ЖИВОТ В СЛУЖБА НА БЪЛГАРИЯ

 

 

“Дадох ли нещо на България?” – тези последни думи на умиращия Симеон Радев най-точно и пълно разкриват както неговият характер, така и мисията му, с която е живял осемдесет и осем години. А тя е да служи на България – като журналист, художествен критик, историограф, дипломат, мемоарист и просто като пример – за нравственост и художествена мяра.

Признавам – контурите, релефът на един такъв живот приличат не само на главния му герой, но и на времето, чиито продукт е – в него има патетика, възвишени помисли и постъпки, радостни копнежи и много мъка, вследствие трагедията, сполетяла България в първата половина на века, свързана с неуспешните й опити да осъществи националния си идеал, завършили с национални катастрофи (1913-1918) и загубата на независимостта й (1944).

Животът на Симеон Радев ми напомня ефектен, зрелищен, многоцветен, увлекателен и драматичен буржоазен роман, роман за възхода и погрома на неговата класа и раса, роман, отразяващ като във фокус всички надежди, илюзии и горчиви равносметки, съпътсвали осъществяването на етапите на Великата възрожденска програма на България, започната тъй триумфално, но и крамолно с обявяването на независимата българска екзархия (1871г.) и завършила със съветската окупация на 9 септември 1944 г.

Наистина житието на Симеон Радев прилича много на любимия му писател Иван Вазов, с тази добавка, че той преживява и почти четвърт век социализъм (срещу който патронът му енергично се е борил), принудил го да пише дипломатически мемоари за БАН срещу мизерно възнаграждение без изгледи за публикация и да вегетира на принципа “вие проявихте към мене търпимост, аз ви отвръщам с лоялност – това е формулата на моето поведение”.

Не крия, че тези думи в очерка на Борис Делчев за Радев ме изненадаха, от него аз очаквах повече стоицизъм и непримиримост, някаква показна демонстрация на духа, давайки си сметка, че свидетелствата на Делчев са автентични и правдиви, регистриращи битието на някогашния светски лъв в най-прозаичните, глухи, но и може би най-плодотворни години в неговия живот-1954-1967г., когато се осъществява неговото второ раждане, когато излиза от саркофага на забравата и когато успява да осъществи един рядко срещан творчески акт, типично в негов стил – изящен и бляскаво-колоритен – да поднесе на своите верни читатели две от най-репрезентативните си книги – “Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени” (1965) и “Ранни спомени” (1967), видяла бял свят една седмица след неговата смърт.

Животът на Симеон Радев е par excellence буржоазна сага изпълнена с любов към родното място (Ресен), родителите (особено майката), рода, отечеството (за него Македония е равна на България), учението, науката – императорският лицей “Галата сарай” в Цариград (1893-1898), университета в Женева, където завършва право през 1902 г., обществените борби – за освобождението на Македония като член на ВМРО(1895 – 1903) и за просперитета и напредъка на свободното му отечество като изтъкнат член на Национално-либералната партия на Никола Генадиев, чиято програма самият той създава през 1911г.

В този поучителен и увлекателен роман има както щастливо стечение на обстоятелствата и среща с влиятелни фигури, формирали мирогледа и личността на Симеон Радев, поради което в съзнанието ми се запечатва като привилегированият свидетел и хроникьор на епохата, така и мъка, страдания, крах на идеали, на съкровени помисли и надежди и принудително съществуване в полулегалност “след народната победа”, когато сред малцината му душеприказчици се оказват Тодор Боров, Николай Лилиев, Борис Делчев, Здравко Петров, Йордан Василев.

Рядка привилегия е да учиш в Охрид и Битоля и след това в султанския лицей, да ти е покровител самия екзарх Йосиф І, да започнеш да публикуваш в най-престижните български литературни списания още като младеж, да следваш в Женева, да издаваш двуседмичен лист на македонските революционери на френски език “L’Effort” (1900) и “Le Mouvement Macedonien” (1902) в Париж и завърнал се в София с диплома по право и владеещ петте основни европейски езика и три ориенталски (турски, арабски и персийски) да направиш такава бляскава кариера като журналист в престижни издания, които в пълна степен могат да се нарекат и негови рожби – “Вечерна поща”(1903-1909), в който е кореспондент, съредактор (1903) и главен редактор (1905-1909), сп. “Художник”, на което е съредактор (1906) и главен редактор (1909) и “Воля” (1911-1912), на който е основател и директор – стопанин, в който се изявява с псевдонима Ланчелото знаменития ни фейлетонист Трифон Кунев, Лора Каравелова, Димо Кьорчев ...

