ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ЯНА ЯЗОВА В НЕЙНОТО ТВОРЧЕСТВО - ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

 


9. След преживени подобни трусове е трудно да се допусне, че е възможно ново възраждане, че Яна Язова ще има желание да пише и да търси друг тип творческа реализация.

Оказва се, че тя може. Само изключително устойчив, твърд и упорит характер като нея е в състояние да излезе от пепелта като птицата Феникс. При това с ясното съзнание, че писането е безнадеждна работа, че публикации няма да има. И след като през 1959 г. е загубила майка и съпруг.

Въпреки това Яна Язова се хваща за работа.

През 1963 г. събира в ръкописа “Сол и пипер” 500 афоризми и 50 карикатури на Балабанов. Търси застъпничеството на проф. Тодор Боров през 1973 г. да бъдат издадени в изд.”Наука и изкуство”. Макар, че използва псевдоним (Добромир Стратев) усилието й се оказва безуспешно.

Този провал я амбицира да завърши през 1963 - 1969 г. ръкописа си с 272 афоризма “Златни искри на скръбта”, появил се на бял свят 40 години по-късно.

В увода към сборника „Афоризми” от 2003 г. Петър Величков припомня заслугите на проф.Тодор Боров за спасяването на двата ръкописа „Сол и пипер” „Златни искри на скръбта”, за които се е „бил застъпил”.

Според изследвача „Сол и пипер” днес „може да послужи на биографа, заел се да възстанови и духовната връзка между Балабанов и откритата от него за литературата Люба Ганчева, която той преименува на Яна Язова през 1930 г.Ако не бяха неговите афоризми, дали тя щеше да напише своите, събрани в „Златни искри на скръбта”?

За Величков „Публикуването в една книга на „Сол и пипер” и на „Златни искри на скръбта” между другото е повод и за друг размисъл.Бяха ли достойни един за друг Александър Балабанов и Яна Язова? Не са ли кратките им изповеди най – вярното огледало на мислите и чувствата, които са ги вълнували? По – моему в някои от текстовете е даден отговор и на редица въпроси от техните отношения, морал, жизнено кредо, представени изопачено от техните съвременници и други завистливци на таланта им след 1944 г.”

Двата ръкописа са напечатани през 2003 г. „според замислите и плана на Яна Язова”, а „Появата на двата сборника в една книга позволява да се съпоставят два мирогледа – на проф.Балабанов, роден през 1879 г. свидетел на съдбоносни мигове за българската народност през XІX и първите десетилетия на XX век, и на родената през 1912 г.Яна Язова, съумяла да запази гордостта си след 1944 г.”(стр.5 – 8).

Поразява устойчивостта на нейния дух. Амбицията да твори във възможно най-концентрираната и лаконична форма на максимата и словесния парадокс. Да демонстрира финес и класа в така чуждата й привидно жанрова територия на афоризма.

И все пак днес прозренията й звучат актуално и носят универсалната сила на тяхната прозорливост.

Изкушавам се да цитирам част от тях, в които се чувства горчива ирония към личната й нерадостна участ.

От „Сол и пипер” много ми харесват типичните за Балабанов умозаключения като „Хубаво е да има единомислие между хората, ще има приятна хармония за лелите, за мамините детенца, за безплодните, рахатлък.

Но по важно от единомислието е самото МИСЛЕНЕ...Има ли го него, има и сила и творчество...”(стр.25) и особено „Има хора, всичката жизнена деятелност на които се състои в усилията им ДА БЪДАТ честни.Те тъй много се боят сами от себе си!Те наистина живеят за едната чест и за нищо друго.Техният шеф е Рачко Пръдлето от „Под игото”.

Има хора, всичката жизнена деятелност на които се състои в усилията им да СЕ ПОКАЗВАТ честни пред света, макар и да не са нечестни.И това вършат те безспирно с такова усърдие и постоянство, щото не им остава даже и време да използват това, което са показали.Те толкова много се боят от честните.

Честността е НЕЩО, когато не ти струва никакви усилия да си честен.

