МЕМОАРИТЕ НА СИМЕОН РАДЕВ

 

Дългото чакане си струваше.

Излязоха „Лица и събития от моето време”, том 1 и с право мога да кажа, че високата, образцовата мемоаристика има празник.

Следя творчеството на Симеон Радев от 1996 г.

Изчел съм всичко, излязло като книги и доста от публицистичните му текстове.

Затова сега съм щастлив, че в ръцете ми е този мемоарен бисер, който едни ще определят като сага нон финито, а други ще приемат за биографичен роман.

Зачетох от любопитство първите страници и както винаги текстът със своята проблематика и интрепретация ме грабна и не ме остави , докато не стигна до последната 532 страница.

Така е при Симеон Радев.

Той е истински магьосник на словото.

Пише увлекателно, ярко, пристрастно и завладяващо.
Веднага в съзнанието ми изплуваха трите тома на „Строителите на съвременна България”, както и „Русия в началото на XX век”.

Същият овладян, бляскав стил, познатото сладкодумие, неизменното пласиране на вкуса към детайла, куриозното и скандалното, но и присъщата коректност към читателя, облягането на творби и изказвания на очевидци и непозната за широката публика дипломатическа кореспонденция, с които козове Радев винаги е печелел симпатиите ни.

Впечатляващо е, че мемоарните текстове, представени в том 1 и обхващащи периода 1895 – 1901 г. са писани в най – мракобесното за България време - 1952 – 1954, но в тях трудно ще открием концесия на режима, като изключим цитирането на Благоев и Ленин и доброжелателноито споменаване на интелекта на Васил Коларов, с който той блести още като студент в Женева.

Никакъв компромис към БКП, никакъв реверанс към силните на деня!

Къртовска работа в познатия от „Строителите” и „Македония и българското възраждане през XIX век” коловоз, широко разгръщане на епичния мемоарен наратив, умело и вещо пресъздаване в нейното многообразие и пищност на епохата от края на XIX и началото на XX век.

Радев е писал тези страници угнетен и самотен, но с ясната мисъл, че те един ден ще се четат и ще се възприемат като атестат за неговата прозаична зрелост и като мерило за гражданското му съзнание.

А фанатичният патриотизъм, който блика от „Лица и събития” ни обагря с елмазен блясък и напомня само мъдрия разказвачески гений на Талев, който в същите тези години се завръща в голямата ни литература с „Железният светилник”, „Преспанските камбани” и „Илинден”!

Винаги съм смятал Радев за избраник на съдбата.

Но едва сега научих, че него е сочел екзарх Йосиф I за свой приемник и той е бил определен от Борис Сарафов за глашатай на македонската освободителна кауза с издавания в Женева вестник „L`Effort”(1900 – 1901)...

Симеон Радев има интересен и вълнуващ живот, работата му като дипломат от 1913 до 1944 г. е друга епоха, но и тук в „Лица и събития от моето вроеме” ми прави впечатление с какви фигури е общувал – от Плеханов, Георги Стаматов и Васил Коларов до екзарх Йосиф, Борис Сарафов и генерал Цончев...

Как да забравя сблъсъка му с убиеца на Стамболов, Халю през пролетта на 1901 г. или притеснената забележка на царица Елеонора в един по – късен период (1910 г.), която моли от името на Фердинанд златното перо на „Вечерна поща” да преустанови работата си по „Строителите на съвременна България”, тъй като, догажда се Радев, рано или късно ще се стигне и до психологическия потрет на Фердинанд, а той може и да се окаже не съвсем приемлив за монархическите кръгове.

Не крия, че от петте дяла в тома с най – голям интерес прочетох втория „Спомени от Македония и Цариград” – блестящ разрез на семейните отношения и обяснение в любов към родния Ресен и особено петия – „Българските правителства през 1899 – 1901 г. и техните проблеми.Падането от власт на либералите”.

В тази част усетих стихията на автора на „Строителите” с великолепните портрети на първите държавни мъже на България – д–р Васил Радославов, д–р Стоян Данев, Александър Радев, Драган Цанков, Петко Каравелов, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Димитър Греков, Борис Сарафов, на кадрови военни като ген. Цончев и ген. Паприков, прецизното разкриване на многоликата същност на Фердинанд, истинският медиатор и манипулатор на обществено – политическата сцена у нас, както и образа на щастливо изкачилия се като председател на ВМОК на 7 април 1901 г. Стоян Михайловски...

И в същото време деликатно и ненатрапчиво Радев ни въвежда в началото на своята активна обществена дейност, започнала блестящо в „Славянска беседа” на 4 март 1901г.със сказката „Македонският въпрос и България” и приключила (в рамките на изданието) с екстернирането му от България на 27 април 1901 г. в разгара на честванията на четвъртвековния юбилей на Априлското въстание при управлението на изтъкнатия демократ Петко Каравелов...

Такива са били реалиите тогава – зависимото княжество е трябвало да предприема непопулярни мерки след прословутата „афера Михайляно”, започнала на 22 юни 1900 г., да сменя ръководството на Върховния македонски комитет, да разтуря стрелковите дружества, да арестува Борис Сарафов и да гони Симеон Радев от страната.

Не търся аналогии с днешната ни действителност – те се налагат сами.

Ще отбележа само, че четенето на „Лица и събития от моето време” бе за мен изключително преживяване, пир за духа и отдавна чакана среща с проникновен сладкодумец и анализатор, чийто оценки и констатации понякога смущават със своята субективна категоричност, но които се следват в хипнотично упоение , защото срещата е с писател, общественик и мислител от много висока класа.