Васил Коларов

 

 

Малцина от съвременниците ни знаят нещо за тази прочута в миналото личност, родена в Шумен на 16 юли 1877 г.

А е жалко не толкова за самите подрастващи, колкото за късата ни памет, която забравя заслужено или не подобни фигури, управлявали партия и държава и нанесли толкова вреди на родната демокрация.

Васил Коларов е типичен пример на интелектуалец, прегърнал левите идеи, изградил стремителна кариера в родната комунистическа и в руската болшевишка партия, станал полковник от НКВД, ръководил Коминтерна и Крестинтерна и завърнал се след продължителна емиграция в България, за да даде последните си сили за превръщането й в болшевишка и раболепна на Големия брат държава.

Той завършва гимназия във Варна през 1895 г., а като учител в Никопол 2 години по–късно основава местна организация на БРСДП.

Следва право в Екс ан Прованс и завършва в Женева през 1900 г.

Адвокат е първоначално в Шумен, а от 1904 г. и в Пловдив.

След русенското разцепление на партията на 6 юли 1903 г. той остава при тесните социалисти на Димитър Благоев, като става член на ЦК на партията през 1905 г., бидейки такъв до края на живота си.

За разлика от съратника си Георги Димитров взема участие в Балканските войни като запасен офицер.

През 1913 – 1923 г. е неизменно избиран за депутат в XVI – XX ОНС (19 декември 1913 – 11 юни 1923 г.), ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна (2 – 6 март 1919 г. и 19 юли – 7 август 1920 г., когато на път за Петроград през Варна и Одеса е арестуван, заедно с Димитров в Кюстенджа на 3 юли 1920 г. и освободен след две седмици по настояване на съветския външен министър Чичерин ) като през 1922 г. става негов генерален секретар  до 1924 г.

Именно в качеството си на генсек на Комунистическия интернационал той критикува с писмо от 2 юли 1923 г.политиката на неутралитет на БКП след 9 юни 1923 г., следвана от Димитър  Благоев и  Тодор Луканов и се завръща в страната, за да ръководи прочутото събрание на 5 – 7 август 1923 г., взело решение за избухване на Септемврийския метеж на 22 срещу 23 септември.

По предварително осигурен канал през Пирот и  Ниш двамата с Димитров напускат България след потушаването на бунта.

Във Виена заедно с Георги Димитров създава на 15 октомври  временно задгранично представителство на БКП, след като двамата са написали вече прословутото си отворено писмо до работниците и селяните в България от 2 октомври, а в края на 1923 г. е отново в Москва.

След смъртта на Благоев на 7 май 1924 г. Коларов е вече начело на Задграничното бюро на ЦК на БКП и остава на поста си до 1934 г., когато е изместен от придобилия световна слава от Лайпцигския процес Георги Димитров, чиято международна кампания за защита направлява самият Коларов.

През 1930 – 1931 г. Васил Коларов е генерален секретар на Селския интернационал, става професор по икономика и взема дейно участие в сталинистките чистки в Коминтерна.

Като съветски емисар Коларов се завръща в България на 9 септември 1945 г. След изборите на 18 ноември 1945 г. е избран за председател на XXVI ОНС (до 6 ноември 1946 г.), а след вота на 26 октомври 1946 г. става и председател на 6 ВНС (до 21 октомври 1949 г.).

В правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров е външен министър (11 юли 1947  - 6 август 1949 г.) и като такъв ръководи българската делегация при подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който спасяваме Южна Добруджа и Родопите.

След референдума от 8 септември 1946 г., премахнал монархията, е временен председател на републиката от 15 септември 1946 до 7 ноември 1947 г., непосредствено след което е приета новата Димитровска конституция на 4 декември 1947 г.

Васил Коларов ръководи екипа, разработил и одобрил Първия двугодишен народостопански план на 1 април 1947 г.

След смъртта на „вожда и учителя на българския народ” на 2 юли 1949 г. и след продължилия 2 седмици национален траур, на 20 юли 1949 г. оглавява и българското правителство.

Това е време на изострени международни отношения след създаването на НАТО, КНР и ГДР, на влошени връзки между България и Югославия, особено след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.,  на преследване на врага с партиен билет с акцията, стартирала на 25 октомври 1948 г., на обесването на Никола Петков – на 23 септември 1947 г. и  Трайчо Костов на 17 декември 1949 г., за което най–голяма заслуга има именно Коларов, развенчал го на пленума на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г.

Краткото му управление е тържество на победилия в страната сталинизъм и най–вярно следване указанията и постановките на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин.

Всъщност България губи своя суверенитет, а съветският гражданин и полковник от НКВД  Коларов я управлява като васална република в състава на СССР.

Избран от парламента за премиер на 18 януари 1950 г., на 23 януари Васил Коларов внезапно умира, без да е навършил 73 г.

Мястото му заема зетят на Димитров - Вълко Червенков, а спомените му от периода 1891-1924 г. са издадени едва през 1968 г.

40 г. тленните му останки бяха положени в лявата част на мавзолея на Георги Димитров като допълнителен орнамент към фараоновския комплекс, но през лятото на 1990 г. първо бюстът му беше изчегъркан с кирка, а след това и  останките бяха преместени и препогребани в Софийските централни гробища.

Всъщност и в посмъртното си битие Коларов следва по стъпките Георги Димитров, но поне за препогребването му обновената  БСП не направи същия цирк, както с носенето на урната с праха на Георги Димитров от покойния днес, а насълзен на 2 юли 1990 г. армейски генерал Добри Джуров...