ПО СТРЪМНИЯ ПЪТ НА ПИСАТЕЛСКОТО МАЙСТОРСТВО

(ЧАСТ 2)

статия на Борислав Гърдев

 

 

3. С МИСИОНЕРСКА МИСИЯ И СТРАСТ, СЪС СОБСТВЕНА ТРАКТОВКА НА ИСТОРИЧЕСКАТА ТЕМА
ПО ТРУДНИЯ ПЪТ НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО МАЙСТОРСТВО - ОТ КОНЦЕПТУАЛНИЯ СБОРНИК КЪМ КОНЦЕПТУАЛНИЯ РОМАН
„ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА ИСУС ХРИСТОС” КАТО СВОЕОБРАЗНО ТВОРЧЕСКО ЗАВЕЩАНИЕ

 

1. "Родихме се змейове”

 

Най-упорити, трайни, последователни и представителни са търсенията на Вълчев в областта на българската история.

В тези му усилия личи божията възрожденска искра със стародавни традиции, има нещо дълбоко подкупващо, искрено и месианско, което не може да не предизвика читателското уважение.

Йордан Вълчев има амбицията да бъде не само утвърден писател, но и мислител - пророк. Категорично и ярко постижение в тази насока е сборникът „Родихме се змейове”(1969).

Творбите са успешно обединени смислово и тематично на принципа на монтираната циклизирана проза. В поредицата от 22 майсторски написани разказа Вълчев интерпретира и възвеличава изконните български добродетели, патриархалния манихейски морал, предопределения, хазидизмово - месианистичен корен на кулчани, потомци на Атила и на прабългарските ханове и жители на „място - средище на човешки съдби,място на покой и веселие, на буйства и смирение, на припомнане и забрава, на мечти и резигнация”, като пазители на старината и на иманентните първобългарски обичаи, като бранители на отечествените граници и безкористно искрени патриоти („Термопили”, „Сватосване”).

Не е случайно и финалното присъствие на прекрасния със своя елегичен тон разказ - есе „Поклонение”, своеобразен вопъл и реквием за погинали традиции и добродетели, които днес с мъка се възстановяват: ”Люлея клоните и пея. Аз съм детето, което ей сега ще повикат откъм старнищата и ще го пратят с бъкъла за вода. Синджирът е тежък и дълъг, ще ми го окачат на врата.Бъкълът ще се бие в коленете ми и пак ще донеса вода. Живея свръх както мога, аз съм патриот - врабец... Прегръщам дървото. Дърво, дървище, корен мой, дърво, дръвченце, аз съм тук, за да те чувам, за да съм тук.

Борим се братски с дървото за здраве и дълголетие. Дървото не мърда и аз не мърдам.

И се разделяме, за да вървя и да бъдем заедно.

Отблизо и далеч, отблизо и далеч!” (стр.173-174 )

Удивителни са успехите на Й.Вълчев при отразяване на фолклора, вярванията, етногенезиса на българина,на примитивния пласт в неговото съзнание и на неговите първично - езически инстинкти.

Да си припомним само как чародейно в „Клетварка” описва шаманството на своята баба: ”Баба разпалваше мангала с дървени въглища и когато се надигнеше синкав пламък, започваше да обикаля мангала и да произнася първите думи на клетвата:

- Боже и ти Атила, и ти, дядо Кюрдо, ето ме пред вазе, чуйте ме, азе ви се представям!

Колкото повече се върти около мангала, толкова повече й се замайва главата!

Но други примират и заспиват, а тя придобива бяс,започва да крещи, започва да прескача мангала, да разбива пламъците, чака да й запращи косата и да се размирише, за да влезе в разговор с боговете и древните владетели:

- ...Вие три панцирина, бог да ви убие, черве да берете, по гъз да се влачите, сърце да ви изпие и пупък да ви се развие!

До девет повоя да патите, до девет повоя да се гърчите и все за мене да питате! Все от мене да се плашите! Ако ли спасение дирите, двойно дайте и предвойно - вазе ще си закрилям, самите ви врази ще прокълна, вие ще си чисти останете!”(стр.29 )

Затова съвсем уместно Емилия Прохаскова набляга на суеверията „като неосъзната втора природа, като неосмислени, натрапчиви навици (ритуали), станали бит, а по-късно и част от психиката му (на народа-б.м.), както и от пародийността, използвана умело от твореца, „изразявана в живописни и раздвижени хиперболизации.”,  Сава Василев набляга на „радиацията на куртовото му слово”., Иван Радев се присъединява към младите критици, адмирирали „коренотърсаческите търсения на посланията му”.

Възторжен анализ на сборника написва Огнян Сапарев. Според неговото мнение в „Родихме се змейове” Вълчев „изгражда един своеобразен екзотично - митологичен свят, въплъщение на карнавалното светоусещане на народа ни. ”Художественият свят на Вълчев е „деромантично - романтичен. Полюсите на тази деромантизирана национално - фолклорна романтика са патос и ирония. Те динамично се уравновесяват, създавайки вътрешно напрежение. Разказите от сборника са своеобразен отглас на възраждащия се интерес към фолклорно - примитивното.” Според Сапарев приносно в българската литература е писателското виждане на хероикомиката, чрез която „се придава епическа значимост на герои и събития”, независимо от факта, че самите персонажи са „рисувани от натура” и „носят яркостта на детския спомен”.

Огнян Сапарев изтъква и смелите композиционно - структурни конфигурации, до които прибягва писателят, наричайки ги основателно „монтаж на стилови отрязъци”.

Така най-хубавият сборник на Вълчев намира в лицето на О.Сапарев своя най-талантлив, доброжелателен и проникновен тълкувател - едно щастливо синхронно съвпадение, само по себе си уникално със своята изключителност.

Не по-малко хвалебствен е и Димитър Кирков: ”В сборника е реализирано едно тънко иронично отношение към стародавните времена”, а стиловата му тъкан  се изгражда от „разнообразни фолклорни стилизации”.

Целта на писателя е да внуши „схващането си за езическата същност на българина, за стихийното му свободомислие, за устрема към широта на духа, незакрепостен от никакви религиозни догми”.

Михаил Неделчев допълва: ”Йордан Вълчев добре познава народната смехова култура”. Бихме добавили - и народната митология, заемаща съществено място в сборника.

Сондата на писателя - народопсихолог, проникнала в примитивната селска душа, придава особен нюанс на романтичния и психологически мотивиран авторски поглед към света на Кула. Така се подсилва и активното присъствие на фантастичното начало, поднесено в подчертано иронично - оптимистичен план.

В този аспект е резонен паралелът между разказа „Родихме се змейове” и Антон Страшимировата новела „Змей”- доколкото фантастичното присъства като самозадоволяващ се субект в границите на мита. Героят в този жанр притежава по природа едно превъзходство над читателя и природните закони.

А в литературата присъствието му създава една напрегната тайнственост като кошмарно очакване за нещо зловещо, което изпълва сърцата със страх и непреодолимо вълнуващ трепет.

Докато в „Змей” появата на туловището потапя читателя в ад с тежки изпарения, които тегнат върху съзнанието му: ”Ослепителен огън радвойва широките й води и рибе туловище със сластни гърди на жена, с обвиснали коси на русалка, със зелени очи на ехидна или с космато лице на мъж, с кървави очи на хиена, с блакнести ръце на исполин - издига гигантска шаранова опашка и оглушително плясва разпенените води. Така из Дунава огнени криле понисат въплотения дух на поройните води. И литва змей към високия бряг да люби...”, то в „Родихме се змейове” чрез паралелния монтаж на двете раждания, вкл. на героя-повествовател Йошката, зловещото присъствие на смока се абсорбира от доминиращата празнично - карнавална и снизено-романтична атмосфера: ”С две клещи от двете страни разчепарили широко устата на момичето и взели да го удрят по корема. От дън - дълбина се показал един смок, страшен и голям. През време на жътвата той бил малко смоче и рипнал случайно в кърчага, от който момето пила вода.

Била сънена и не усетила кога се със змея залюбила.

Излязъл смока на две педи от устата на момичето, взел да се люлее и да души, свири, както си свири всеки смок и кокорил студените си слепорливи очи. Майка ми изпискала с най-голямата си сила, смокът подскокнал във въздуха, изнизал се целият от устата на момичето, разсвистял се из залата, а после се гмурнал в млякото, защото смоците много обичат мляко.

В същото време съм започнал да излизам на бял свят с краката напред, момче на шест кила и двеста грама. Още преди докторът да ме шлепердоса по гърдите, крещя аз, надавам рев и писък. Така дойдох на земята, змей със змейовете, човек с човеците.” (стр.15 - 16 ).

За доразкриване особеностите на магическото въздействие на карнавалния свят, обезсмъртен в „Родихме се змейове”,е особено плодотворна оценката на Георги Каприев: ”Когато общественото време и пространство се изпълнят с бъркотията на карнавала, това става не за да бъдат те променени по някакъв нечуван начин, а напротив: за да се постави всичко и всеки на мястото му, тъкмо като бъде изваден оттам и се положи временно в нелепа, абсурдна ситуация.

Карнавалът утвърждава не само достойнството на управляващия, но и на управлявания.”

Блестяща илюстрация на тези проникновени изводи е разказът „Кулски панаир”.

Припомням само един фрагмент от него: ”Сцената не можеше да ни побере и Вангелина като все развяваше знамето, тръгна между масите и всички  след нея - образува се змей от хора, много повече от стоглав змей, от всички гърла огън изригва, от всички ноздри светкавици, от всички очи порой и искри.Бирарията стана тясна и тогава всички тръгнаха навън.

И музикантите тръгнаха. Като виеше змея и все развяваше знамето, Вангелина зърна чичо Йончо и докопа сабята му, измъкна я и я дигна нависоко. Прислужниците тичаха с петромаксови лампи и светеха, и се рояха отстрани като светулки - пазеха се да не падне някой в хендеците за отточната вода. От една далечна бирария тичаше поп Живко и расото му се развяваше като пелерина. Зад него ситнеше младата засмяна попадия. Попът викаше:

- Благословен бог наш, ваш’та слава  всепобедна, дръж попадийо, калимявката, и нине, и присно, що се носи от балкани и до хижата последна!

Двамата полицаи не издържаха на дежурството си, довтасаха и чисти, лъснати, почнаха да стрелят във въздуха и крещяха като луди, макал че не бяха пили нищо:

- Сега ни се е паднало и във въздуха ечи, слушай боже, и вие, всичките светци, кулски панаир е това!”(стр.83 )

„Родихме се змейове” е  най-съкровената и съвършена концептуална творба на Йордан Вълчев, с която той съзнателно обръща гръб на конюнктурните чествания и насочва взора си към едно далечно, лично изживяно и респектиращо минало.

Пластичните и обемни детски спомени стоят в основата на този неподражаем сборник, в който осезаемо се чувства шаманското въздейсвие на изключително мобилното му и сугестивно слово.

Впечатляваща е тръпката на екстаза, с който писателят извайва своите уникални българи - хубав Вълчо, ген.Маринов, ген.Тепавичаров, Цеко Герака, Пеко Роба, Герген Бебека - така витални и хармонични и безпределно обичащи своята многострадална родина.

И как този уникален и неповторим свят е безнадеждно смачкан от валяка на историческите промени!

Йордан Вълчев дълбоко страда от тази метаморфоза на нацията и като честен, но безсилен интелигент, скърби за изчезналите добродетели и традиции на неговата „земя царска и текезесарска”.

„Родихме се змейове” заема достойно представително място в търсенията на българската историческа проза в края на 60-те години. Дори и с това, че е „отглас от западни индивидуалистични концепции, митологизиращи изконните начала на човешкото битие”, заради оригиналанат си архитектоника, в която „разказът открива само част от общата идея, а още по-точно едната нейна страна (миналото като елемент на днешното съзнание). Чак финалният разказ с финалното си осветление осмисля концепцията на разказа в двойната й съставка: минало и настояще в търсене да се опрат едно на друго и да се споят”.

Тогава в белетристиката ни настъпват интересни трансформационни процеси. Отминава времето на мащабните епични платна, на повествователната разточителност и многословие. Творбите стават по-малки като обем, но по-кондензирани, по-мобилни, натоварени с по-дълбоко вътрешно напрежение, обръщайки своя поглед към интимния свят на човека, към неговите сакраментални традиции и вярвания.

Разчупват се рамките на жанровите ограничения, на схолатичните изисквания за градежа на разказа и повестта.

Външната зрелищност и атрактивност отстъпват място на философската вглъбеност и проницателност. Особено актуална става темата за съдбата на обикновения човек в есктремални условия, за избора, който той е принуден да направи, за осъзнатата позиция, която трябвада заеме, независимо от очаквания конфликт с установеното статукво.

В повествованието навлиза по-забележимо собствената авторова рефлективност, силно емоционалната лирична струя стопля по същество остроконфликтни и трагедийни сюжети, чиято историческа канава е външният пласт, използван от авторите за горчиви и крамолни внушения спрямо тогавашната съвременност.

Така се появява поредицата от етапни и значими творби като “Цената на златото”(1965), „Диви разкази”(1967),”Духовете на Цибрица”(1968), „Легенда за Сибин, преславският княз”(1968), “Барутен буквар”(1969), “Хаджи Адем”(1969) и „Антихрист”(1970), сред които в листата на националните литературни ценности достойно се нарежда и „Родихме се змейове”.

Всъщност 1969 г. е една от малкото щастливи и ползотворни години за Вълчев.

Тогава от печат излиза новият цикъл „Отблясъци от сабя” от сборника „Сигнали за атака”, първият вариант на трилогията „Стъпала към небе” и „Родихме се змейове”, оценена още с появата си като забележителна и дръзка творба, съумяла да разтърси и възвиси националното ни самосъзнание и да пренесе у нас значителна част от енергията и пламтящия патриотичен порив на своя създател. А когато на практика се осъществява синтез между образцова художествена изява и мотивирано защитена гражданска позиция, се ражда ярко произведение и в развитието на самия автор, и в системата на българската литература.

Именно при такова щастливо стечение на обстоятелствата се сътворява една от най -хубавите и обични книги на Йордан Вълчев.

2. Йордан Вълчев има съзнанието за избран и призван писател. В него убедителността или позата на пророка се съчетава с увереността в правотата на месията.

Затова той експонира уверено своите хипотези - трактовки на българската и световната история („Съзерцание”) от сборника „Старо злато”.

В историческите си разкази, повести и романи белетристът упорите се стреми да запълни „белите петна” от миналото. Търси увлекателни, малко познати и сензационни сюжети, стреми се даде своя трактовка на известни събития, от позицията на уневурсалните нравствени ценности. Така ни изненадва с нетрадиционната интерпретация на балчишкия полицейски управител Арсениев по време на бунта през 1900 г. в „Разминаване”, в „Свирепият” открито подценява революционната борба, в „Търси се бащата” открехва срамната обществена тайна за лудостта на Мопасан.

В „Дипломатически разговор” е още по-дързък, демаскирайки шпионската същност на чешкия историк и български министър Константин Иречек. В „Пътешествие” вълнуващо пресъздава драмата на Бенцион Ашер на фона на холокоста от 1943 г. “Съзерцание” се възприема като интересен опит за трактовка на трагичната съдба на Христос, в който се откриват и известни реминисценции от „В Гетсиманската градина” на Петко Ю.Тодоров, а „Капитан Томпсън” е експониран като нестандартен двубой между българския генерал и английския капитан.

Историческите му разкази от сборниците „Сватба” и „Старо злато” продължават усилията му по демаскирането на познати факти и процеси от позицията на подчертано агресивното му иконоборческо мислене.

В това писателско предизвикателство има както известна доза дързост, така и непоколебима убеденост в правотата на защитаваните тези.

От непримиримата му позиция обаче страда неговата художествена продукция.

В нея се засилват риторичните тонове, а също и безапелациоността на хипотезите.

В името на защитаваната кауза да се каже нещо ново и нестандартно Вълчев обръща по-малко внимание на естетическата пълноценност на разказите си. Структурата им става афорфна,  образите, насилени от авторовата тезисност, придобиват застрашителен еднопланов ореол.

Игнорира се психологическта правда и дълбочина в пресъздаването им, остава на заден план пластическата експресия, заменена със сухо маркиране на атмосферата и средата, лансирани бледо и нефизиономично.

Разказите загубват своята виталност и непосредственост, превръщат се в рупори на авторовите идеи, деградирайки до очерци и публицистични наброски.

Забелязва се и определена недисциплинираност и всеядност при пресътворяване на събитията - писателският интерес броди като призрак из българската и световната история, без да се рамкира определен проблем, регион или детерминирани и физиономични съдби.

Прозаичните усилия в „Сватба” и „Старо злато” са по-скоро тренировка и репетиция за другите, успешни творчески изяви, но и са необходим натрупан опит в овладяването на нови и благодатни територии, в изпробване устойчивостта на читателските стереотипии на господстващата критика.

Никак не е случаен фактът, че Вълчев не прави концесии в т.н. антифашистка тема, като в „Капитан Томпсън” предпочита да наблегне на наситения с вътрешен заряд конфликт, разгледан в общочовешка плоскост между двама равностойни и убедителни от художествена гледна точка персонажи - капитан Франк Томпсън и равностойният му опонент - българският генерал.

Знаменателно е ,че партизаните са по-скоро фон, статисти от анонимна масовка: ”После отгоре се зададоха партизаните.

Вървяха на порой, изпълваха цялата улица и избутваха конвойните войници в канавките и ги изтласкваха дори до къщите. Голям прах се дигаше. Ни говор, ни звук. Само краката се тътреха, стържеха пътя.Размириса се на пот и мръсно тяло”.(стр.32)

Този детайл е натрапчив и многозначителен. Той за сетен път разкрива творческия метод и гражданската позиция на Йордан Вълчев, държащ упорито на своите възгледи и прозрения, разкривайки чрез конфликтни колизии антифашистката съпротива, претворена от него през призмата на междубългарска гражданска война.

Не може да се твърди напълно, че търсенията на писателя са отишли напразно, че само е настроил срещу себе си Любен Георгиев и Михаил Василев.

Разглежданите разкази са един определен етап и необходима стъпка за усвояване на по- дълбоки пластове от историческата тема.

Хубаво е, че писателят до края на живота си продължава да чете исторически трудове, да трупа знания, да търси нови сюжети и необикновени герои.

Защото и при него настъпва момент, в който количествените натрупвания водят до очакваните качествени промени, до желания пълноценен художествен резултат, чийто първи прояви даже изпреварват сборниците „Сватба”(1971 ) и „Старо злато”(1983).

3. През 1969 г. излиза сборникът „Сигнали за атака”, в който освен преиздания на стари разкази - този любим Вълчев похват ще продължи чак до „Царските разкази на Йордан Вълчев”(1991) - включва и новия цикъл „Отблясъци от сабя”.

Този цикъл в определена степен може да се разглежда като програмен, добре обмислен творчески манифест за това накъде и как ще се развива по-нататък историческата белетристика на Й.Вълчев.

На преден план изпъква реализацията на амбициозната цел по нов начин да се напишат редица страници от нашата история, известни на читателите от техните бледи школски спомени. Удря решителният час на писателя и той се поставя в услуга на предопределената си карма, на обхваналия го пророчески импулс.

Пламва забравената възрожденска искра на патриотичния устрем за възвисяване на националното достойнство, а за пример служат сенките на титаните Паисий, Софроний и Раковски.

Не е пресилено, ако се каже, че в края на 60-те години на миналия век Вълчев осъществява аналогичен в типологически аспект  на хилендарския монах творчески и граждански акт.

Той създава завладяващо, непринудено и с нови акценти основния фундамент на българската историческа съдба.

Не е необходимо впускане в подробности, но все пак са необходими няколко акцента, за да се добие реална и смислена представа за насоките на авторовите търсения.

От цикъла научаваме, че тръбачът Коле Митов спасява България от война с Румъния и Сърбия през 1891 г.(”Сигнали за атака”).

Разбираме, че капитан Тантилов по време на Сръбско - българската война  от 1885 г. извършва най-бързия марш в света от 1555 км за едно денонощие - „Капитанът от Петърч”. Оказва се, че Сава Косерката спасява с хитрост позициите на Шипка от набезите на Сюлейманпашовите орди - „Сава Косерката”, Вазов иска да финансира и участва в Ботевата чета - „№ 73”, боляринът Сондоке води преговори с пратениците на Мурад за васалитет, но и за даване възможност българската църква да управлява духовно целия хрисиянски сват - „Княгиня Мара”, царица Мария убива с меч претендента за трона Яков Светослав в „Прегръдките”, а Тервел подготвя заговор срещу Исперих - „Любовта на Исперих”.

По-късно в повеста „Отстъпление няма” ще се окаже, че опълченците бранят Шипка не три, а точно шест дни.

В тези очерци и разкази се оформя новия облик на писателя.

Той вече владее повествователното майсторство, за него не е трудно да създаде завладяваща и напрегната интрига, да изгради интересни, нешаблонни образи и конфликти. Забележим е Друмевско-Вазовият плам, с който Вълчев обагря романтичните страсти и блянове.

Историческите му персонажи са изваяни с едри мазки, те са внушителни и въздействащи. В диалога липсва театралната ритуалност, той е логически мотивиран и функционален. Вълчев помни Вазовия завет от „Легенди при Царевец”(1910): ”Аз исках да оживя историята, да изобразя събития кобни... като изрисувам най - силните моменти от миналото му (на народа - б.м.), да припомня това минало, забравено и пренебрегвано повече, отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас”, изпълнява с чест и достойнство поетият обет ” да българува”. Той пресъздава не само мигове на подем и могъщество, но и на разруха и униние, дирейки съзидателното начало и в най - мрачните страници от българската историческа съдба (”Княгиня Мара”).

Писателят умишлено набляга на непознати страни от историческото ни минало, за да възвеличи народния дух и да подкрепи патриотичния порив на обикновения човек, неуесетно превърнал се в герой.

В упорития стремеж на Вълчев към нов прочит на родната ни история се крие дългогодишен труд, но и осъзнат мотив. Той не бива да бъде обвиняван в дилентантизъм, както преди това сериозни учени са се подигравали с историческите съчинения на Георги Раковски.

Наистина по образование е юрист, но това не означава, че няма право на свое мнение  по интересуващите го „открити”въпроси.

Писателят, пручвайки добросъвестно документите, представя своя версия на историческото минало, предназначена не да влезе непременно в научно обръщане, а да събуди патриотичния порив на българския читател, атакуван през 60-те години от приключенски и антифашистки четива със скромно качество.

Дори историческата правда да е пренебрегвана на моменти, целта е била благородна.

По този повод Емилия Прохаскова изтъква: ”Убедителността на работата му идва от чувството му за мярка.

Дори когато Вълчев се движи по-свободно и по-направо в своя свят.Затова и когато претворява познатото от историята, така че влиза в разрез с изградените от нас представи, пак е убедителен”, давайки за пример разказа му „Княгиня Мара”, в който Мария Десислава „не е жертва, а далновиден политик”: ”Султан Мурад подписа указа - земите от Котел и Пчера до морето стават мюлк на султан - ханъм Маре, в тия земи турчин не може да язди кон и кадъна не може да ражда. Само любов към жена си ли прояви султанът? Демагогия! Или почтена политическа сметка? Каква? Но земите на мюлка станаха свободно огнище на българите.В тях не се прекъсна традицията. И когато удари новият час, тези земи дадоха на България най - издигнатите й синове, подготвиха и организираха България за нов държавен живот”.(стр.165-166)
Без да преследва непременно критически адмирации, „Отблясъци от сабя” се вписва органически в търсенията на българския исторически разказ от края на 50-те до края на 60-те години, оставяйки далеч зад себе си сборници като „Случки край Маториевите гори”(1958) на Евгени Константинов.

Смело може да се предположи, че благодарение и на безспорните завоевания на Йордан Вълчев в тези години се наблюдава подчертано засилен интерес към историческата тема в белетристиката ни. Това не е случаен феномен в развоя на българската литература.За създаването на приносни произведения са необходими най - малко два фактора - писателски интерес към миналото и катарзисни социално - исторически условия, наличие на национални сътресения, на екстазни човешки преживявания, чрез които да се открие и осъзнае мястото на нацията в цялостния културен и обществено-политически контекст.

Специално в България сътресенията и протуберансите следват своеобразен латентен кризисен цикъл -1876, 1877-1878, 1885, 1903, 1912-1918, 1923, 1941-1945 г., без да забравяме ликвидирането на опозицията през 1946 -1947 г., национализацията, колективизацията и култът към личността...

Натрупаният преди това опит, както и неспирно следващите катаклизми дават тласък в развитието на българската историческа проза, която в края на 60-те години, вкл. и в творчеството на Йордан Вълчев изживява забележителен ренесанс.

Според Боян Ничев типологическия релеф на българската историческа проза„ е разположен върху три исторически върха на народния живот, крепи се върху три най -високи точки от историческата активност на народните маси през последния век.

Това са Априлската епопея от 1876 г., Септемврийското въстание с всички резултати и дълбоки промени в националната психология и светусещане, които то носи и Девети септември 1944 г. с всички последици на една революция - с великото преселение от селото към града, с големия миграционен взрив в края на петдесетте и шестдесетте години, с проблемите на научно - техническата революция и т.н. Тоя съдбовен тримонциум, това историческо трихълмие е социалната основа, върху която израства структурата на българския роман като оригинално българско художествено явление, като част от духовния и исторически живот на нацията. Потърсен само върху своя широка и специфично национална основа, българският роман би имал СМИСЪЛ И ЗНАЧЕНИЕ НА САМОБИТНО ЯВЛЕНИЕ”.

На практика Вълчев елиминира посочените постулати, не се съобразява с цитираната схема и разработва своя концепция за функциониране на историческата проза.

Тя трябва да въздейства, поучава и увлича, но в същото време е принудена да прибегне и до аксесоара на алегорията. Българската историческа проза от края на 60-те години, чийто ярък представител е и Йордан Вълчев, използва езоповския език на подтекста и внушенията, за да преодолее догмите на класово - партийния подход при отразяване на събитията и да се превърне в антитеза на утвърждаващия се тогава култ към близкото героично минало с потопа от партизански мемоари, записки, дневници и епоси. (През същата 1969 г. е шумната премиера на първата част на спомените на Цола Драгойчева „Повеля на дълга”).

Погледнато обективно, усилията на Йордан Вълчев, Емилиян Станев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, са насочени към това историческата проза да се превърне в мерило за реалните художествени ценности, да изпълнява неблагодарната, но наложителна профилактична функция по озониране вкуса и критериите на взискателния български читател. Почетен принос в тази насока има и Йордан Вълчев с цикъла си „Отблясъци от сабя”.

4. Със сравнително по-скромни достойнства, но интересна като художествен факт и присъствие в творчеството му е благодатната за анализ повест „Отстъпление няма”(1978). Тя излиза по случай 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство, но води началото си от цикъла „Отблясъци от сабя”, където е включена като големият разказ „Фрагменти от една обсада”.

Това е първата публикувана по-мащабна прозаична творба на Й.Вълчев. Още от „Фрагменти от една обсада”личи, че енергията на разказа търси пробив, за да напусне сковаващите рамки на кратката прозаична форма и да стане основа за нещо по-голямо и епично.

Вълчев усеща потребност да изостави разказа и да насочи усилията си към овладяване изискванията и спецификата на повестта. При това не каква да е, а героико-приключенска, авантюрна, със силен патриотичен заряд, с необичайна авторска сдържаност, сродяваща я с прочутата повест „Рали”(1960) на Стефан Дичев.

Писателят се чувства уютно в тази жанрова структура. Благодарение на искреността и напористостта си успява да запази равновесие, да излезе с чест от приключението, без фатални за себе си и за творческото си самочувствие последици.

Повеста разказва за невероятната одисея на смелия, красив и амбициозен, но вече обеднял английски благородник и офицер Фредерик фон Херберт, доброволец в армията на Осман паша и действителен участник в цялата Освободителна война.

В „Отстъпление няма” личи амбицията на Вълчев да изгради мащабно, плътно и обхватно - панорамно произведение, проследяващо цялостния ход на войната и на най -важните действащи лица в нея.

Повестта е написана рядко увлекателно и въздействено. Но атрактивният сюжет и сензационната съдба на Фредерик фон Херберт изцяло обсебва писателското внимание.

Останалите образи са по-бледи, по-неизразителни и схематични, действат автоматично като марионетки, водени от опитния кукловод Вълчев като в тях липсва дълбинна психологическа сложност.

Не липсва и очакваната демонстрация на пикантните подробности - оказва се, че Осман паша е покръстен евреин, а Стамболов предусеща не само изхода на войната, но и бъдещата съдба на България.

Сюжетът също тласка Вълчев към необичайните за него лирически отстъпления, в които прозира прословутият му демиургов фатализъм, изпълнени с цифри и данни, превръщащи книгата в любопитно и поучително четиво.

Въпреки посочените слабости, по страниците на повестта действат смели и всеотдайни българи, откроявайки се символично - знаково и борещи се за бъдещето на своето Отечество като Стефан Стамболов и Стефан Грозев.

Но не по-малко важна е и основанат идея, която писателят прокарва - страданията и героизмът на българското население са оправдани за дългоочакваната свобода, донесена на руските щикове, но до голяма степен усилията на поробени и освободители се обезсмислят, след като Европа няма да признае освободена Сан-Стефанска България и ще наложи своите корекции.

Затова и повестта е издържана в тоналността на умело дозирания възторг от храбростта на героите,но е логично присъствието на авторовия скептицизъм и фатализъм.

Нещо доста необичайно и неочаквано за една „юбилейна” повест, с която е трябвало да се отчете празникът...

5. В разказа „Любовта на Исперих” от сборника „Сигнали за атака” се съдържа генезиса и на „Исперих.Опит на тема Владетелят и Свободата”(1979).

С „Исперих” и „Стъпала към небе” Йордан Вълчев открито се стреми да постигне синтез на търсенията си в прозата и есеистиката. Може би затова „Исперих” се възприема първо като есе, а след това като кратък роман.

„Исперих” се откроява като увличаща, изстрадана, дълго лелеяна-10 години, но и до голяма степен умозрителна творба. Размислите и прозренията на Исперих, Бисера, Севар, Кимон и Шабла на тема власт - народ - свобода - държава са интересно и ефектно поднесени, но са разкрити със съвременни езиково - психологически средства.

Образите им са скулптурно изградени.Сюжетът е видимо статичен за сметка на богатия, динамичен и интензивен вътрешен духовен живот на героите и най - вече на прдопределения от Тангра Исперих.

Всъщност „Исперих” е монологична творба - като сценарий следва структурата на психофизическия монолог и е по-скоро изследване на корелацията власт - владетел -свобода на народа.

Писателят умело защитава тезата си, че прабългарите създават силна и стабилна държава, управлявайки свободни славяни и траки. Такава е съкровената мечта на хана: ”Свободата ще иска от нас преди всичко задължения! Българите, траките и словените ще спазват взаимните си права, а всички заедно общите права и правата на победения, на всеки, който е по - слаб”.(стр.85)

Това е забелязано от Живка Драганова,която наред с констатацията, че „Исперих” е може би връх в неговите усилия на изследвач и писател”, прозорливо уточнява: ”Владетелят Исперих е единственият завоевател по онова време, който дава свобода на заварени и победени”. А според Маргарита Петринска „Исперих” се нарежда сред ония произведения, в които белетризацията не въздейства „псевдо”, а обогатява познанието на придирчивия читател, свикнал да вярва повече на документа”.

Авторовата концепция е защитена колкото увлекателно, толкова и натрапчиво.

Всъщност това е част от Вълчевата стратегия.

Исперих е медиум и демиург, който прозира далеч напред в бъдещето фатално - предопределения ход на историческите събития. Стигайки до важния извод, а това е откритието на самия Вълчев, че за да бъде стабилна българската държава, в нея наистина следва да живеят лично свободни поданици, които по закон трябва да се управляват от свободни и отговорни прабългарски боили.

Защото е историческа истина, че когато държавното кормило е било в ръцете на „стриганите глави”, България е преживяла време на непрестанен икономически, социален и военно - политически възход.

Привлекателен и заслужаващ подкрепа е стремежът на белетриста към пределно автентично пресъздаване на бита, нравите, обичаите и езика от епохата, докато желанието дръзко - осъвременено да се тълкуват толкова отдалечени събития, за които няма сигурни писмени сведения (Дали например Исперих заема трона през 643 г.?) презизвиква противоречиви чувства у специалистите, но и симпатии в читателската аудитория за смелите и нестандартни обобщения.

Разглеждайки „Исперих” неизбежно се сблъскваме с проблема за интерпретацията на образа на първостроителя на българската държава. За Аспарух (Исперих) историята е оставила оскъдни факти. Писателят е принуден да реконструира личността на този български хан, да му вдъхне живот, плът и кръв. И тук не може да се говори за максимална историческа точност и достоверност. По-скоро това е версията на Йордан Вълчев, неговата имагинерна представа за човека и владетеля Исперих.

За Вълчев Исперих е не толкова войн и пълководец, колкото мислител, философ и прорицател. Той е външно статичен и умозрителен, но вътрешно духовно богат и обременен. Като митичния Антей носи на плещите си съдбата на България, на народите, които я населяват, на нейната близка и далечна перспектива.
Исперих на Вълчев не е толкова раздвижен и динамичен като Евгени - Константиновият Исперих от „Дрезгавини”(1960), но и не е толкова олекотен, конструиран само да печели победи и да гони ромеите.

Философската му вглъбеност го сближава с неговите съответници в „Предречено от Пагане”(1980) на Вера Мутафчиева и „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез”(1982-1992) от Антон Дончев, които все пак са продукт на по-късна епоха, на по-развито и усложнено мислене.

Не е без значение обаче фактът, че в основата на тази плодоносна традиция -своеобразна рефлективна и философски концептуално усвоена Аспаруховиада стои повестта - есе на Йордан Вълчев, неговият опит вурху темата Владетелят и Свободата.

6. По-интересно стои въпросът със сборника есета „Календар и слово” от 1986 г., плод на упорита и продължителна 20-годишна събирателно - изследваческа дейност.Тя е изтъкната от Маргарита Петринска: ”Знаем приноса на Йордан Вълчев в осветляване прастарата ни история: студията „Древният календар на българите”, изследванията върху прабългарските имена, в които емоционално - патриотичният заряд въздейства наравно с аргументираните твърдения.”

„Календар и слово” е предшестван от посочената студия, но търсенията си Вълчев продължава  и през 90-те години на миналия век със сборниците „Царе и отечество”(1993) и „Календар и хронология”(1994), които заедно с поредицата от културологически и историко - популяризаторски статии като Глаголицата”(”Литфорум”, год.44, бр.5, 1989), „Лъвът - символ на България!”(„Нов ден”, год.2, бр.34, 25 септември 1991 г.), „Време и знаме” („Нов ден”,год.2, бр.35, 2 октомври 1991 г.) дооформят профила на неговите дирения.

Й.Вълчев не е учен - талмудист, нито безкритичен реципиент на различни хипотези.

Неговият иконоборчески дух не търпи диктата на чужди, но неадекватни авторитети.

Предпочита откритата, но мотивирана конфронтация с установените концепции и защита на своята работна теза, подкрепена с достоверни и проверени източници и информационни канали.

Той е премислено - предизвикателен в своята изследователска дейност, непоколебим в правотата на избрания път и подготвил достатъчно добра ешалонизирана защита на собствените си идеи.

Разбира се, авторитетната историческа наука (Веселин Бешевлиев) трудно приема такава нестандартна есеистична трактовка на същностни проблеми от историческото ни развитие. Но също така е истина, че е принудена да се съобразява с неговото  мнение, колкото и необичайно да е то.

Всъщност „Календар и слово” и „Календар и хронология” подхващат отново прастария конфликт между историята и литературата за сферите на влияние, за това, коя от двете дисциплини какви параметри обема и доколко е целесъобразно в междинни и синкретични пространства вместо способите на чистата наука да се вкарат в действие аргументите на литературно - историческия подход, но от човек, непринадлежащ към професорската гилдия.

Повече от любопитно е, че за пореден път дискусията се подхваща по повод на едно писателско усилие, навлязло в сферата на историческото познание.

Дали тази закономерност не говори за по-голяма мобилност и изобретателност на творческото мислене, преодоляло отново ограниченията на чисто научното изследване и на ортодоксалните академични констатации?

Истината е, че новостите, с които се сблъсква читателят в „Календар и слово” и допълнението му „Календар и хронология” са впечатляващи и забележителни. И най - важното - подредени са в стройна и логически свързана система. Откритията, до които достига писателят спрямо прабългарския календар са знаменателни.

От изследванията му разбираме, че той е бил слънчев. Състоял се е от един нулев - един ден и от 364 годишни, разделени на 4 сезона по 91 дни. Заради контрола над високосния ден прабългарите са мерели годишния поток в цикли от по 12 години, а корекцията са извършвали с помощта на 60 - годишен цикъл, смятан условно за Звезден ден.

Всеки месец от годината е носел наименованието на онова животно, което е ангажирало вниманието и дейността на човека, като по аналогия с реда и броя на годините в 12-годишния цикъл - Свиня, Мишка, Вол, Барс, Заек, Змей, Змия, Кон, Маймуна, Коч, Петел, Куче - същите имена са притежавали и годишните месеци.
Йордан Вълчев отделя голямо внимание за разчитане и коментиране на Именника на прабългарските ханове - от 129 г.до 28 април 866г.,т.е. до покръстването на българите.

Ценен и оригинален негов принос е тълкуванието на възкачването на престола от всеки законно избран владетел, съобразно установените календарни принципи.

Така например Тервел заема престола в година Кон, 31 агуст 706 г., а е утвърден от Съвета на великите боили за втори път на 31 август 727 г., докато Телериг става хан в година Мишка на 29 май 772 г.

Тези си търсения Вълчев ги продължава в „Календар и хронология” и в „Царе и отечество”. Във втория сборник радикалното му мислене приема, че турското робство обхваща България едва от 1606 година, а последният законен владетел според него е Симеон Втори, възкачил се на престола на 28 август 1943 г.

Нещо повече - в „Бележка”, звучаща по-скоро като Послеслов той отново напомня за „цивилизаторския момент с поправката на Юлиянския календар(чрез прабългарския календар!), свидетелство за могъщото влияние на българския календар в Римската империя” (стр.48 )

В „Календар и слово” са интересни оценките, които Вълчев дава за проучените от него извори – “Летописът” на поп Йовчо от Трявна, както и Паисиевите извори за Аспарух и Тервел. За него Паисий е безспорен авторитет и затова в „Календар и хронология” именно на прочутата му “История” се опира той, за да преосмисли действията на хана срещу Константин Четвърти Погонат в периода 678 - 681 г.

Йордан Вълчев се солидаризира с изводите на хилендарския монах  и приема за убедителни описаните от него действия на Исперих срещу Цариград през 678 г., смятайки че признаването на предварителния договор с ромеите е потвърден през 681 г., като изрично уточнява, че това не е в прерогативите на Шестия вселенски събор, нямащ правомощя да решава въпроси, свързани с войната и мира,”както допускат съвременните изследвачи”.(стр.128)

Писателят осъществява смели паралели между китайския и прабългарския битов календар, с вещина осмисля българските възшествени владетелски гербове, чийто процес читателят следи още в едната от четирите статии - приложения към „Исперих”, в която се изследва герба на българския държавник, дори открива родна следа в родословието и дейността на папа Григорий Тринадесети, създател на прочутия Грегориански календар - все от позицията на прабългарската календарна традиция, която според непоколебимото му убеждение продължава съществуването си през Възраждането и първите десетилетия на двадесети век.

Пред читателя се разкриват нови и интересни данни за нашата история, етнография, форклор и културология. При това размишленията на твореца в „Календар и слово” и „Календар и хронология” са фундамент за големите му белетристични усилия, свързани със създаването на „Исперих” и „Стъпала към небе”.

Разбира се, не всяко съзнание, дори и след поглъщането на толкова обемна и разнопосочна информация, събрана в подкрепа на изнесените доводи - древнокитайската летописна книга Шъ-Ки, Именникът на прабългарските ханове, “Историята” на Паисий, “Летописът” на поп Йовчо, сводът от хроники, гравюри, стенописи, чешми и пр. - е готов да подкрепи обясненията на Йордан Вълчев, тръгвайки от познаването на звездите и на деветата планета от прабългарите и се стигне до лингвосемантичната трактовка при разкодиране имената на Тангра, Исперих или Владимир - Расате.

Не всеки би похвалил и прабългарския уклон, характерен за писателя и продължаващ традициите на Димитър Съсълов и неговия капитален труд „Пътят на България”(1936).

А Вълчев е общувал с него, разменяли са си писма, ползвал е негови находки и възгледи...

Всъщност възхвалата на прабългарското начало имплицитно е насочена срещу славянския ни субстрат, олицетворяващ малодушието, неинициативността и покорната психика и поведение.

За някои специалисти откритията на писателя ще се сторят преднамерени, предвзети, дори подозрително функционално подредени и анализирани. И въпреки това не може да се пренебрегне перманетнтният ентусиазъм, съпровождал дългогодишните му титанични търсения, искреният му стремеж популярно и обосновано да мотивира своите евристично установени догадки и обобщения.

Вероятно не всичко е стопроцентово издържано в неговите обосновки, но това не е и най - важната цел на писателя.

Той просто иска да разкрие колко съвършено и безупречно е  изграден прабългарският календар, как логически и житейски точно са  свързани отделните му елементи, свидетелстващи за цивилизаторския и конструктивен гений на нашите прадеди, с който ние, като техни наследници, имаме основание да се гордеем.

Вероятно един ден науката ще се изкаже компетентно за постиженията и гафовете на писателя и тогава ще се очертае обективно както неговият принос, така и неприемливите му забежки в историята.

В борбата на Вълчев с консервативното и обременено от условности мислене се долавя искрата на възрожденския ентусиазъм на великите му предходници.

В тази му дейност се открива континуитетът на традициите, завещани от Паисий, Софроний, Петър Берон, Раковски и П.Р.Славейков, така, както автобиографичното начало в историческите му творби, вкл.пряката публицистична авторова намеса в повествованието, отвежда към същите извори.

Знайна е амбицията на Й.Вълчев като книжовник и трибун да пробуди съзнанието на българина, да разпали патриотичния му дух.В тези му изяви се чувства искрения паисиевски патос, съзнанието на духовно и нравствено извисения предводител, обрекъл себе си в служба на националното свестяване.

В перипетиите, съпътствали сблъсъците на Вълчев, възкръсват танталовите мъки на Раковски, огромните му усилия да преодолее застоя и провинциалното мислене на българина, амбицията му за културно просветление, национална еманципация и достойно съществуване.

Така се обясняват и честите му гастроли на малкия екран през 70-те – 90-те години, когато той използва най-масовата трибуна в страната - българската телевизия.

Друг е въпросът за ползата и ефективността на неговите изяви.

Те бяха за съжаление символични, но енергията им днес подхранва усилията на младата генерация, пред която стоят комплицирани и обемни за решаване проблеми, чието преодоляване трасира пътя на България към нейното нормално и модерно съществуване.

7. Безспорно основното внимание на изследвача при творческото интерпретиране на постигнатото от Йордан Вълчев трябва да се насочи към поредицата му „Стъпала към небе” - най - амбициозното му дело, писана в продължение на около 40 години - 1952-1978-1987-1990 и обхващаща събития от близо осемдесет драматични години от българската история - 840 – 927 г.

В тази му творба - сурова и неустоима, обединяваща „Напред знамената”, „Бунтът на владетеля”, „Стъпала към небе” и „Цар Симеон”, се откроява най-ярко и категорично амбицията на Йордан Вълчев да прослави прабългарския цивилизаторски дух, да възвеличи родния владетелски гений, да даде собствена трактовка на възлови моменти от нашата история - от войната в Кардия през 840 г., през мисията на братята Кирил и Методий и убийствата на 52-та боили в нощта на раждането на Симеон до неудачните войни на Борис - Михаил и успешните завоевания, съпътствали царуването на сина му Симеон...

В процеса на работа и шлифовка на своето произведение писателят проучва внимателно историческите извори - „Песен за нибелунгите”, Пространното житие на Климент” и това на Константин-Кирил Философ, “ Историите” на Петър Мутафчиев и Иван Пастухов, за което свидетелства Иван Радев в „Да обновиш мисленето на читателя и обществото...” и изгражда стройна и ясна концепция, която неотклонно следва - мисията на владетеля е не само териториалното разширение на държавата или смазването на недоволните бунтовници, но и осъществяването на народностната консолидация, адаптацията към световния културно - политически контекст, стремежът към величие и просперитет, подплатен от предугаждане на бъдещи драматични събития и пренебрегване на личното щастие в името на голямата, съдбоносната и определяща цел в живота - една държава - един народ - една вяра - един език.

Такава цел преследва не само Борис, но и Михаи Трети, а и Формоза като агент на римската курия.

Българският владетел отстоява на двойния натиск с цената на неимоверни усилия и страдания и постига своята заветна мечта.

Именно неговата съдба като метафора се използва умело и целенасочено от твореца за определена възпитателна цел - да се поучим от заветите на „вечната младост на дедите ни” и да потърсим в тяхно лице непреходни образци на човешко поведение.

Явен е стремежът за създаване на автентична, завладяваща, панорамна средновековна епопея, в която като във фокус са събрани най - значимите проблеми и събития, определили съдбата на народа ни за векове напред.

Чувства се писателският пиетет към силните, към избраните личности - Климент и Борис Първи,”чийто портрети са съобразени с портретите и нрава на баща ми и нрава на майка ми, баба ми, чичовците ми”, според писмото му от 2 юли 1992 г., прозрели смисъла на своята жизнена мисия, характери, които във висша степен са еманация на градивната му творческа концепция - възходът и величието на България, във времето, когато е управлявана мъдро и далновидно от прабългарските ханове.

Силна патриотична струя пронизва трилогията, към която включвам и романизования очерк „Цар Симеон” (1965 -1984), тъй като той дооформя цялостната концепция на замисъла, независимо от своите по - скромни художествени дстойнства, за което дава своята оценка и Б.Йорданов - „Преди всичко трябва да се изтъкне стремежът на автора да разкрие великия ръководител Симеон, неделим от великия дипломат Симеон”.

В най-силните си и емоционално - наситени страници, свързани предимно с присъствието на Пресиян и Борис тя напомня огнения патос на Паисий и Вазов.

В тази епопея атмосферата и материалната среда са пресъздадени впечатляващо плътно и детайлно.Потърсено е панорамното и плутовско изобразяване на историческите събития В България, Византия, Германия, Моравия, Рим, Стария Онгъл, Русия, Мала Азия, в царско - патриаршеските дворци, църкви, болярски домове, шатри, селски хижи.

В този смисъл е ценно допълнението, направено от Емилия Прохаскова, че в „Стъпала към небе” България е изведена от „балканската си дислокация и е поставена в по-широката сфера на общоевропейската политика и история”, а това е свързано с „психологически натрупвания”, „ свлияние върху националния характер, с трайни последици в народното съзнание.”

Обективно и точно, със завидно художествено майсторство са разкрити всички прослойки в тогавашното общество.

Нещо необичайно за този род исторически романи е липсата или по-точно изместването й на заден план както в „Отстъпление няма” и „Исперих” на любовната интрига, създаване на поредица „без любовен кофраж” (Живка Драганова) - Борис обича берзитчанката Цвета, но държавническите интереси го принуждават да се ожени за прабългарската аристократка Кремена - без този писателски пропуск да се забелязва от читателя като фатален.

Продължават усилията на Йордан Вълчев за интегриране в повествованието на обикнати от него прабългаризми, елинизми, латинизми и диалектни думи с цел пресътворяване на автентичния дух на епохата, на нейното богатство, сложност, многообразие и полифония.

Отново е в ход медиумният фатализъм на водещите му герои - Борис Първи, Михаил Трети, Симеон, Формоза, Сурсувул размишляват и действат като истински прорицатели, които владеят тайните на битието и се стремят да подчинят на своята воля събития, хора, държави и самия ход на времето.

Поредицата е увлекателно написана, преработките са подобрили чувствително нивото й - липсват излишни описания, ремарки,прилагателни имена, несръчно боравене със съюзи. Слогът е впечатляващо стегнат, лаконичен, изчистен от всичко ненужно, в резултат на което тази творба се възприема като гигантски кинематографичен роман с безспорни и ярки естетически и идейно - смислови качества.

Тетралогията е действително най-амбициозното, най-завършеното и въздействащо историческо произведение на Вълчев, свидетелство за безспорните му продуктивни качества , демонстрирани в неговата белетристика.

И ако мнението на Огнян Сапарев, че образът на Борис Първи бил „едностранчив” и че „изобразително-пластически книгата не е на високо равнище”, трудно издържа проверката на времето поради своята категоричност, то констатацията му, че ”нейната сила и успех е другаде - в опита за създаване на подчертано концептуален исторически роман” заслужава адмирации и свидетелства за рядко срещана, но възможна и необходима толерантност, с която сериозната критика би трябвало да подхожда към явлението Йордан Вълчев.

Художествените постижения на Вълчев в „Стъпала към небе” са до голяма степен проекция на жизнените му перипетии, конфликтни търсения и прозрения, при което както самият писател постоянно противоборства на системата, така и неговите герои влизат в стълкновения с житейските ограничения на средата и мисленето й.

Повечето от любимите му персонажи - Борис, Климент, Пресиян, Сурсувул, Симеон, са изпреварили времето си. Техните мисли и постъпки срещат неразбиране и отпор.

Вълчевите исторически личности, герои на една типична монументално структурирана творба и в частност съдбата на Борис Първи, използвана за прокарване на важни  и актуални внушения, са монолитни, целеустремени, хармонично устроени мономани и страдалци.

Те се жертват в името на определена кауза и в интерес на етноса и държавата.

Борис първи държи „да превърнем християнството от средство за подчинение на народи в средство за обособяване и издигане на всички народи”(стр.359), въпреки че синът му Хръсате ще го обвини: ”Лошо е, когато един управник стои само във висинето на чистата теория”(стр.447) и че самият хан в минути на тревога и депресия ще прозре крамолната истина: ”Подхвърлил съм народа си на раздвоение, подложил съм идеите си на присмех”(стр.390)

В името на единението и бъдещето на България Борис - Михаил, канонизираният по -късно светец, убива 52 - та боили и налага със сила християнството по византийски образец - „...пристигнаха от Цариград логотетът и съпругата му като пълномощници на императорската двойка. Пристигна и антиохийският патриарх Никодим - като пълномощник на вселенския патриарх Фотий.

Пристигнаха и двете хиляди свещеници и архимандрити...”(стр.380)

Това е постъпка достойна за възхищение. Но зад нея отново прозират иконоборчески мъчителните обвинения на писателя от позицията на съвременен приемник на управленските решения на хана.А те са каверзни и съдбоносни: Това ли е цената на държавното единство? Така ли е трябвало да се осъществи покръстването и непременно ли от Византия?

Й.Вълчев подлага на строга и безпристрастна преоценка преди всичко последиците от действията на монарха, влагайки горчивите си порицания в устата на Омир и Кубер.

Хръсате също опонира на баща си по един възхитителен в полемично отношение начин: ”Християнството раздели римската държава и ти сега искаш по нейния път ли да вървим... И как можеш ти, тейко, да приемеш неща, в които има явна лъжа. Ние ли не сме имали закони? А може ли най-силната държава да стои силна без закони. Ти ли не знаеш законите на българския народ? Ти ги знаеш, но ти искаш да се възхищаваш от други закони. Ти отстъпваш от народа.”(стр.293).

Още по-категоричен и непоколебим е Кубер: ”Кога завоевателят трябва да се приобщи към заварените и кога заварените да приобщава към себе си. Явно е, че ако заварените са по - издигнати, завоевателят ще иде при тях, а ако той е издигнат, негово велико дело ще бъде заварените да притегли към себе си”.(стр.369), защото горчивата истина е, че след силовото налагане на християнството българската църква и двор се превръщат в бледо отражение на византийските, с неизбежните цариградски „прелести” - разгул, власнически амбиции, заговори, завист, омраза.

А самата църква дълги години и до османското нашествие не е в състояние да изпълнява пълноценно пастирската си роля, тъй като от самото си начало е изградена чрез безкритично приетите и наложени със сила служби и ритуали, приспособявайки се към езическите вярвания и култове, които преди това са споявали като цяло етноса.

Пиесателят индиректно прокарва една своя основателна тревога, едно свое удивително прозрение, имащо в бъдещото развитие на държавата ни съдбоносни последици.

От дистанцията на отминалите векове се оказва, че благодарение на християнството славянският субстрат, символът на покорството и примирението, получава великолепна възможност като равен на прабългарския да проникне в двора и клира, предизвиквайки тяхната ерозия и бъдещо опасно разложение, продукт на обремененото историческо развитие на българското общество.

Това са опасни изводи, понятни за всеки прозорлив читател, звучали като откровение и предизвикателство през 60-те - 70-те години на миналия век.

Само неконформистки устроен писател може да подходи така необичайно към усвояване на епоха, която обикновено в собствените ни представи се свързва с разум, възход, разцвет, начало на „златен век”.

А според имплицитно прокарващото се внушение в „Стъпала към небе” с убиването на 52-та боили и с насилствената абсорбация на прабългарската аристокрация от славянското море, започва бавният, но необратим упадък на българската държава.

И в неговото начало стоят великият Борис Първи и още по-знаменитият му син Симеон, прахосал енергията, потенциала и суровините на държавата, в безумната си амбиция да покори Византия, наследницата на Рим, вместо да насочи усилията си на север, където мигрират големи неорганизирани маси скитски и славянски племена, които 7 века по-късно ще влязат в рамките на великата Руска империя...

Интелигентният читател, свикнал да следи мисълта на твореца и между редовете, ще открие ощи едно писателско прозрение.

Вероятно звучи парадоксално, но не са малко познавачите на Вълчевото творчество, които възприемат книгата като метафора на едно отминало време, пожертвано в името на дългоочаквани, нови, хуманни и обединяващи принципи, необходими за възхода на държавата, а всъщност тласнали я към разруха и упадък.
Паралелите с действителността от 50-те - 70-те години на миналия век са повече от натрапващи се.

Най-вече защото писателят е привърженик на максимата, че ”Космическият ред е неотменим. Дори онези, които се обединяват против него, да го разрушат и унищожат, дори те се намират в определен ред в света. Самото разрушаване на реда съставя неотменима част от порядъка на нещата.”(Георги Каприев).

В случая не става дума за приспособяване към нови идейно - естетически критерии.

Изводите са достатъчно силни и откриваеми и право на всеки критик и привърженик на романа е да даде своя трактовка на проблематиката му.

И все пак предположението, че и тази поредица е една басня, един богато орнаментиран,епично изграден, пластически многоцветен и идейно - философски наситен реквием за доброто старо време, смазано от желязната пета на исторически необходимите промени с помощта и на чужда сила, остава.

Аналогиите не са преднамерено търсени.Те са просто доказателство за повторяемостта и цикличността на процесите в нашя регион, тъй като страната ни поради географското си разположение и грешките на своите държавници, е ставала често притегателна плячка и разменна монета за съседи и съюзници.

Когато се анализира романът „Стъпала към небе” е необходимо да се акцентира на мемоарно - фатумния стимул, който го и ражда.

През 1952 г. Йордан Вълчев е задържан за пореден път и вкаран в Плевенския затвор по скалъпено обвинение за въображаемо участие в „заговор за сваляне на властта в очакване на чужда интервенция”. Следствието се проточва близо две години. Обвинението е абсурдно, съшито с белите конци на монтираните процеси.

Вълчев е привидно спокоен за съдбата си, знаейки, че е невинен и че прийомите а ла Вишински неибежно ще се сгромолясат под натиска на действителните факти и събития. Измъчва го моралния тормоз, психическия натиск на следователи и милиционери. Терзае го фатално - предопределената му съдба.

Веднъж, в момент на крайно отчаяние, той отправя молба до Свети Климент да го закриля с апел, ако излезе невредим от затвора, да му посвети най-хубавата си книга и да кръсти на негово име сина си, който е уверен, че скоро ще се появи на бял свят.

Във фрагмента „Когато дойдеш и ме няма”, съставна част на „С досието напред!”, публикуван в сп.”Летописи”, год.1, бр.7, стр.3-36, писателят пресъздава образно и емоционално спонтанно осъществения ритуал: ”Както бях седнал по турски, изправих се на колене, сълзи рукнаха, глас ми се насече, почнах да се давя:

- Бачо Клименте, аман - заман, спаси ме, остави ме чист, да не направя зло никому, да се измъкна невредим... Роман ще ти напиша, щом изляза, първото ново мъжко дете ще кръстя Климент...

Спаси ме, Свети Клименте!

Няма да забравя никога тия жалки, смешни, вдъхновени слова.

Като се успокоих, веднага започнах да обмислям роман, на светиня му да е ясно, че дадената дума е хвърлен камък. А то, кога някому тръгне на добре, не спира изведнъж”.(стр.21)

Така и става - успоредно с освобождаването му се ражда и неговият син Климент, а поетият обет към любимия покровител писателят осъществява с религиозен трепет и свещенодействие в продължение на близо 4 десетилетия, което добросъвестно е документирано като неовладян искрен изблик във финала на „Стъпала към небе”: ”Свети Клименте, за тебе ли съставих този летопис?

...Кой смъртен е описал бога, та и аз да се осмеля и да кажа, че описвам тебе, Свети Клименте?!”(стр.458)

В тази негова постъпка има нещо героично - патетично, но и трагикомично - актьорско, поради абсурдната и необикновена обстановка, в която той е принуден да направи съдбоносния си избор.

Както в „Хамлет”датският принц разговаря с духа на мъртвия си баща и търси от него упование за бъдещите си действия, така и Й.Вълчев предпочита да се опре на примера на Свети Климент.

В ход е ритуален акт, намиращ своя архетип в „Азбучна молитва”на Константин Преславски. Писателят се явява плах и прояден от съмнения медиатор и репродуктор на сакралното слово.

Вълчев търси опора в светлата памет на Климент Охридски, неговият живот му е пример за подражание, а молитвата, отправена в затвора, е своеобразен религиозно - култов акт, чрез който получава вдъхновение и просветление, но и стимул за бъдещата си гражданска и творческа дейност.

Писателската му амбиция получава цел, мотивировка и авторитетна защита. Творецът се оприличава на предопределен мъдрец, на шаман като „пътник в отвъдните светове” и „посредник между хората и духовете в състояние на екстаз”(Анчо Калоянов), комуто предстои да интерпретира и адаптира свещените писания и жития и да ги поднесе в увлекателна и поучителна форма.

Писателското признание се покрива с пророческото осенение във възможно най–враждебната обстановка - в затвора, сред фарисеите и мъчителите.

Дали пък Вълчев не се е виждал тогава - през 1952 г.в образа и на Учителя или на някои от неговите апостоли?

Въпросът е риторичен. В него има както съчувствие към една трагична съдба, така и известно съмнение във възможно украшателство и лицедействие.

Обективният тон изисква да се подчертае патетично - предизвикателната клетва, свързана и с прочутите слова на Юлий Цезар: ”Жребият е хвърлен!”

Задачата е определена, следва нейното изпълнение - написването на летописа, ратуването за неговата популярност, за да могат семената да проникнат в народната нива и да дадат плод.

С това се обяснява и каторжната стилистична работа по текста. Упоритата дейност по подобряване имиджа на епопеята продължава до последното й издание от 1990 г. И това не е случайно - писателският пиетет към съкровената му рожба е подплатен от трансцедентната обвързаност с ореола на прочутия светец.
Вероятно това е и една от предпоставките книгата да се хареса от читатели и специалисти, да получи добри отзиви, да бъде преиздадена, да се сочи като етапно произведение в творческото му развитие.

Може би действително става дума за своеобразно мистично вдъхновение, спохождало твореца в екстазни мигове и оплодотворило най - хубавите и амбициозни замисли в цялостното му развитие.

Разглеждайки принципното значение на „Стъпала към небе”, не може да се пренебретне въпросът за мястото на тетралогията в развитието на българската историческо - епична белетристика.

Историческият роман има свои традиции, постижения и модели - от „Борба за самостоятелност”(1889) на Добри Ганчев до последните изяви на Антон Дончев и Коста Терзиев.

Най-общо казано през годините историческият роман се е използвал като претекст за прокарване на важни и актуални обществено - значими проблеми. Той е бил едновременно панорама на една определена епоха, енциклопедия на народния дух и живот, средство за въздействие и поука и чак след това – развлечение.

На историческото четиво рядко се е гледало като на търговски продукт. Наблягало се е повече на морализаторската му сила, на възможността чрез него да се предложат на обществото определени модели за поведение и подражание, за да се предпази то от очакващите го опасности.

Тази амбициозна и благородна, но и утопична цел, преследват в своите книги Иван Вазов, Страшимиров, К.Петканов, Стоян Загорчинов...

Опит за разчупване на стереотипите и за прокарване на модерни веения прави целенасочено Николай Райнов, но той се оказва екзотичен самотник в едно подчертано враждебно националистично обкръжение.

При Фани Попова-Мутафова в „Дъщерята на Калояна”(1936)  и „Йоан Асен Втори”(1937) проникновеното разкриване на епохата, се съчетава с великолепни герои от царското обкръжение, което недвусмислено подсказва за реверанса й към силната и авторитетна царска власт, олицетворявана от Борис Трети.

