ПРОЧУВСТВЕНИТЕ БАЛАДИ НА ЕМИЛ ТОНЕВ

 

СТАТИЯ ОТ БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

 

 

За първи път името на Емил Тонев-писател, драматург и сценарист от Пловдив, но родом от Шипка, се запечата в съзнанието ми при гледането на скандално прочулия се филм на Илиян Симеонов “Граница”/1994/, с когото той работи в„Имам една идея” /1997/“, „Сомбреро блус”/1999/ и на когото носи кръста на погребението му.

Не знам защо, но още в мрачния и не съвсем отоплен търновски киносалон установих пряк контакт, спиритуалистична връзка с магнетичния свят, роден от въображението на сценариста, та след това си поставих за цел да прочета всичко, което той е написал и което мога да открия.

То се оказа не толкова много, колкото ми се искаше, но за сметка на това от най-добро качество.

За Емил Тонев почти не е писано в специализирания печат, нещо, което поне за мен е необяснимо, тъй като на фона на вайканиците и оплакванията за смъртта на българката литература, именно неговото утвърждаване е категорично доказателство за точно противоположните процеси, протичащи в нея - а именно за поява на автори с модерно критично мислене и с болезнено-нестандартен манталитет.

Издаването на книгите му “Граница”/1993/, “Омбре”/2001/ и „Понякога ангели” /2014/ е повече от симптоматично и е категорично доказателство, че когато изгрее литературна звезда и най-известните и престижни издателства у нас са готови да й подадат ръка.

Творбите на Тонев /а тук включвам и разказите му от великолепния пловдивски цикъл, писани през последните години -“Скин”, ”Нещото, наречено живот” , “e-2-e-4” , „Тошо”, „Разказ за Любака”, „Сом”, „Вожда се смее”, „Водка сънрайз”, образуващи фундамента на „Понякога ангели”, както и сценарият му „Голямата битка в неделя сутрин”, 2009/ са сурови и земни, сочни и натуралистични, свирепи и витални, изобличително-критични и поразяващи, с модерно светоусещане, с добър темпоритъм, великолепна образност и майсторски поднесено монтажно-пластично мислене.

Това е мъжкарска проза на човек, врял и препатил, описващ сурови и ефектни герои, отритнати от живота, бити и натикани в калта /”Омбре”/, небръснати, мачкани, психясали, алкохолизирани, но запомнящи се, правдиви и непосредствени като авторско внушение.

Тонев има пиетет към музиката и това си личи в неговата проза. Тя носи не само ритъма, но и настроението на блусарските и кънтри балади, познати ни от репертоара на Уили Нелсън, Боб Дилън и Джони Кеш.

Откриваме въздействието още на Кен Киси, Керуак, Юрий Трифонов и Венедикт Ерофеев.

Историите, разказани в “Огледало”, “Завеса”, ”Едем”, “Сомбреро”, “Старият дакел”, ”Нещото, наречено живот” са жизнено-автентични, мрачни и влудяващо-сурови преживелици, в които липсва дежурният хепи енд, не само защото действителността в тях не е такава, каквато трябва да бъде, но и тъй като не става дума за принудителна адаптация или някаква ефимерна промяна, не и за смисъла на човешкото съществувание, за това, че трябва да се живее - напук на условностите и мръсотията, въпреки гадостите и пороците, до мига, в който всичко става безсмислено. Тогава малчуганът възстановява справедливостта с един последен изстрел, както става в добрите уестърни /"Омбре”/.

Огледалото, като символ на отмъщението поглъща проститутката и тъмноокия й партньор /”Огледало”/. Хромият работник установява, че любимата му Венера е сменена от “Социални грижи” и за него, преживелият ужасите на сталинските репресии, не остава друг изход освен самозапалването /”Завеса”/. Младият мъж разбира, че омразният му брат - Дебелия, е обладал единствената му опора, Магда, инсценирайки кървава вендета, последвана със скок от покрива /”Едем”/.

Във фаталната нощ трима пияни бабаити заколват мургавия циганин Тишо, защиавайки някаква непонятна нам “селска чест” на фона на протяжните и тъжни песни на музикантите, пеещи за любов, ревност, табори и конекрадци /”Сомбреро”/. Симпатичният неудачник утешава бившата си съпруга, че ще плати фантастичната телефонна сметка на дъщеря си от 900 лева като същевременно я моли да му отслужи с кайма, с която да нахрани бащата на третата му жена, който му е дошъл на гости с петата си съпруга /”Нещото, наречено живот”/.

И като контрапункт - 42 годишният поет, “стар, сериозен и тъжен дакел”, оцелява, убивайки своите нападатели - русият и брадатият, преследващи го за недоплатената сума за неползваната от него циганка проститутка…

Емил Тонев е новелист. Силата и стихията му са именно в този междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест. Това съвсем не означава, че няма постижения и в късия разказ - напротив. ”Скин” и “Нещото, наречено живот” са красноречиво доказателство, че от него можем да очакваме и нови, свежи достижения н най-трудния прозаичен жанр.

И все пак силата му е в новелата.

Дори “Граница” и “Омбре” са по-скоро обемни новели, отколкото романи - независимо че там успехите му са по-шумни и предизвикват по-сериозно читателско внимание.

„Понякога ангели” пък е роман – пъзел, роман, съставен от спомени и документално – автентични разкази, в който също откриваме прекрасната и умело втъкана новела „Молитва за Байкал”, роман – „литийно шествие с иконата на младостта” /Деян Енев/ за нашето поколение, оказало се генерация на лузъри и аутсайдери, смачкано от желязната пета на безкрайния ни преход.

Роман, отдаващ почит на починали приятели като Васко, Ильо и Кольо и на такива, запилели се накрая на света – Наско...

В новелистичната проза на Емил Тонев животът и преди, и след “голямата промяна” е поднесен в своя истински лик, “без маска и без грим”. Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм ред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове.

А това е сериозен коз, с който той печели виманието и уважението на придирчивия днес български читател.

Емил Тонев създава поредица от новели и новелистични романи, в които не крие пристрастията си към кинематографичната проза - със стегнато повествование, ударно-лаконичен лапидарен слог, динамичен сюжет и типизирани образи.

Любопитно е, че всичките му творби се четат като готови сценарии, като в “Завеса”, “Едем”, “Сомбреро” писателят умело прилага големите възможности на паралелния монтаж, докато в "Огледало" дневникът на проститутката изпълнява функцията на задкадров глас и на психофизически монолог.

Същият прийом ще го открием и в разказа “Нещото, наречено живот”. Докато “Старият дакел” е изграден изцяло според изискванията на американския “pulp fiktion”.

Емил Тонев се включва органично в една плодотворна традиция в българската литература - на атрактивната критико-изобличителна проза.

Той не е развихрено-екзалтиран и митологично-фрапиращ като Христо Запрянов, не е и прокурорски регистратор на човешкото падение като Станислав Стратиев, нито е афористичноасоциативен като Евгети Кузманов.

Стилът на Емил Тонев се родее с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената, но и горчиво-иронична изповедност на приятеля–конкурент Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие, се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива, с които автентичното дихание на тази подземна и прокълната проза получава своята еманципация и триумф в труднодостъпните салони на официалната ни литература. Нещо, което в САЩ отдавна са постигнали с голям успех автори като Томас Харис и Чарлс Буковски.

Емил Тонев е сериозен и взискателен творец. Него не го влекат нито претенциозните партита, нито атрибутите на земната слава.

За него конюнктурта е благоприятна и той може да фабрикува шлагери на конвейер. Самият факт, че всеки негов текст излиза след упорита шлифовка и с такъв съвършен блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата.