РАЗМИСЛИ ЗА ТРЕТИ МАРТ

статия на БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

 

Отново е трети март и както всяка година празничните фанфари, венците и патетичните слова ще напомнят за нашето освобождение.

Ще уважим подвига на руските и румънски войни и българските опълченци, ще сведем глава в почит на техния героизъм.

И отново за кой ли път ще ни връхлетят неудобни въпроси и тъжни размисли, свързани с нашата история, съдба и участ.

Не съм против честването, но все още имам желание да размишлявам за него, ровейки се в детайлите.Защото знам, че там е скрита истината.

Всъщност какво празнуваме ние?

Денят на нашето освобождение, дошло в резултат на излишно проточила се – близо година – 12 април 1877 – 19 февруари 1878 г. кървава война, в която на два пъти – 11 август и 22 ноември 1877 г. всичко виси на косъм и е било твърде възможно освободителите безславно да се оттеглят отвъд Дунава, а ние, българите, да се простим с мечтата си за светло бъдеще.

Две империи се вкопчват в кръвопролитен двубой – Османската брани своето наследство, отломките от славното си минало, Руската, получила мандат от останалите велики сили да накаже „болния човек на Босфора“ за кървавото потушаване на Априлското въстание – 20 април – 15 май 1876 г., тръгва на реванш ,заради Кримската война,приключила с унизителния Парижки мирен договор от 30 март 1856 г., но след предварителни договорености с Великобритания и Австро – Унгария при успешна война да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров, а тя да се простре между Дунав и Стара планина.

Това не е известно на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, тъй като шефът му  - княз Александър Горчаков не го посвещава в тайните на задкулисната дипломация.

И става така, че триумфът на Игнатиев – подписването на предварителния Санстефански мирен договор, в деня, в който император Александър II Романов е рожденик – 19 февруари / 3 март 1878 г., с който виртуално се създава голяма и обединена България, е една илюзия.

Графът преследва програмата – максимум, издействайки от Сафет паша невъзможното – до 1 юли 1878 г. мечтата е реалност.

В Берлин обаче се нанасят предварително договорените корекции.

Руската дипломация няма шанс да защити постигнатото със силата на оръжието – раждат се княжество България и Източна Румелия, като нашето езиково – териториално землище отново е разделено на две части, но в  много по – малки размери и друга конфигурация, различна от начертаната на Цариградската посланическа конференция, приключила на 20 януари 1877 г.

Фиаското на руските дипломати изхвърля Игнатиев от голямата политическа сцена, където се завръща за кратко както вътрешен министър през 1881 – 1882 г., а освободителната война ще бъде бързо забравена и все по рядко ще се споменава в руското общество като непопулярна.

И има защо – държавата се лишава от Аляска на 30 март 1867 г. срещу 7 200 000 долара, за да получи свежи пари за превъоръжаване, дава жертви, рискува реномето си и накрая се раждат две малки образувания – едното от които – княжеството , зависимо от султана, а другото – Източна Румелия – по клаузите на Берлинския договор -  остава област в рамките на империята.

Освен това предварителният Санстефански договор не уточнява колко време ще пребивават руските войски в България,но Берлинският настоява – две години.

Така временното руско управление или окупация  приключва с идването на княз Александър Батенберг на 24 юни 1879 г.

Русия е принудена да приеме  и тази клауза, тъй като е наясно, че сама и изтощена не може да се сражава срещу Англия и Австро – Унгария, вкл. и защото европейският мир трябва да се запази с цената на неизбежните компромиси – разпокъсаната България ще свикне с трагичната си орис, знаейки добре, че големите европейски лидери „няма да горят юргана заради бълхата“.

У нас ще се изработи нова конституция на 16 април 1879 г., каквато освободителката няма, ще бъде избран княз – Александър Батенберг, но страната ни – поне до 6 септември 1885 г. ще бъде много по – зависима от Русия, отколкото от Османската империя.

След Съединението на 6 септември 1886 г. и Сръбско – българската война от 2 – 15 ноември 1885 г. отношенията с освободителката ще охладнеят, с контрапреврата от 11 август 1886 г. Стамболов всъщност ще поведе страната към независимост и измъкването й от руската опека, ще се стигне до късане на отношенията между двете страни – при това трикратно – на 6 ноември 1886 г., възстановени на 2 февруари 1895 г., когато престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, след това на 7 октомври 1915 г., когато страната ни влиза в Първата световна война на страната на Централните сили, подновени с Брест – Литовския мирен договор от 3 март 1918 г. и на 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България с цел да я завладее.

От края на XIX век пред младата ни държава освен проблемът с културно – икономическия напредък стои още един – болезнено – кървящ – националният.

Никоя балканска държава, възникнала в резултата на поредната руско – турска война, не осъществява своето национално обединение.

След всеки конфликт между двете империи се късат нови и нови територии от Турция, но тя, въпреки това, остава незаобиколим балкански фактор.

България, Сърбия и Гърция са принудени да сключат под егидата на Русия Балкански съюз – 29 февруари  - 16 май 1912 г. и да започнат на 5 октомври 1912 г. поредната освободителна война.

За нас тя ще се превърне в национална катастрофа, ще бъдем нагло ограбени от съюзниците  - разбойници с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., а единствено с Цариградския мирен договор от 16 септември 1914 г. сключен само между България и Османската империя, ще си запазим териториалните придобивки в Беломорието, след водените две войни, но като се съгласяваме на покровителство и вмешателство от Цариград в религиозните дела на българските мюсюлмани…

За Източна Тракия, Одрин и линията Мидия – Енос забравяме завинаги.

Санстефанският блян умира завинаги на 27 ноември 1919 г. в Ньой.

Победена България губи Добруджа, Македония, Беломорието и Западните покрайнини.

На Балканите победителките очертават онези граници, които познаваме и днес.

Все пак ние сме щастливци, че успяваме да си върнем Южна Добруджа на 7 септември 1940 г., когато Румъния е притисната за отстъпки от Германия и СССР, а Великобритания води жестоки въздушни боеве за собственото си оцеляване.

Ние ставаме официално  независима държава на 6 април 1909 г., но именно като такава търпим национални крушения и катастрофи.

На 9 септември 1944 г. губим и формалната си независимост, тъй като сме окупирани от съветските войски на маршал Фьодор Толбухин.

Минават 45 години, Източният блок изчезва и ставаме член на Европейския съюз на 1 януари 2007г., който днес също преживява сериозни сътресения и е застрашен от разпадане в сегашния си вид.

Така се оказва, че нашата свобода и независимост са с неизменно горчив вкус, а опитите ни да се равняваме на напредналите държави в Европа и по света, като правило приключват с гротескови провали – споменавам само изградените две Българии при социализма и завършеният ни “демократичен модел“ днес, родили  „синдрома на вечно нестаналата България“ (Михаил Неделчев).

Как тогава да се радвам на трети март  и да го чувствам като  ден за национална гордост?