ПРОЕКТ "ПАРУШЕВ"

 

Било е юли 2005 г. Време на горещини, порои, наводнения, раждане правителството на Тройната коалиция и операция на десния ми крак.

Излязох в дълга отпуска по болест, имах повече свободно време, обикалях  книжарниците и един следобед си купих дебютния сборник на Радослав Парушев „Никога не бъди нещастен”(2004).

С риск да бъда оприличен от него на провинциален селянин ще посоча, че ако не четях лъскави издания като „Егоист”, „Хъслър” „Плейбой” или „Капитал лайт” надали името на корицата щеше да ми говори нещо, защото всъщност Парушев е продукт и на лайфстайл средата и аурата на тези списания.

Самият той тръгва уверено  в литературата след спечелен конкурс за разказ в „Егоист”.

И ако и да носи в себе си налепите на мейнстрийма и хашлашкото поведение на тежкаря от идеалния софийски център – адвокатската му кантора е на „Витоша”, а живее на „Раковски”, той се формира като автор след много упорит труд, четене на класици като Борхес, Еко, Достоевски, Маркес, Еймис , покрай безкрайното слушане на парчетата на „Мегадет” и приятелски подадената ръка на фигури като Емил Спахийски, Богдан Русев, Тома Марков. Без чието съдействие той не би се реализирал толкова бързо и успешно в нашата проза – за седем  години пет издадени книги, добивайки  култов статус и дефилиращ до безкрай по тв екрани.

Днешните читатели трудно могат да си представят каква атмосфера излъчваха издания като „Хъслър” и „Егоист”(където и аз публикувах един разказ, Господи!).

Затова трябва да съдят ако се затворят в някоя богата библиотека и прелистят теченията на тези легендарни списания, но аз убедено твърдя, че както „Никога не бъди нещастен” нямаше да има такъв летящ старт без „Егоист”, така и „Преследване” не би станал хит без появата на откъсите в „Хъслър”.

Тогава, в горещото лято на 2005  погълнах дебютния му сборник и след прочитане на последния разказ „На теб” се чувствах като боксова круша.

„Колко е талантлив!” – си казах.

„Но е толкова различен от колегите си, драстично необичаен и странен!”

Още тогава знаех, че това е автор, който или го приемаш безусловно и веднага, или предизвиква отвращение в теб и мигновено трябва да го захвърлиш.

Той няма как да предизвика интереса на днешните 50 или 60 – годишни чичковци.

Но си мисля, че не би бил интересен и за традиционно мислещите млади читатели, защото в разказите му сюжетът  е направо въздушен, а  където го има е твърде рехав, героите се появяват и изчезват като гномове и елфи – какъв ти тук психологически реализъм или архитектоника, какви пет лева!

Парушев – подобно на Богдан Русев и Стефан Кисьов не се уморява да превръща живота си в произведение на изкуството, мачка ни с инвенциите на своя самобитен магически реализъм, но дори и в най – абсурдните си прозаични забежки ни кара да го четем в захлас, със зяпнала уста.

С риск да се повторя – ще отбележа , че Чарли е продукт на Новата Модерност, знаещ, че всеки сюжет, за който се хване е част от всеобщия сюжет на Битието и според силите си се стреми да бъде забавен и увлекателен  по начина, който най – добре владее – като бъде  НЕВЕРОЯТЕН.

Прозата му – още от първия сборник -  е до болка нарцистична и субективна. Той се забавлява да се саморазголва и да споделя безхитростно своите находки и фантазии – абсурдни, нестандартни и омайващи.
Пише хипнотично – провокативно, на границата на играта, майтапа и суровите обобщения, а посветеният читател вярва на неговата искреност и го следва неотклонно.

В дебютния му сборник веднага откроих „За връзките между нещата”, „Един умира, бейби...”, „Безсмъртният”, „Калина, Шамана и аз”.

Вторият му сборник „Projekt GiGAMoNo”(2006) до голяма степен реализира амбицията му „да избие окончателно всичката литературна риба”.

В него покрай откровено самовлюбени парчета като „Епифания, или за участието ми в Стогодишната война” и „В дните на кучия студ” се откроявват скверни анекдоти като „420 грама” и проникновени опуси като „Една сънувана история”, „Историята на Любо, когото наричаха Идиота” и прекрасната новела „Поема от есента”, към която добавям две изключителни постижения, каквито са късите разкази – „Париж” и Двайсет лева”, както и неповторимият мемоар ”Детство мое”, директно кореспондиращо с „Ода за моето семейство”, втора част от прочутия роман на Богдан Русев „Ела при мен”(2007).

В началото на 2011 г. Парушев ни изненада  с третата си книга с разкази – „Животът не е за всеки”.
За него  той се готви пет години.

И тук има лежерни и майтапчийски истории, и такива, писани под звака на Голямата Криза.

Получил се е цветен, многолик и многопланов сборник, в който Изтокът и Западът си дават парадоксална среща на Моста на влюбените до НДК, шарен и магичен свят, изпълнен с болка, абсурди, копнежи, черен хумор и горчиви размисли за живота.

Парушев умее да превърне един банален виц в пълноценен творчески акт – „Лафа на годината”, „Железният конус”, „Илюзия без заглавие”, да погледне с горчива ирония на лични неблагополучия –„Единайсети август 2008 г.”, да разкаже непосредствено и завладяващо „Коледна приказка за кризата”, да сърфира до нивото на мръсна приказка – „Брутално”, да докаже, че може да сътвори и стойностен романтичен разказ – „Камелия”,  успешно да се конкурира с класиците, творили векове наред по вечната тема за Христовата саможертва, при това съвсем непринудено, но пък зашеметяващо – въздействено – „Веднъж в петък”, да създаде силни и ярки новели – „Пътят на Карлито”, “Сриване Сриване”, “Help!”, с които за пореден път демонстрира разказваческото си майсторство и постигнатия от него през годините качествен напредък.

Подобен успех Парушев реализира и с първия си роман „Преследване”(2007), разкриващ с подкупваща искреност екзистенциалната раздвоеност на един млад писател и адвокат в горещото софийско лято.

Прозаикът като един модерен Кардашев разкрива напористо конфликтът между двете свои същности – творецът, гладен за сюжети и адвокатът, обслужващ мафията.

Трагикомичното е, че двамата харесват една и съща жена и  имат много недостатъци и добродетели, с които смущаващо си приличат, а драматичното е, че преследването в стил „Доктор Джекил и мистър Хайд”(1886) може да приключи само, ако един от тях умре, отстъпвайки триумфа на своя конкурент...

„Projekt Dostoevski”(2009) е най – амбициозният и зрял роман на Радослав Парушев.

Той е великолепна дистопия, съпоставима с „12 маймуни” на Тери Гилиам, „Майстора и Маргарита” на Булгаков  и „Чапаев и пустота” на Пелевин.

Едновременно страшна и романтична приказка за странстванията на главния герой  - безработният банков служител Алексей К. из порталите на времето, докато открие голямата си любов в лицето на Настася Фьодоровна, гротескна антиутопия за парадоксите на днешния и вчерашния ни ден, суров и нелицеприятен размисъл за абсурдите на корпоративния капитализъм и същевременно иронично разследване на поредния кух медиен мегапродукт, свързан с издаването на втория том на „Братя Карамазови”, уж написан от Достоевски през 1886 г.и появил се в столицата ни през 2008 г.

В романа има страхотно чувство и логически обоснован сюжет.

Има емоции, необикновено, хипнотично настроение, все едно следиш риалити шоу на плазмен екран,  интересни и готини персонажи като Накасото Мицушима, прекрасно пресъздадени лафове от тарикатския жаргон на софийската бохема и ъндърграунд,  тъга и печал, добре разказана история и неочаквано – старомоден финал.

Откъдето и да погледнеш – яка книга, написана, за да доставя удоволствие.

Роман, разбиващ традиционните ни представи за литературата.

В него звучи езика и пулса на днешното юпи – поколение.

То се вълнува от правене на пари, силни емоции, сбирки с екстазни сблъсъци и трудно уловими духовни щения.

Обременено е  от разкъсаните междуличностни отношения, отровено  от реклами, PR стратегии и кампании, вярва в прагматичния си усет, въпреки че носи в себе си и щипка романтика , като е готово да рискува със защитата на обречени каузи.

Което пък означава, че не е съвсем загубено и смачкано от тежестта на виртуалния бизнес.

А Радослав Парушев се очертава да е сред най – добрите анализатори и хроникьори на това юпи и сайбърпоколение.

Може би е нашият нов Брет Ийстън Елис?

Искрено му пожелавам да продължи напред и нагоре своето развитие.

Знам, че ще напише и други, още по – добри романи, тъй като посоката, очертана от „Projekt  Dostoevski”, е правилна и ползотворна.

В заключение се надявам, че ще дойде ден – вероятно след пенсионирането му от адвокатската кантора след десетилетие, в който Чарли ще разкаже по своя неподражаем начин за премеждията си като корпоративен защитник на ВИП – персони от мъгливия Лондон до слънчевия Кипър, както и на шоузвезди от калибъра на Лили Иванова...

Ще бъде суперинтересно четиво, каквото само утвърдени  адвокати от ранга на Алеко Константинов, Димо Кьорчев и Константин Константинов  могат да създадат.

А дотогава ще чакам с интерес и любопитство  всяка нова книга на Радослав Парушев – Чарли.