КАКВОТО ДОЙДЕ

 

Така се случи, че следя творческото развитие на Владимир Шумелов от повече от 20 г.

Неусетно и естествено той израсна пред очите ми като белетрист и критик.

През годините сме преживели радостни и тъжни мигове, но винаги съм му се възхищавал на неговото постоянство, упоритост и работоспособност.

Непрекъснато твори, откривайки смисъл в писателския труд и мисията на интелектуалеца!

Той е зявършен модел на пишещия човек и като Ъпдайк може да сменя критика с проза и фрагменти с редакторска работа.

Смятах, че силата му е в модерно експонирания разказ, изпълнен с болка, тъга и скептичен поглед към живота.

Оказа се, че е и много добър новелист.

Фокусът се получи с „И така нататък”(2007), а категоричното му утвърждаване в този труден междинен жанр е с „Каквото дойде”(2014).

Четох четирите писма за любовта с удоволствие и наслада.

Подействаха ми като балсам,задържайки постоянно вниманието ми.

Шумелов е напипал пулса на днешния ден,на проблемите и парадоксите му.

Това са лично негови преживени и изстрадани истории, а не насилено измислени и нагласени. Естествено, пречупени през погледа на собствения му натюрел, изискващ създаването на паралелна реалност, изпълнена със страсти и копнежи.

Тези лични фейсбуки привличат, забавляват и предразполагат към размисъл.

Изградени са на фрагментарен принцип и са щедро обагрени с подкупващата му искреност и непосредственост. И освен това винаги предизвикват допълнителна, обогатяваща оценка след неизбежния размисъл от сблъсъка с всяка една история.

„Писмо до Джон Ъпдайк” е свежо и оригиналн интро.

При първо четене „Кугари” ми се стори доста претенциозен опит за осмисляне връзката между задоволени и привелегировани мъж и жена с разлика във възрастта им.

После осъзнах, че това е горчив размисъл за настоящето ни, за отчаяното търсене на сродна душа и нестихващото желание да се избяга от задушаващата ни действителност.

Което се оказва неуспешно и безсмислено, тъй като Борис е хванат в платонична изневяра от жена си, която е влязла в пощата му, за да го чете, а междувременно детето на Бети е починало...

„Каквото дойде” е припряно интензивен и с неочакван финал, досущ като класиките на Роалд Дал.

Питах автора: - Не смята ли да преработи поне финала?

Отказа категорично.

При повторното ми четене разбрах, че е прав.

Има такива случаи в живота – най - вече сега, когато една интимна връзка, възникнала спонтанно и експлозивно в мрежата, постепенно утихва, отшумява и умира. Особено, когато разстоянията делят хората, а с течение на времето те се променят и поглеждат по друг начин на емоционалните си и епистоларни изблици.
Затова, израсналият в служебната йерархия, творец Мирослав Радев се отказва от авантюрата си с начинаещата прозаичка и поетеса Саня Манева, предпочитайки да гледа „Каквото дойде”(2009) на любимия му Уди Алън, защото в живота е така – „колкото любов можеш да получиш и дадеш, колкото щастие можеш да откраднеш или предоставиш, всяка малка добрина, каквото дойде.”

Най – много ми допада „Любовна е – пистола”, формално напомняща популярни ни хит „Love.net”(2011) на Илия Джевелеков, който пък се оказа, че не е гледан от автора...

Тук Владо Шумелов е разгърнал докрай благодатния сюжет, разкрил е пълнокръвно и убедително образите на Мирослав Радев – неговото алтер его и Ваня, задълбал е проникножвено в дебрите на междуличностните отношения, разсъждавайки трезво както за абсурдите на унилото ни настояще, така и за смисъла на творческите достижения.

Разказът – привидно калейдоскопично фрагментарен и разхвърлян, но иначе следващ желязна художествена и житейска логика, неибежно стига до куриозния си край, в който творецът – слаб и сляп в любовта с изненада открива, че е общувал с пренебрегваната от него съпруга Галя – „жената, която стъпка и никога не прие до себе си”...

На едно място в „Любовна е – пистола” Радев – Шумелов отбелязва, че отдавна е започнал да пише роман, който още няма заглавие, сюжет и оформени герои.

Разбрах, че това не е авторска уловка.

Писателят наистина иска да изкачи и този прозаичен връх.

Реално погледнато е логично той да направи следващата крачка и след разказа и новелата да се пребори и с романа.

Кога ще го напише и доколко ще е сполучлив, ще покаже времето.

Но щом се е захванал с подобна нелека задача, му желая дръзновение и оптимизъм при осъществяването й.