Споменавам скрупульозно тези три издания, защото те изграждат публициста, журналиста, полемиста и изследвача Симеон Радев, те формират неговия неподражаем европейски стил – прецизиран, блестящ и емоционално въздействен, те го насочват към основните и най-актуални проблеми на епохата му, те и представят прословутата му продуктивност – около 1500 заглавия до Балканската война, която и днес респектира.

Нещо повече – журналистът и художественият критик се формира и реализира пълноценно именно в тези два вестника и едно списание – благодарение на тях Радев разкрива качествата си като полемист и борец срещу господстващия монопол в нашата литература и литературен живот, олицетворяван от д-р Кръстев – “Д-р Кръстев като литературен критик” (1907) и като неподражаем художествен критик и изкуствовед, неприемащ естетически догматизъм и прилагащ новаторски принципите на импресионизма.

Наистина не всички от неговите статии, театрални отзиви и беседи за художествени изложби и отделни творци са напълно издържани, има и такива, които дразнят със своята обстоятелственост и преразказ, но отчитайки нивото на тогавашния ни критически живот, си давам сметка, че и те са се четяли като откровения и затова са намерили място в приживе издадените му “Погледи” (1965).

Успоредно с журналистиката Симеон Радев успява да осъществи и главното дело в своя живот – „Русия в началото на XX век”(1905 – 2010) и “Строителите на съвременна България” (1910-1911, 2010), написани в последните благословенни мирни години на България – преди катастрофите и преди принудителното му модифициране като пълномощен министър в Букурещ (1913-1916), Берн (1916-1917), Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925), Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940)и като участник в мирните преговори на българските делегации през 1913 и 1918 години и когато, въпреки всичко, създава и другото си капитално историческо изследване “Македония и Българското възраждане през ХІХ век” (1918-1943г.).

Журналистът Симеон Радев се утвърждава след завършването на Султанския лицей, когато изкушен от перото прави преводи (”Дамата с камелиите”, разкази от Мопасан, “Психология на тълпата” на Гюстав льо Бан) и “съчинителствува” – поеми – “Хайдут Велко”, разкази – “Раздор” (за който е похвален от Алеко Константинов), “Една разходка до Халки”, „Танас Колимачка”, “Слепият цигулар” и след като разбира, че не е нито добър поет, нито стойностен белетрист, към 1911 година осъзнава, че драмата също няма да му се отдаде, защото “природата ме е лишила от творческа фантазия”. Така драмата “Летен порой”, която вероятно не е била куриозен творчески провал, е унищожена, тъй като “откъм език пиесата ми не беше лоша”, но “не намирах обаче да съм постигнал действие, а без действие какъв театър? И това ме подтикна към крайната стъпка. Така пороят дойде и отнесе завинаги намеренията ми да създавам художествени образи”, и тъй като “за художествената литература е необходима творческа фантазия, от която природата ме е лишила. Аз съм в конкретното : мога да опиша нещо, което съм видял или ми е разказано, не да измислям. И това ме тласна към историята и публицистиката”.

Първата страст е журналистиката. Отначало на френски език в защита на Македонската кауза, с редица статии, описващи положението на хората от родния му край, пъшкащи все още под турския ярем с публикации във “Вечерна поща” от есента на 1901 г., разглеждащи взаимоотношенията между великите сили и последиците от техния политически живот. В София, благодарение на своята всестранна и пълноценна образованост, Радев се превръща в един от водещите ни и много продуктивни журналисти. За десет години до Балканските войни той създава огромна по мащабите си продукция – коментари, статии, беседи, памфлети, интервюта, очерци, репортажи, пътеписи – като изследвачите посочват различни цифри за обема (около 1400 заглавия – Йордан Василев, около 1500 – проф. Ангел Велков), с неизменното старание да запази обективността си и даде личното си мнение в едно бясно и за днешните мащаби темпо(още от 1903г.) - всекидневно по една голяма статия и няколко по-малки, а от 1905г. и редакционна на всеки брой.

Първокласен журналист Симеон Радев става във в-к “Вечерна поща”. По-късно във всекидневника “Воля” той просто доексплоатира енергията и инвенциите си от “Вечерна поща”, която отеква и в “Зора” през 1933-1935г. и 1940-1943г.