В първите си по - значими белетристични изяви Димитър Талев дава воля на своя блян да види Македония свободна и приобщена към майката - родина, имитирайки не съвсем удачно Вазовия модел на историческо повествование (”Усилни години”, 1930).

В своите легенди и приказки (”Земята на българите”, 1939, „Росенският каменен мост”, 1941) Ангел Каралийчев разработва изключително ползотворно и на завидно художествено ниво митични мотиви, търсейки откритото въздействие на поуката и възхищението пред чутовните дела на героите и борците за свобода и справедливост.

Девети септември 1944 г. завари българската историческа проза с изградена структура, оформена жанрова система , позната на читателите стратегия и физиономия. И с проницателната забележка на Тончо Жечев, че „в неговата (на романа-б.м.) дореволюционна традиция е било силно изобразителното начало, а слаба идеята за историята, защото в него е силно летописното начало, а слабо въображението. Когато загуби мащаба, духа на голямата народна преживелица, нашият роман става някак си безсъдържателен, преднамерено психологичен, неоригинален като мисъл и художествена композиция за дадено време, поколение, съсловие, общество и т.н.”

Новото време налага нови изисквания към същността и перспективите в развитието на историческата проза.

Тя е ненужно идеологизирана, натоварена с фетишизирано социално съдържание, засилва се интересът и вниманието към „ролята на народните маси в историческия процес”, чиято материализация стават многобройните подражания на иначе добри творби като „Зъб за зъб”(1944) на Орлин Василев и „Ивайло”(1962) на Стоян Загорчинов.

Новият метод заплашва литературата не само с идеологически диктат, но и с нейното профанизиране.

Появяват се конюнктурни имена, които, използвайки служебното си положение, правят безплодни, но скъпоплатени концесии в историческата тема.

Най - фрапиращият пример е Андрей Гуляшки с неговата прочута трилогия „Златният век”(1972), като в същата редица причислявам и хуления, хвален и спорен роман на Евгени Константинов „Сватбите на Йоан Асен” (1975).

Не случайно се цитира пространното мнение на Боян Ничев за тримонциума, върху който би трябвало да се изгражда българският роман, вкл. и историческият.

Защото то е вече рамкиране, ограничаване на писателското търсене при интерпретиране на историческия материал.

Наистина , най-многобройна литературна продукция бе създадена върху постамента на тези прословути три хълма, но колко заглавия ще оцелеят във времето?

Освен дежурните „Цената на златото”(1965), „Иван Кондарев”(1964 ) и „Тютюн”(1951)?

А истината е, че големите художествени открития са свързани с преосмислянето на по-отдалечени и не по-малко драматични темпорални пластове в „Летопис на смутнто време”(1966), разломното кризисно време от края на Първата българска държава в „Легенда за Сибин, преславският княз”(1968), упадъкът при Иван Шишман в „Антихрист”(1970), потурчването на Родопите във „Време разделно” (1964), както и при първата криза, връхлетяла българската държава, свързана с налагането на християнството в „Стъпала към небе”.

Големите постижения на историческата проза са свързани не с официално регламентираните „звезди мигове” от миналото ни на подем и революционни стълкновения, а с преломни, кризисни, разтърсващи съдбите на народа периоди, в които държавата и етносът ни или са в кризис, или са пред прага на своето загиване.

С това се обяснява и трагедийното звучене на най-добрите родни исторически романи.

Наред с Вера Мутафчиева, Емилиян Станев и Антон Дончев, и Йордан Вълчев дава своя принос в преодоляването на наложените стереотипи при пресъздаване на историческата проблематика.

Писателят не се съобразява с „трите исторически върха” в своето творчество, които при него образуват тетрамонциум - 840-927,1877-1878,1945-1949-1986 г.

Той подхожда към историческите събития освободен от догмите в типично иконоборчески дух, търси началото на кризата в годините на най-голям възход и разцвет на България, при това я пресътворява като процес - от управлението на страшния Пресиян с неговите митични войни в Кардия „в лето 840” до мегаломанските напъни на Симеон да стане господар на една световна империя, каквато е Византия.

За него историческият роман не е само популяризация на слабо известни факти, възпитание на добродетели или средство за приятно прекарване на времето. Не е и агентурен вариант за впръскване в читателското съзнание на несъстоятелни щампи и доктрини. Принципен противник на идеологизацията в литературата, Й.Вълчев търси и постига в историческата си поредица поне три същностни резултата.

Първо - преодолява господстващите схеми за това в какви граници и чрез какъв подход трябва да се изследва историята.

Второ - опитва се да пробуди патриотичните пориви у своите читатели.

И трето, преодолявайки поучителните завети на Загорчинов и Талев и упорито моделирайки  език и стил, Вълчев практически създава свой вариант и модел на философско - концептуален исторически роман, чийто триумф по-късно ще се проследи в „Антихрист” и в „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез”.

И това не е празна хвалба или безпочвено педалиране на оценката.

Съобразявайки се с еволюцията на българския исторически роман и вземайки най -доброто от предшествениците си, Вълчев директно се вкючва в процеса по философското обогатяване и концептуалното изграждане на историческата ни белетристика, с които се надмогва бариерата на постигнатото и се трасират жалоните на бъдещото й развитие.

А в борбата с организацията на литературния материал, в стремежа му да се интегрира в епичната вълна на българската историческа проза, се чувства и опитът, и примерът на спасения от него в Куциян Димитър Талев (независимо че последният само му обяснява как не бива да се пише исторически роман).

И в епичните си търсения Вълчев е самобитен и оригинален.

Романът му е резултат от Балзакова упоритост, редакторска търпеливост като у жената на Толстой и личната амбиция да докаже, че не е по-слаб от Стоян Загорчинов или Фани Попова - Мутафова.

Парадоксално е, че единствената му епична творба е дала такъв изразителен художествен резултат, след като неговите постижения са предимно в очерка, разказа и новелата.

Оказва се, че Вълчев преживява същата метаморфоза, споходила и Емилиян Станев при работата му върху „Иван Кондарев” - амбициозна задача, дългогодишен труд и завидна упоритост, с която утвърденият в късите белетристични форми художник овладява тайните на епоса.

Освен това - книгата се чете с интерес, не досажда с излишни отклонения, следва логиката на сюжета и историческите стълкновения, експонирайки в подходящия момент необходимите образи и обобщения.

Защото обективно погледнато „Стъпала към небе” външно носи белезите на епоса и епопеята, но по своята иманентна същност се явява кондензирана, философски вглъбена проза, чертаеща бъдещите плодотворни перспективи на жанра.

А също и неговото обновление.

8.Има нещо симптоматично и дълбоко символично във факта, че последната приживе издадена книга на Йордан Вълчев се казва „Две изречения на Исус Христос”(1998).

Трудно е да се  приеме последният му полемичен лингвистичен труд за негово творческо завещание, но се налага.

Истината е, че и в тази си изследователска изява Вълчев продължава да дълбае в същата насока, в която е постигнал знаменателния си успех с „Календар и слово”.

Но вече помъдрял от времето, натрупал опит и знания и излагащ доводите си солидно защитени и отговорно.

Отново блясва изследователският му талант.

Той си позволява да навлезе в исторически и библейски дебри, да редактира евангелистите Матей и Марко и да дава собствен превод на прочутите Христови откровения „Талита куми!” и „Или, или, лама савахтани!”

Приемайки, че тези думи, казани от Спасителя, са вкарани в каноничния текст без да са ясни на евангелистите, налагащо допълнително тълкувание, Вълчев допуска, че в двата случая - при възкресяване на умрялото момиче и при издъхването на Христос на кръста на Голгота, Месията е говорил на своя роден език, „майчиният му език, езикът на неговата интимна детска и юношеска среда”(стр.34)

При последвалата сложна езикова трансформация и откритата неизбежна хунорска връзка, след като ползва в помощ и чувашкият език, писателят смело предлага своята версия за превод на двете изречения: ”Стани, момиче!” и „Ела,ела ,боже на възкресението, на новия живот!”(стр.51)

По обясними причини е резонно да се избегне коментара за хунорската основа на Христовия майчин език, но все пак не бива да крием и възхищението си от творческо -евристичната дързост на Йордан Вълчев, както и от бляскаво неординерното му концептуално мислене, чийто венец безспорно е последният абзац от последната му издадена книга: ”Нация, затворена в себе си, евреите не са могли да схванат, че идването на римляните ги поставя високо над проблемите на Мала Азия и Предна Азия и ги приобщава към проблемите на Европа и на целия свят. Колизията между евреите и Исус Христос е била неизбежна - той да бъде убит и да възкръсне като нова религия, нова нравствена платформа, пригодена за един уголемен и все по-уголемяващ се по контактите си свят, а евреите да бъдат разгонени от римляните и да станат нови хора. Измамени са останали само загиналите римляни, които като всички лоши господари, заплетени в дребни политически сметки, са останали слепи за далечните истини...”(стр.56)