ЛЕА КОЕН НА 70 ГОДИНИ

 

Неусетно и Леа Коен, бивш депутат, дипломат и писател с успешна кариера, навършва 70 години.

Тя е родена в разгара на Втората световна война - на 29 юни 1942 г. в София и само бързият развой на събитията й спестяват премеждията на жълтите звезди и концлагерите.

Детството и младостта й преминават в годините на социализма.

Тя обича да се връща в книгите си към неговия късен етап – 70 – те и 80 – те години на миналия век, въпреки че мен повече ме интересуват детско – юношеските й спомени от 50 – те години, от времето на Червенков и ранния Живков, за които засега избягва да пише.

След завършване на средното си образование учи пиано и музикознание в Българската държавна консерватория.

Защитава докторантура по история на музиката в холандския град Утрехт.

До падането на комунизма прави впечатляваща кариера, особено след 1976 г. – редактор в сп.”Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт, директор на Софийската филхармония, главен драматург и изпълнителен директор на фестивала „Софийски музикални седмици”.

Като музиколог издава пет книги за музикалния авангард и осъществява преводи от френски на творби на Клод Дебюси, Морис Метерлинк, Сати и Жан Кокто, както и на съвременни френски и холандски автори.
Тя е удовлетворена от постигнатото, въпреки намесата на цензурата и ширещата се посредственост и доносничество в музикалните среди.

Изследвач от класа Коен пише монографии за фигури от ранга на Паул Хиндемит и Любомир Пипков, който е сред най – крупните ни композитори, за осмисляне на чийто творчество са необходими и сетива, и особен вдъхновен подход.

Естествено и неусетно Леа Коен прегръща каузата на СДС и на изборите на 10 юни 1990 г. е избрана за депутат със синята бюлетина от листата на „Екогласност”.

Въпреки че не парадира, знам със сигурност, че заедно със Соломон Паси е сред мечтаещите за приемането ни в НАТО, инициатива, която през ноември 1990 г. изглеждаше не само екзотично, но и звучеше като фантастична приказка.

Леа Коен е във вихъра на събитията в онова свръхполитизирано и динамично време, което свързваме с Кръглата маса, първия брой на вестник „Демокрация”, съпротивата срещу фалшифицирането на изборите за VI ВНС, подпалването на Партийния дом, двете окупационни стачки, свалили от власт Андрей Луканов, „кабинетът на надеждата” на Димитър Попов, освобождаването на цените, първите приватизационни сделки, тричленките в общините, гладната стачка на 39 – те, разцепленията в СДС, приемането на първата демократична конституция...

Изведнъж, внезапно и неочаквано, Леа Коен е изпратена дипломат в Белгия, ЕС и Люксембург за периода 1991 – 1993 г., като част от новите назначения на президента Желев ( сещам се още за Снежана Ботушарова и Елена Кирчева).

Не й е било лесно в новото й амплоа, най – вече защото е трябвало да преодолява съпротивата и обструкциите на старите номенклатурни кадри, за което така непосредствено и убедително разказва в романа си „Сбогом, Брюксел”.

След Люксембург Коен продължава дипломатическата си кариера в НАТО и ЗЕС в периода 1993 – 1996 г. и в Швейцария и Лихтенщайн през 1997 – 2001 г.

Явно се справя добре с поставените й от българските правителства задачи, сработва се с често сменящите се външни министри, но краят на дипломатическата й кариера съвпада с появата на „социалния президент” Георги Първанов, през чийто първи мандат с посланическите си постове се разделят и други знакови фигури на демократичния ни преход като Едвин Сугарев, Стефан Тафров и Александър Йорданов.

Успоредно с писането на книги, Коен успешно ръководи и агенция „Арденте” от 2002 г.

Тя започва да издава книги през 1996 г.

Първият неин роман, който прочетох, е „Кратката вечност на Алма М.”(1997).

Като че ли това е най – съкровената история, която Коен е написала, в нея лично преживяното от младежките й години е много плътно и силно експонирано, а специално сцените на морето и първите любовни трепети на главната героиня така дълбоко са се врязали в съзнанието ми, че ги помня отчетливо до днес.

Краткият роман „Флориада” излиза през 1998 г. и има странна съдба – добри критически отзиви и слаба популярност.

Романът е силен като внушение, но издателството, наело се с издаването му бързо фалира, та се налага преиздаването му през 2010 г.