Мисля, че той дължи много за утвърждаването си на своя главен редактор С.С.Шангов – личност пълна със своеобразия и фантазии, благодарение на която разгръща потенциала си, разработва почти всички журналистически жанрове като “художник на словото” (Йордан Василев), превръщайки се в “първото перо” на “Вечерна поща”(меродавен вестник, съперничещ по популярност на днешните “24 часа” и “Труд” с тираж 10000 екземпляра), което ще рече и най-скъпо платеното – до 500 златни лева заплата на месец, сума огромна за онези блажени времена.

С такива финансови бонуси обаче Радев се реализира като изкусен и великолепен познавач на руските нрави по време на първия голям разлом във великата империя през 1905 – 1906 г.

Без никакви комплекси, че е кореспондент на български вестник , той държи пулса на руската революция, посещава конгреса на Конституционно – демократическата партия, среща се с най – видните политически фигури в онзи преломен момент от самия премиер Сергей Витте и търговския министър Василий Темирязев през шефа на Даржавната дума Сергей Муромцев до опозиционните лидери Павел Милюков, Пьотр Струве, Иван Петрункевич, Фьодор Родичев и Владимир Набоков, бащата на знаменития автор на „Лолита”!

Симеон Радев е вездесъщ, той прониква на най – важните и интересни места в Москва и Петербург, води беседи с чиновник от Азиатския департамент относно руската политика на Балканите, отразява самия ден на изборите за Първата Държавна дума, който по своето майсторство и обхват напомня раждането на Учредителното събрание у нас в „Строителите”, разкрива проблемите пред огромната държава, симпатизира на кадетите, полемизира със социалистите и техните утопично – разрушителни методи, но не забравя да спомене делото на Плеханов и да засегне значението на Ленин и Троцки.

В тези негови очерци, скици, интервюта и кореспонденции, събрани в „Русияа в началото на XX век”(2010) Радев се разкрива като вещ познавач и тълкувател на руските проблеми, като опитен политолог и народопсихолог – как неповторимо рисува първите стъпки на демокрацията по лицата на селяните, мужиците и образованата интелигенция в сюблимния момент при избора на Първата Държавна дума, като първомайстор на атрактивното обществено – политическо четиво...

В този аспект „Русия в началото на XX век” е и подготовка за „Строителите на съвременна България”( Очеркът „Поведението на Щеглов и конфликтът с Русия” директно кореспондира със страници и герои, които много добре помним от втория том на „Строителите”, когато започва българската драма след Съединението и Сръбско – българската война) и за бъдещата му плодотворна дейност на дипломат, към която той е привлечен по партийна линия след краха ни в Междусъюзническата война.

Естествено не цялата му публицистична продукция е на еднаква висота, но в нея се отразяват няколко акцента и тематични ядра, които остават водещи в неговата творческа и гражданска дейност – състоянието на българското общество, македонският въпрос, банковото дело, модата, правото, футурологията, социалната психология, отреагирването на важни и интересни художествени факти.

Актуалната обстановка Симеон Радев отразява в своите уводни статии, които е диктувал всяка сутрин в 10,30 часа, след като ги е пишел и наизустявал предишната нощ. Може би този вид журналистическа реализация ни се струва прекалено анекдотично-театрална, но тя ражда серията статии: “Берлинския договор и реформите за Македония”, “Финансовите реформи в Македония”, с прозорливата констатация “Десятъкът ще се продава като напред, т.е. със зулуми и нож. Едната разлика е тази: вместо Турция да разполага с приходите, Европа ще ги получава направо. Какво печели от това Македония?”, особено смелата и проникновена като анализ и оценка статия “Князът и българският парламентаризъм” (”Той не зачита осветените права на народа; и народът не уважава неприкосновения характер на неговата личност. Фактът, че между народа и княза се развива един постоянен конфликт е общоизвестен.

Князът няма право да заповядва, но тъй като монархът е на друго мнение – резултатът е недъговото състояние, в което се намира днес България”, която звучи и горчиво – иронично с оглед на бъдещата му кариера на царски дипломат или дори за малко неопроверганата от времето и категорична в заключенията си “Всеобщата стачка като политическо оръжие” (“Невъзможно е наистина всеобщата стачка да предизвика окончателен погром на сегашния строй и да създаде прословутата диктатура на пролетариата, която тоже трябва да се хвърли в музея на старите суеверия.”), както и пристрастното осмисляне на Фердинандовото освиркване от студентите, наречено от него на 5 януари 1907 г. “див, чудовищен, срамен скандал”.

