ПОДИР БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

 

статия от БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

 

 

За нея, за мечтата по български, разказва сагата „Дамасцена“ на сценаристката Мария Лалева, постановчика Тодор Анастасов и оператора Христо Генков.

Когато разбрах, че филмът е дълъг 140 минути, бях неприятно изненадан и не знаех дали ще издържа прожекцията докрай.

Оказа се, че спектакълът ме увлече и не усетих кога изтече екранното време. А това е плюс за него.

„Дамасцена“ е кинопоема, реализирана с изненадващ размах и такава сигурност, каквато наистина не очаквах от постановчика, чието име ми е познато повече като актьор – шефът на бургаската полиция в „Под прикритие“и като Евлоги Георгиев от „Дякон Левски“, откъдето всъщност е и познанството му с Веселин Плачков.

Разковничето за успеха се крие в стабилното финансиране от частни инвеститори, дали възможност за пълноценен едногодишен снимачен период, за ярки пластични решения и за наистина добри актьорски изяви.
Хареса ми чувството за мяра, демонстрирано от режисьора.

Филм за българската мечта звучи примамливо и помпозно, особено, когато става дума за човек, реализирал сам себе си и от обикновен технолог, превърнал се в магнат в търговията с розово масло.

Сянката на „Тютюн“ и Борис Морев е достатъчно плътна, за да се предприемат лесни и клиширани ходове.

Клопката с подражанието е умело избегната, а и Стефан Стефанов – Течо е далеч от втръсналия ни образ на бай ганювска мутра, изчистила бизнеса си и сложила моден костюм.

Стефанов е колкото див мечтател, толкова и прагматичен и делови човек.

Той преодолява всички спънки, съпътствали развитието ни през последния половин век – от опекунството на партийните могули и възродителния процес, през хиперинфлацията и ромските бунтове до удари под кръста от партньори и конкуренти, за да се превърне на финала в истински бизнесмен – мечта, терзаещ се все пак дали постъпва адекватно и доколко вината за част от проблемите му не е в самия него.

Допада ми и философията му, че парите са нужни не за да се правят още средства, а чрез тях да се твори повече истина и красота.

Беше ми любопитен и кастингът, който се оказва като цяло удачен.

От една страна е успешният дебют на младата звезда от театър „София“ Симона Халачева като Гюла, а от друга ми бе приятно да следя модификациите на стари любимци като Сашка Братанова – секретарката на Колев и Любен Чаталов – бащата на Течо.

Филмът обаче се е получил благодарение амбицията и добрата кондиция на двамата основни противници – Стефанов и Колев, изиграни впечатляващо от Веселин Плачков и Димитър Баненкин.

След Васил Левски Плачков е ангажиран с поредната си обсебваща и екстремна задача, с която се справя повече от прилично.

Неговият Течо е земен и извисен, мечтател и прагматик, но най–важното – запазил е в себе си човешката топлота и нежност, което го прави и пример за подражание, и модел на съвременно и адекватно поведение, който по всичко личи, ще определя облика на модерния български търговец.

Баненкин е роден талант, но силно подценяван в киногилдията и имено роля от мащаба и качеството на Колев му дава възможност да разгърне в дълбочина и пълноценно своя  специфичен потенциал, особено благодатен за персонажи, обречени и отречени от живота.

На финала, изчаквайки да минат всички надписи, осъзнах колко добра и на място е музиката на  Румен Бояджиев – син и че творбата може да се разглежда и като химн на човешкия стремеж към свобода и просперитет, а не непременно като корпоративно рекламно мероприятие или натрапчив кич.

Естествено спонсорите са оставили своите знаци, което е неизбежно, но аз предпочитам да има такива меценати, подпомагащи българското кино, отколкото да гледам измъчени интелектуални напъни, подпомогнати от НФЦ и предназначени  само за приятелите и роднините на режисьора и изпълнителите на основните роли.

Поне такова е моето верую, с което не задължавам никого.