Леа Коен опитва сили в драматургията с пиесата „Горчиви череши”(1999), поставена на „Аполония” на следващата година.

Тя не отбягва и киното, съгласявайки се да екранизира за Петър Одаджиев своя популярен роман „Преследвачът на звуци”, чиято премиера предстои.

Истинската популярност Коен постига с романа си „Консорциум „Алтернус”(2005).

Този роман за търсенето на голямо богатство постига изключителен успех, преведен е в чужбина и дава начало на успешна и охотно приета от читателите трилогия.

С „Консорциум „Алтернус” авторката успешно реализира своя модел на качествен и популярен роман, съчетаващ динамичната фабула, съвременното звучене и умелото балансиране между фикция и реалност.

От днешна гледна точка продълженията „Кандидат – президентът”(2006) и „Близка връзка”(2007) сякаш остават в сянката на „Консорциума”, но заедно с него оформят специфичния Коенов модел на българския преход, който лично на мен ми изглежда прекалено оптимистичен, нещо, което съм споделял и на самата авторка.

По мое мнение „Преследвачът на звуци”(2008) е най – добре структурираният и хомогенен неин роман.

В него с особена тъга и спотаена нега се разказва за неповторимата атмосфера от края на 60 – те години на миналия век.

По тази причина 1968 г. основно я свързвам пресъздадена в българската литература с „Преследвачът на звуци” и „Германия, мръсна приказка”(1993), а лятото на 1989 г. с първата част на „Сбогом, Брюксел”.

С „Пианото на блок № 31”(2009) Коен се представя като много добра новелистка, въпреки че след коректно изпълнената поръчка тя като че ли избягва кратките белетристични форми, които също й се удават безпроблемно.

Авторката определено изненадва с романа си „Сбогом, Брюксел”(2011).

В него съчетава носталгията по времето на рухването на социализма и началото на така жадуваните промени с криминално – политическа интрига, свързана с търговията с жива плът и най – вече с непознаване особеностите и тъмните страни на Изтока и Запада.

Сякаш двете части на Европа трудно се опознават и мъчително преодоляват стереотипно – клишираните представи за себе си...

През 2011 г. за бр.2 и 3 на сп.”Биограф” Леа Коен написа три много интересни историко-документални очерка – „Апокриф за цар Борис III”, „Любов в сянката на бесилото”( за изпепеляващата и необикновена връзка на Александър Белев с Лиляна Паница) и „Сълзите на царицата”(за съдбата на царица Йоана Савойска).

Каквито и претенции да имаме за начина на интерпретация на историческите факти, за субективност или за избора на героите й, не можем да отречем, че това са брилянтно написани текстове, четящи се на един дъх, с които тя увеличи още повече числото на своите верни фенове.

Леа Коен доживя солидни преводи на немски език и вече може да претендира, че е успял автор.

Тя добре знае как да напише един качествен текст или роман, без да робува на елементарните читателски очаквания, спазвайки необходимата творческа хигиена.

Коен има доброжелателно отношение към родната критика. Това съм го усетил лично от общуването си с нея.

Тя държи на чуждото мнение, когато е поднесено компетентно и обективно.

Тогава и уважава литературния изследвач, знаейки добре, че книгите й трябва не само да се четат, но и анализират и осмислят .

Не бяга от актуалната публицистика, винаги реагира емоционално, критикувайки абсурдните критерии на наградата „Вик”, сбърканите представи за актуално значимата литература по нашите географски ширини, полемизирайки дори с проф.Светлозар Игов.

Не знам дали Леа Коен скоро ще посегне да пише мемоари.

Тайно в себе си се надявам, че няма да избяга и от това изкушение, тъй като отсега съм в напрегнато очакване да проследя нейната гледна точка при представяне на събитията от 90 – те години на миналия век и началото на този, срещите и разговорите й с родни и чуждестранни политически и дипломатически светила, защитата на нейните обществено – политически пристрастия.

Знам, че е щастлива в семейния си живот, че се чувства едновременно българка, европейка и гражданка на света.

Винаги се радва, когато се завръща в любимата й София и се натъжава от неуредиците на безкрайния ни преход.

Сигурен съм обаче, че няма да изостави писането, че и в бъдеще ще ни изненадва с нови книги и творчески предизвикателства, които ще са все по – зрели и качествени на базата на натрупания опит, постигнатия успех и преследваните все по – амбициозни художествени задачи.