Статиите на Радев са явление в българския обществено – икономически и културен живот със своя стил и солидна аргументация.

Не е трудно днес да посочим кое е предизвикало интересът към тях, необикновеният им резонанс, голямата им популярност – написани са ярко, пластично, с подчертан динамизъм, слогът е елегантен и по френски изящен, в тях винаги се тръгва от конкретния факт към интересното, находчиво и неочаквано обобщение, към изводи понятни и търсени от широката читателска аудитория.

Познаващите вестникарския бизнес ще потвърдят, че най-трудно се пишат уводните статии. За тях и отговорността е най-голяма. А Симеон Радев се е занимавал с тези главоблъскаща дейност цяло десетилетие, опитвайки се умело да избяга от клишето, щампата, самоповторението, доказвайки на дело, че е възпитаник на френската социално – психологическа школа.

Във “Вечерна поща” и “Воля” той печата и литературна, и театрална критика. Знае се увлечението и следването от негова страна на импресионистичната аксеология, фактът че е принципен противник на нормативно-догматичната естетика. Точно за това пише във “Воля” възторжен отзив за “Химни на зората” на Кирил Христов и опитва силите си във “Вечерна поща” в театралната критика.

За Симеон Радев законодател е вкусът, в своите критически работи той налага моделът на салонната беседа, където успоредно с анализа и оценката на художествения факт критикът се стреми да създаде и адекватно настроение и преживяване – чувство. Тези негови текстове не са от най-физиономичните му, но в тях ме привлича тяхната спонтанност, импровизационната им лекота, първичната им сугестивност.

Осъзнавам например, че като театрален критик Радев е напълно в руслото и възможностите на онова време, че той не може да надскочи схемата “преразказ на съдържанието – лаконично-афористична оценка на изявите на водещите актьори”, но това не влияе на удоволствието от четенето на “Галеото”, “Отегчителното общество”, “Пшибишевски на българската сцена” или “Бой на пеперуди”.

Разбирам и още нещо – тези негови усилия са продиктувани също от осмислянето на мисията му в културния ни живот – да ни европеизира и да създаде определени навици и привички за общуване с едно сложно и синтетично колективно изкуство, което изисква не само определени познания, но и усилия от страна на реципиента, а в същото време с тях се трупа и опит, който ще роди критическите му шедьоври в сп. “Художник”.

Именно в “Художник” Симеон Радев създава своите основополагащи текстове, определящи възловото му място в литературната ни и художествена критика. Като количество те са малко на брой, печатани са между 1906 и 1909 г., но като качество и значимост са сред най-ценното, създадено у нас в първото десетилетие на миналия век.

Тук намира своята естествена среда появата на знаменитият му опус “Д-р Кръстев като литературен критик” – елегантна, филигранна, безупречна, но и жестоко ефективна присъда срещу д-р Кръстевия критически норматизъм, срещу обичайните му грешки в стила, оценките и трактовката на същностни факти и явления от областта на философията и изящната словестност, в сп.”Художник” се печата великолепната му сказка “Българският селянин в първите разкази на Елин Пелин”, проникновеният и изключително интересен с новаторския си подход анализ на сборника на Г.П.Стаматов “Избрани очерки и разкази т.І”, знаменитото му изследване за “Политическото красноречие на България” и няколкото му блестящи изкуствоведски материала, отразяващи творчеството на Клод Моне, Йожен Кариер “Съвременната карикатура във Франция” или “Югославската художествена изложба в Загреб”.

Познавайки превъзходно творческите процеси във Франция и Италия, Радев си позволява да пише за не толкова ярки фигури като художника Албер Винар или поетите Джозуе Кардучи, Жозе-Мария де Хередия, Пол де Шевермон и Жан Лорен. Знаейки добре, че това са скромни творци, той е чувствал потребност да запознае българската публика и с техните усилия, доказвайки на дело, че не робува на естетическото високомерие и че обект на изследване от страна на критика следва да бъде и делото на редови имена, каквото е например това на Жан Лорен.