Защото бори ли се някой или някоя със себе си, макар и геройски и съвсем успешно, за своята честност, тя или той, не че ти е изневерил вече, а въобще не е в състояние да ти изневерява на ТЕБ, тъй като ти не си вече НИЩО за нея или за него, щом се БОРИ...(стр.31 – 33), докато от „Златни искри на скръбта” акцентувам на следните афоризми:

„НАГРАДА и НАКАЗАНИЕ не идат отвън. Всеки сам себе си НАКАЗВА и НАГРАЖДАВА.(стр.212).

Всяко НАСИЛИЕ извършено върху нас, е КИЛОМЕТРИЧЕН КАМЪК по пътя.(стр.218)

Най – сериозната заплаха е МЪЛЧАНИЕТО.

Човек мълчи, когато СТОРЕНОТО не може да се поправи.(стр.219).

БЕЗКРАЙНО ГОЛЯМОТО и НИЩОТО си приличат.(стр.226).

ТИРАНИНЪТ е властник, който мисли, че всеки час може да загуби властта си.(стр.229).

ЕВОЛЮЦИЯ - значи надстрояване.

Надстрояване може да има само върху ЗДРАВИ СТРОЕЖИ.

ГРЕШКИТЕ се разбират късно.Затова са ГРЕШКИ.

Да си ОРИГИНАЛЕН, не винаги значи да си СВОЙ.(стр.230).

ЛЮБОВТА е мнение.

Лицето на СКРОМНОСТТА, показано пред нас, е обида, защото чрез него ни се изтъква, че ние сме опасни завистници.”(стр.232).

Днес само можем да гадаем дали при по - нататъшни усилия Язова не би се утвърдила като един от всепризнатите наши майстори на афоризма - от рода на Стоян Михайловски или Радой Ралин.

Книгата й „Златни искри на скръбта” от 2003 г. ни дава основание да смятаме, че Яна Язова си остава сред най-оригиналните и значими родни създатели на афористични максими и апофтегми.

10. Поставих си за цел да издиря и прочета „Как Мами учи децата си”, последният ръкопис на Яна Язова , работен между август 1970 и 15 август 1971 г.Той е 43 страници, съхраняван в ЦДА, фонд 1400 К, опис 1, а.е.52 , издаден от издателство „Триада” през 2009 г. и е привиднобез край, въпреки че по скромната ми преценка му трябва много малко, за да се превърне в пълноценен и новаторски трактат, поднесен атрактивно и игрово и засягащ обучението и възпитанието на децата.

Тъжни и възвисяващи мисли ме обзеха, докато четох последните редове на Язова.
Тя, която се запознава със съпруга си инж.Христо Йорданов( Папи в „Как мами учи децата си”)на болничните легла на умиращите им сестри – Маша Йорданова и Мила Ганчева, заболели едноврменно и умрели млади през 1942 г., в годините на пълната си изолация, навлиза в утопичен и приказен свят на хармонични отношения между родители и деца, при условие, че няма собствени!

С каква топлота и обич описва тя хармоничните занимания на МАЛКИ и ГОЛЕМИ ( а това е връзката с първата част на дилогията „Соленият залив”), как се вживява в ролята навъзпитател и родител (да си спомним за мечтата на Катерина от „Война” да направи приют в Соления залив за изоставени сираци в старата къща на баба Ката!) , подпомагана от съпруга си ( а в „Как Мами учи децата си” тя „събира на едно място всичките си близки” - Петър Величков), с какви подробности и детайли разкрива своята учебно – възпитателна методика, почиваща на игровото и познавателно начало, в която на принципа на СЪРЕВНВАНИЕТО и ВЗАИМОПОМОЩТА, при спазване на детското достойнство, подрастващите опознават околния свят и трупат полезни знания. Тук връзката с опита й при издаването на сп.”Блок” през 1941 – 1943 г. е очевидна, най – вече при разкриване на детските образи, колкото абстрактно – стилизирани, толкова и индивидуално – психологически експонирани.(Цитирам само 19 урок:

„Големи и малки обикалят дървото с песен:

- Дървото е голямо.

Дървото е зелено.

Дървото е високо.”

Големите хващат всяко дете за ръчичка и го завеждат да пипне кората на дървото.

Деди Тоди:

- Колко е високо това дърво, хей! Листата му едва могат да се стигнат.Ето ви няколко листенца. Какви са те? Къси, корави и бодливи. Я подайте ръчички, всяко дете да види как тези листенца правят „ боц...боц”. Да вървим при трепетликата, да обиколим и това дърво с песен:

- Дървото е зелено.

Дървото е малко.

Дървото е ниско.

Я, всяко едно дете да отиде да обвие с ръчички дървото.Ето, слагаме на всяка ръчичка по един лист. Какво е това лист? Боде ли? Не, листото е широко, листото е меко, не боде, огъва се. Сгъни го в ръчичката! Така.Сега да поиграем на криеница около голямото дърво. То е голямо. Всяко дете може да се скрие зад него.Едно по едно, крийте се зад дървото, да видим можем ли да ви намерим.Можем ли да ви видим.”, стр.33).

За това, че трябва прилежно да се трудят и учат, да тачат семейните традиции и празници, да обичат родителите и приятелите си, да бъдат честни и отговорни жители на страната си и на човечеството.

Смятам, че Язова би била чудесна майка и точно тези последни нейни редове я разкриват като изключително задушевна и проникновена жена, която търси компенсация за нереализирания си майчински дълг в осмисляне и пласиране на модерен подход за градивното израстване на най–малките.

Тя наистина е обичала дълбоко и всеотдайно децата на роднините си, а болката по неродените свои заменя с това своеобразно оригинално, малко странно, но много интересно ръководство за обучение на подрастващите.

В нейната система полезното се съчетава с приятното, състезанието с удовлетворението от постигнатия резултат, постигнатото знание, подпомогнато от игривите детски стихове с практическата полза от неговата бърза и навременна реализация – независимо дали ще се усвоява писането на чин или ще се строи мостче през река...

Тези редове на Язова звучат като своеобразна изповед.Тя си спомня за работата в „Училищен преглед”, „Весела дружина” и „Блок”, но същевременно поднася под формата на малки, ефективни, носталгично – въображаеми уроци своята ВЕРСИЯ за това как пълноценно и коректно трябва да се възпитава младото поколение, нямаща нищо общо с битуващия тогава у нас класово партиен подход, както и с назидателно – дидактичното макаренковско казармено обучение по съветски образец, с което всеки от моето поколение е добре запознат.

Смятам, че и с този свой последен текст Язова дава отпор на господстващите в народната република педагогически норми, поднасяйки своята гледна точка за тях, бягайки в приказния и така добре познатия й детски рай.

Освен това като типична дъновистка тя се превъплъщава в образа на Мами и на 14 й деца, вярвайки в хармонията на поколенческите взаимоотношения.

Може да се спори за жанровата насока, ктоято ръководи Язова в този й последен текст, който оставен в архива й е в насипно състояние.

Той не е оформен според изискванията на литературния канон нито като роман или детска повест, нито пък като някакво педагогическо ръководство.

Явно става дума за синкретичен текст, който като в компендиум събира вълнуващите по това време авторската проблеми, които тя с възхитително обмислена „небрежност” пренася на белия лист.

 

Четвърта част

Превъплъщенията на Яна Язова в нейното творчество

 


Като всеки талантлив и амбициозен автор и Яна Язова твори чрез сърцето си.

Нейните произведения са изстрадани, дълго носени, но са същевремено емоционално – екстазни и въздействени.

Тя контролира прецизно всеки свой проект, довеждайки го до успешния финал според собствения й замисъл.

И е права Мая Горчева, която твърди, че „Цялото творчество на Яна Язова може да се проследи като сбор от текстове, които разкриват развитието на авторовата идея за човешката личност.Те следват извивките на стремежа към изразяване и дообясняване, към повествователно изчерпване на съдбата, единство от случайности и предопределеност.”

Язова не може да бъде изненадана от който и да е от собствените й персонажи.

Защото всеки един от тях й е ясен, с мотивирано очератана съдба.

Яна Язова пласира креативните си достижения на базата на преживяното, лично изстраданото, ползвайки опита и поуките на своя сложен, обременен и наситен емоционален живот.

Затова не бива да се изненадваме, когато в почти всяко свое значимо произведение открием образ, припокриващ се с нейното битие.

Това е нейният творчески знак, щемпълът, чрез който осмисляме удивителния й художествен почерк – толкова ясно разпознаваем, така упорито шлифован и същевременно невъзможен за имитиране или копиране.

Сякаш писателката е предчувствала драматичната крива на своята съдба и е искала непременно да се застрахова от посегателствата на „меценати” и плагиати, готови да присвоят с лека ръка плодовете на дългогодишния й къртовски труд.

Същевременно тя държи на самоидентификацията си.

Желае да е сигурна и уверена, че всеки неин текст носи отпечатъка на великолепния й талант, че може веднага да се открои, изпъкне и възприеме адекватно като поредно приносно произведение в родната литература.

Поезията й е дръзка, предизвикателна, плод на експлозивно въображение.

Тя прониква като със скалпел в дълбините на човешката душа, а същевременно не пропуска фиксацията на най – унизителните прояви на мизерията и човешкото страдание.

Чудил съм се много, защо нейните стихове се възприемат така остро и негативно от съвременниците й.

Тук не става дума само за новаторски търсения и постижения, които консервативното критическо съзнание не иска да възприеме.

По – скоро проблемът е друг – сериозните арбитри на литературния ни живот са шокирани от нейната творческа дързост и непримиримост към установеното статукво, от стремежа й открито и предизвикателно да разкрие измъчващите я емоции, които бликат от нейното лесно ранимо и чувствително сърце.

И същевременно критиците не могат и не искат да възприемат нито новаторската й образност, нито раздвижения й стих, нито силата на сугестивното внушение на поезията й.

А и самата поетеса флагрантно ги предизвиква с творби като „Плътта”, „Маски”, „Кошмар”, „В нощта” и особено „Циганка”.

Наскоро отново препрочетох тези щедьоври, за да осъзная пределно ясно, че всяко от тях ескъпа рожба на Язова, която предизвикателно фиксира окръжаващия я свят, разкривайки естествено и непринудено своята философия на живота.

Така постъпва тя и в своята проза и драматургия.

В „Ана Дюлгерова”(1936) личи защо централният образ на Ана е толкова витален и въздействен.

Той е пълно копие на тогавашната 24 годишна Яна Язова.

Ана Дюлгерова е колкото олицетворение на копнежите за житейски просперитет, характерни за тогавашните напредничави българки, толкова и пълноценно отражение на самата писателка, на нейните мечти и надежди, на измъчващите я проблеми, на които тя не намира адекватно разрешение, оказали се актуални и днес.

Любопитно е следващото превъплъщение на Яна Язова като Ангелина в романа й „Капитан”(1940).

Персонажът не е така впечатляващ, нито определящ за повествованието.

Той не е и хипнотично привличащ като Кълвача или Философа.

Но въпреки това се запомня и стопля сюжета, който иначе впечатлява със стремежа си към европейски висини, оставайки нагарчащ вкус за саморазрушението, свръхамбициите и егоизмът, оказали се неизтребими в човешкия характер.

В подобна позиция е и Красимира – алтер егото на Язова в драмата „Последният езичник”(1940).

Дъщерята на кавхан Борил е красива девойка с нежна и ранима душа и напредничави разбирания за живота.

За съжаление тя попада в епицентъра на опасни дворцови стълкновения, в които нейният любим княз Владимир Расате се опълчва на баща си княз Борис относно силовото приемане на християнството от Византия и подобно на прекършено красиво цвете - досущ като Офелия от „Хамлет”(1601), става жертва на политическата целесъобразност и суровите нрави на тогавашното преломно време.

В драмата „Силян щърка”(1941) превъплъщението на Язова е Ана.

Селянката е умело щрихирана и ако и се запомня чрез афористичните реплики, зад които прозира съвсем явно феминизмът на Яна Язова.

В „Алексендър Македонски”(1944) писателката се е прикрила зад фаталната Роксана.

Впечатляващ е сблъсъкът между световния завоевател и персийската принцеса, между мечтателя – космополит и чудото на Изтока.

