РОМАНЪТ "ВОЙНИК" НА КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

 

 

Прочетох внимателно романа „Войник” на Калин Терзийски, рекламиран като едно от събитията на книжния ни пазар през тази година.

Оказа се, че очакванията са едно, а резултатът нещо твърде различно.

Не смятам, че „Войник” е куриозен провал за своя автор.

Напротив – чете се с интерес, дори когато познати сцени, реакции и реплики започват да досаждат, авторът държи под контрол сюжета и на всяка цена иска да е интересен за читателя.

Терзийски е сред рентабилните съвременни български автори.

Той натрупа популярност и авторитет, радва се и на извоюван медиен комфорт.

Логично бе след европейската награда за сборника с разкази „Има ли кой да ви обича” да порасне самочувствието му, както и неговата амбиция да създаде нещо ново, оригинално и специално.

Подобно на редица други свои събратя по перо като Богдан Русев, Радослав Парушев и Стефан Кисьов и той залага на лично преживяното, превръщайки живота си в един несвършващ наратив, като скрупольозно подбира сюжетите и героите си, за да бъде винаги атрактивен и занимателен.

„Войник” не прави изключение от наложения от него модел.

Това е лична, нарцистична и самовглъбена проза, в която подлага на откровена дисекция своето битие на писател, странстването му из страната ( в случая в Централна и Североизточна България – между Габрово и Варна) с неговите прословути четения, като покрай тази известна и не толкова забавна страна от битието си, той броди непрекъснато в миналото, връща се към войнишките си преживелици, знаейки отлично, че премеждията в последната година от социалистическата казарма са лоста, с който и сюжетът живва, и интригата става конвертируема и интересна.

Терзийски обединява два модела във „Войник”, изпробвани и дали отличен резултат в близкото минало.
От една страна това е роман за Пътя, за пътуването - колкото из страната, толкова и към себе си, чийто безспорен класически ориентир е „По пътя”(1957) на Керуак, а от друга - войнишката линия – тази спасителна патерица за читателското внимание направо ни вкарва в преживяното и незабравеното от романа на Емил Тонев „Граница”(1993), който и досега считам за един от безспорните върхове в новата ни проза.

Калин Терзийски се стреми да обхване максимално голяма аудитория, но е повече от ясно, че „Войник” разчита преди всичко на читателите, навършили 40 години, както и на по – възрастните от тях.
Само те имат спомени от прелестите на ДобриДжуровата казарма, мразят сръбския турбофолк, смятат се за нонконформсти, а някои и за аутсайдери, обичат рока и дълбоко в себе си таят духа на Уудсток и легендарните китарни сола на Джими Хендрикс.

Логично и най – големият приятел на Кайо в романа се казва Джими.

Той е музикант, с разбито семейство, но със запазен романтичен поглед към света.

Джими е изповедникът, моралният коректив и примерът за подражание на Кайо, човекът отговарящ за музикалното оформление на неговите литературни четения, личният му шофьор и душеприказчик в най – трудните мигове от живота му.

Така „Войник” се оказва и роман за мъжката дружба, без да завива към подозрителна хомоконцесия.

Написан с необходимия вкус и писателска култура, романът на Терзийски на моменти губи от очарованието си – тогава, когато съвсем безсмислено става обстоятелствен, многословен, когато разчепква интимното битие на двамата протагонисти и най – вече когато Кайо – алтер егото на писателя Терзийски ни занимава със своите терзания за смисъла на живота и за собствената му съдба.

За щастие Калин Терзийски намира хитроумен изход от ситуацията, в която попада.

Финалният епизод с катастрофата и спасяването на Джими е образец за впечатляващо писателско майсторство.

Така сюжетът на романа получава своя смислово обусловен хепи енд, а самият прозаик намира спасителен брод, по който да завърши книгата си по възможно най – убедителния начин.

Без да претендира за нещо необикновено и изключително, „Войник” е качествен и стойностен роман, с някои неизбежни свои слабост, с който Калин Терзийски демонстрира талант и способности, доказвайки, че от него в бъдеще може да очакваме и други предизвикателства.