СЛУЧАЯТ ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ

 

 

 

Григор Пърличев има драматична и необикновена съдба.

Той е едновременно уважаван книжовник, учител и поет, и непознат на широката публика гений.

Следва медицина и филология в Атина през 1851 – 1862 г. с прекъсване, отказва да продължи образованието си в Оксфорд или Берлин и се примирява с даскалската си участ в Македония.

Типичен интелигент – просветител и горещ патриот, намира призванието си в учителската професия (по негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище „Свети Климент“), а е притежавал  потенциала да стане творец с национална и европейска известност.

Той има куража и щастието да участва в два поетични конкурса в гръцката столица.

Печели първия през 1860 г. с поемата „Сердарят“ и е увенчан с лавров венец.

Тя е  написана на новогръцки език и е оценена като шедьовър от специалистите.

Превръща се в литературна знаменитост.

Пътят пред него изглежда примамливо перспективен.

Пърличев предпочита родното, страстите и ежбите на възрожденското ни всекидневие, преподаването  в Охрид, Струга, Габрово, Битоля и Солун.

Дали не допуска фатална грешка и не надценява възможностите си, чрез които иска да се реализира на местна почва?

През 1862 г. създава втората си знаменита поема „Скендербег“ в омировски хекзаметър и посветена на прочутия албански пълководец.

Вече е завършен поет.В България може да се сравни  като качество на текста и мащаб на таланта единствено с Ботев, който тепърва ще се утвърждава и ще издаде съвместно със Стефан Стамболов стихосбирката си „Песни и стихотворения“ през 1875 г.

Григор Пърличев е признат за голям творец, но от гръцката културна общественост.

Той е автор на изключителни като стойност и въздействие поеми, но е неизвестен с тях на широката ни публика.

Колцина от четящите пред повече от 150 години у нас знаят гръцки и колко от тях се интересуват от поезия?

Затова той с основание се смята за единствения голям роден поет, създаден и отнет в полза на гръцката изящна словесност.

Куриозното е, че всичките му опити да създаде нещо значимо на новобългарски език се оказват скромни, несъществени, без креативния блясък на „Сердарят“, независимо дали става въпрос за стихотворение за Климент  Охридски или за светите братя Кирил и Методий.

Изпаднал в творческа и житейска криза, Пърличев се нагърбва с изключително предизвикателство.

Захваща се с превода на Омировата „Илиада“.

С ентусиазъм и вдъхновение работи по адаптацията на първа и втора песен, работи  упорито и грижовно.

Публикува труда си в кн.11,13 и 16,1871 г. на най–авторитетното тогава  списание “Читалище“, издавано в Цариград под редакцията на Марко Балабанов.

Очаква признание за положените гигантски усилия, но претърпява унизителен крах.

Развенчан е от най – авторитетния и меродавен критик Нешо Бончев.

Бончев се позовава на печатаната в кн.11 първа песен на „Илиадата“ и в кн.14 от 26 юни 1871 г.

дебело подчертава, че  „На литературното поле няма място за деликатни чувства.На това поле, който не е с нас, той е срещу нас.“

Ударът срещу преводача е съкрушителен : “Г.Пърличев не преводил Омира, а го е острижен предложил на българите и допълнил и украсил по свой вкус, което не си позволили ни един от познатите европейски преводачи.“

Бдителното и взискателно око на критика забелязва, че Пърличев самоволно намалява броя на стиховете и не използва хекзаметъра за по–точен превод.

Неуспехът е налице.Не може и да бъде другояче – нивото на книжовния ни език тогава трудно  би осмислило богатия образен Омиров свят.

И става така, че българският Омир се проваля при превода на истинския майстор на епоса.

Изпаднал в безизходица Пърличев прави втори опит, създава нов преводен  вариант .

Връща се назад във времето, разчитайки на помощ от старобългарския език, вкарвайки  в употреба падежи и причастия.

Стихът става тежкостъпен и трудно разбираем, заприличвайки опасно на „Горски пътник“ на Раковски, а не на оригинален творчески акт.

Провалът е пълен.

За творец като Пърличев няма друг изход освен да изгори ръкописа на първия вариант, докато съдбата на втория , който е още по – несполучлив, е неизвестна.

А „Илиадата“ ще чака десетилетия, докато попадне в ръцете на Асен Разцветников, с чиято помощ в училище получавахме първите уроци по висше поетично майсторство – „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила  Пелеев, що докара мъки безброй на ахейци…“

Закъснелият и тъжен реванш Пърличев осъществява едва през 1885 г., когато завършва своята прочута автобиография, издадена посмъртно през 1894 г.

Тя е написана живо, непосредствено и искрено, проследявайки житейската му орис, съсредоточена на книжовното поле.

За разлика от Трайко Китанчев  Пърличев не идва в свободна България , а доживява последните си дни в поробена Македония, където  умира в Охрид на 63 годишна възраст на 25 януари 1893 г.

Днес всеки любител на стойностната поезия може да се възхити от двете му прекрасни поеми, които светят с елмазен блясък във великолепните преводи на Андрей Германов и Александър Ничев.