Тяхната връзка не може да бъде друга, освен разрушителна и временна.

Неизбежно е да настъпи отчуждението между тях, като гордата Роксана трябва да надмогне илюзията си за Голямата любов, а Александър да я превъзмогне и откъсне от сърцето си – в името на великата цел, която преследва – създаването на държава, която да свърже Елада с Индия.

Яна Язова е зашифровала своето присъствие и в трилогията „Балкани”(1964).

Независимо от внушителния обем на сагата деликатното й , но необходимо присъствие, го откриваме в образите на Малката Макрина и Серафима, които наистина не са сред най – важните в повествованието, но за сметка на това са между най – умело изваяните и въздействащи, особено в своята трагична орис.

Писателката води непосредствено и вещо своя дългогодищно поддържан „дневник с продължение” „Пътувания, срещи, разговори”(1935 – 1962).

В записките, фиксирали нейните посещения в Близкия Изток и в България, от свое име свежо, подробно и убедително тя фиксира обзелите я противоречиви чувства на фона на историческите забележителности в Египет, Ливан и Гърция, където най – отчетливо осъзнава бързопреходността на земната слава, както и необходимостта да бъде до своя народ в родината на Левски, дори когато е уязвена и унижена като творец.
И в „Соленият залив”( краят на 60 – те години на XX век) безпогрешно откривамеавтопортрета на Яна Язова – прелестната, очарователна и незабравима Катерина.

Напълно съм съгласен с преценката на Петър Величков, че черният ангел Катерина е „необичаен и неприличащ на никой друг” образ в нейното творчество, но и в българската литература.( Петър Величков, „Сага без име”, послеслов към „Соленият залив”, изд.”Изток – Запад”, 2003 г., стр.620).

Особено затрогващо Язова пресъздава амбицията на Катерина да изгради и ръководи дом за безприютни деца, защото знае, че е била като тях, но те не трябва да стават като нея...

Оттук до „Как Мами учи децата си”(1971) крачката е естествена и само една.

Този недовършен, но все пак хомогенно изграден текст преследва определен компенсиращ ефект.

От една страна се явява корекция на господстващата макаренковщина в нашето училище, а от друга показва каква прекрасна и грижовна майка би била самата Яна Язова, ако имаше свои деца, за които да се грижи.

Независимо от незавършения си вид Мами - Язова оставя съкровени следи в нашето съзнание, които добиват и определени провиденциалистки контури, след като осъзнаем, че това е последният текст, по който е работила именитата ни писателка и в който отново дискретно и ефективно е запечатала своето неизменно творческо присъствие.

 

Заключение

 

Съдбата и творческият път на Яна Язова са знакови за българската литература в противовес на щастливата участ на конкурентите й Димитър Димов, Антон Дончев и Стефан Дичев.

За нейните гърчове и протуберанси през последните 80 години, в които има подеми и провали, бели петна и ускорено разгръщане и преоткриване на забравени и отречени шедьоври.

Смятам, че периодът на възторженото преоткриване на възкръсналата Яна Язова еприключил и тя получи своя триумф и творческо безсмъртие.

Необходимо е отговорно опознаване и осмисляне на творчеството й, разкриването на нейното самобитно и важно място в българската литература.

Без инсинуации и романтични забележки, честно и отговорно, както подобава на всеки значим и стойностен класик на нашата изящна словестност.

Тогава ще стане ясно безспорната й заслуга за модернизацията и европеизацията на родната изящна словесност през 30- те – 40 – те години на 20 век, изключителните й заслуги в лириката, драмата и прозата, като приносът й в развойните литературни процеси у нас след 9.9. 1944 г. в посока на епичното усвояване на драматичната българска история е вече безспорно установен и доказан факт.

Необходимо е прецизно и безпогрешно експониране и ситуиране на постигнатото от нея в двата й големи прозаични проекта – „Балкани” и „Соленият залив”, с които тя определено се нарежда сред най–талантливите ни и безкомпромисни прозаици, гордост за всяка уважаваща себе си национална литература.

А също и внедряването й в учебните програми за средно и висше образование средзначимите ни творци, като след това дойде ред за издаването и на събраните й съчинения...