"ПАНАХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ"

 

 

 Роман от спомени е нарекъл своята нашумяла  мемоарна книга Любомир Левчев.

Той за трети път навлиза в дебрите на прозата, като след всеки негов успешен опит творбите му стават все по – дебели и по – увлекателно написани.

В началото бе „Убий българина!”, едно от събитията на 1988 година, за коeто положителна  рецензия написа самият Пантелей Зарев, десет години по – късно излезе „Ти си следващият”, една от сензациите на книжния пазар през 1998 г., а през 2011 г. трилогията е завършена от дебелия том „Панахида за мъртвото време”.

Той е своеобразно продължение на „Ти си следващият”, въпреки че има  повторение на сюжетни линии, герои и дори обширни цитати от предния мемоарен роман.

Левчев отговаря обстойно и точно на „още някои въпроси”, така както бе обещал в „Ти си следващият”.

Той пише с лекота и замах, разчитайки на своите дневникови записки и пътни бележки,  искрено, достоверно и с обичайната за него доза достойнство на привилегирован свидетел на епохата, която някои биха приели и за грандоманство.

Като истински поет и кинодраматург Левчев не изменя на натюрела си , нито на възгледите и постъпките си от миналите години, в които е бил по върховете на държавната пирамида.

Той не крие, че е бил част от номенклатурата като член на ЦК на БКП, първи заместник – председател на Комитета за култура и първи зам. на Георги Трайков, лидерът на ОФ.

Подробно описва и десетгодишното си председателство на СБП, и приносът си за създаване на престижните списания „Факел” и „Орфей”.

Неговите свидетелства за времето от първа ръка са особено ценни, тъй като са не само достоверни, но и обагрени със специфичен хумор , автоирония и носталгия, характерни за най- изявените представители на изящната словесност.

Лично аз възприех с интерес и внимание както страниците, посветени на Ванга, така и тези, в които той описва  организацията на  софийските писателски срещи, как е работил със сложната и противоречива личност Людмила Живкова и при какви обстоятелства е осъществявал нестандартните си срещи с Тодор Живков.

Беше ми любопитно да проследя  американската му одисея след 1992 г., както и прехвърлянето му в родопското село Полковник Серафимово.

И останах удивен, че Левчев не си е променил нито характера, нито разбиранията си за живота  пред и след 10 ноември 1989 г. и всъщност с това е запазил своите десетки приятелски  контакти с духовните първенци на своята епоха – от Уйлям Мередит, Гор Видал и Ален Боске до Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко и Владимир Висоцки, а у нас - от Лъчезар Еленков и Петър Манолов до Стефан Цанев, Антон Дончев и Иван Гранитски.

Харесва ми мъдрата преоценка на отминалите години, на допуснатите грешки и преодолените илюзии на младостта, вкл. и на идеала за социална справедливост и народовластие, в чието име се проляха реки от кръв, за да се стигне до рухването на измислената социалистическа система.

Любомир Левчев запазва пиетета към левите идеи и към президента Георги Първанов, но същевременно осъзнава, че светът се развива и върви напред по закони и правила, които трябва да се осмислят в движение, а не да се изграждат предварително в задушни кабинети и без да имат връзка с реалния живот.

Навлизайки в залеза на живота си Левчев демонстрира житейска и творческа мъдрост, характерна за късния Богомил Райнов, с когото той добре се е познавал като  негов заместник в Писателския съюз.

„Панахида за мъртвото време” носи духа, инвенциите и креативноста на постигнатото от Райнов в такива значими лични книги като  „Елегия за мъртвите дни”(1976), „Този странен занаят”(1976) и ”Третият път” (1977).

„Панахидата...” е всъщност раздялата с илюзиите и предразсъдъците, с комплексите и непомерните амбиции, очертаващи битието на всеки голям творец.

И същевременно е завръщане към корените на личностната авторска душевност, към творческите търсения, наситени с дързост и искреност, с които преди близо шест десетилетия Любомир Левчев спечели читателските симпатии със „Звездите са мои”(1957).

Така се затваря кръгът на една забележителна писателска кариера, която получава накрая своя завършен мемоарно – оценъчен модел.

Творецът е казал своята дума, описвайки подробно, обстоятелствено и сладкодумно  съдбата си, а на нас критиците и читателите остава отговорната задача да изследваме и анализираме безпристрастно  неговото обемно и разностранно творчество.