безпощадно ясно, че пътищата им са се разделили окончателно.

А ето, че тази вечер като че ли съдбата си правеше някаква шега.

Божидаров фиксира внимателно и ненатрапчиво погледа си в Таня.

Нямаше никакво съмнение, това беше тя!

Само че вече лустрото и блясъка на модната индустрия си личаха отчетливо и дамата, стояща на три метра от него наистина приличаше на току - що снимана звезда за последния брой на „МAX”.

Божидаров не обичаше нахалните жестове, но този път нещо го караше да подскаже, че иска да се види и поприказва с Таня.

Но как?

Изчака я търпеливо да приключи със серията обаждания по джиесема, след което малко неумело направи жест с дясната си ръка, сякаш я поздравяваше и когато все пак тя с учудване го погледна, той не се стърпя и изстреля баналната фраза:

- Къде ли сме се виждали?

Таня го изгледа внимателно, присви очи, вероятно се сети, наведе се към седящия до нея кавалер на масата, прошушна му нещо в ухото, стана и бързо приближи стола на Бажидаров.

- Виж ти, каква изненада! – започна направо с напевния си глас. – Най – малкото теб очаквах да видя тук!

- Господ си знае работата! – поде неуверено Божидаров.

- Какво те води насам? – полюбопитства Таня.

- Исках да те видя! – не и остана длъжен доцентът.

Таня го изгледа присмехулно и понеже беше в настроение, каза тихо:

- Същият отворко си като едно време... Само че тази вечер няма да мога да ти обърна внимание... Виждаш...

- С компания си...

- Да, но утре по обяд мога да бъда на твое разположение...

- Наистина ли? – не вярваше на ушите си доцент Божидаров.

- Наистина. И за да разбереш, че съм сериозна, ти оставям визитката си, да не се чудиш как да ме откриеш.

Тя пробута небрежно картичката на изненадания Божидаров и с плавна царствена походка се завърна при своята компания...