Препрочитайки критическите му творби от последното луксозно издание на “Погледите...” (1996) установявам, че пред повечето от тях патината на времето е безсилна, че те и днес не са загубили своята експресия и афористичната точност на обобщенията и оценките си. Изключително ценна като проникновенно вникване в творчеството на Стаматов е статията “Г.П.Стаматов”. “Българският селянин в разказите на Елин Пелин” в най-пълна степен е еманация на модела салонна беседа, “Политическото красноречие в България” обръща за първи път сериозно внимание към реториката като изкуство и научна дисциплина, “Клод Моне” е пример за обективен и точен портрет на именития художник, докато в “Съвременната карикатура на Франция” сме свидетели вече на успешен опит за прилагане на компартивистки модел в изкуствознанието, чрез който изводът се налага ненатрапчиво на базата на сравнението, съпоставката и цялостната оценка.

Четейки “Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени” схващам не само потенциала и възможностите на Симеон Радев, но и драмата на битието му, която мога да формулирам като недоосъществилият се бляскав критик – изкуствовед. Очевидно забележката на Михаил Арнаудов, че “дипломацията му е попречила да се осъществи като историк и писател” се отнася и за попрището на художествената критика.

Вярно е, че Радев “посреща със скрита болка такова напомняне”, че в следващите десетилетия спорадично се връща към критическата си дейност във вестник „Зора”, но тя е вече инцидентна, по повод – било за юбилея на Балабанов – “Александър Балабанов в моите спомени” (21.ХІ.1933), било за да напомни за полемичния си дух - „Скръбният вик на П.Р.Славейков”( 1.12.1934), за представяне карикатурната изложба на Александър Добринов в галерия “Аксаков” на 3.ІІІ.1935 г. Или като проява на гражданска позиция да открие изложбата на художника-комунист Иван Шошков – “Новата изложба на Иван Шошков” (22.ІV.1943).

Може би този последен материал кореспондира по някакъв начин с един друг апел с четиридесет годишна давност – възванието за Илинденско-преображенското въстание, чиито автор е Симеон Радев , независимо че Михаил Герджиков и Павел Делирадев са имали заповед да го ликвидират поради отдръпването му от ВМРО. Но и той свидетелства, че за големия българин оценката на художествените факти е над политическите доктрини и злободневната конюнктура, че творецът – независимо дали е комунист или националлиберал заслужава адмирации, ако е създал стойностно и значимо произведение на изкуството.

Чел съм спомени за много литератори, познавали Симеон Радев. Най-впечатляващите за мен безспорно са свидетелствата на Борис Далчев и Здравко Петров. Особено ми допада написаното от Здравко Петров за “изкуството на разговора”, но в същото време си позволявам да вляза в диалог с него.

Вярно, условията след 9 септември не са най-благоприятните за създаване на приносни критически текстове, но Радев все пак е можел да се насочи към творци и проблеми от своето време и епоха, той е имал замисли за статии и есета за П.К.Яворов, Т.Траянов, Ел.Пелин, за дипломатическата история на освободителната руско-турска война, но е предпочитал афористично подхвърлени словесни бисери в устни беседи, надявайки се някой от младите му спътници – литератори да ги запише, вместо той самият да седне и да ги оформи в завършен вид.А че е можел да твори до преклонна възраст са доказателство спомените за български писатели и художници, които диктува през 1964 год. за първото издание на “Погледите” .....”

С какъв интерес се четат “Моето отрано влечение към литературната критика”, “Пораждане на интереса ми към изкуството”, “За Елин Пелин”, “Срещите ми с Кирил Христов”, “Моите посещения у Николай Лилиев”, “Приятелството ми с Александър Балабанов” или “Първите ми връзки в София с познавачи на изкуството и с художници”, в тях откриваме не само пикантерийно-анекдотични находки, но и лапидарни,майсторски пласирани портрети, впечатляващ усет за духа на епохата, надмогване на грубия субективизъм и стремеж към точна преценка на делото на духовните ни първенци.

И все пак това са спомени, фрагменти, откъслеци, а не критически студии или монографии. Радев сякаш осъзнава в края на живота си, че прекалено дълго е отлагал да лансира , за да остане като писмен текст и своето мнение за първите ни творчески фигури, поради това болен и полусляп, бърза да продиктува, мемоарните си фрагменти, разбирайки, че това е последният му шанс, че нереализираните му критически изследвания могат да достигнат до потомството модифицирани като мемоарните скици. В това има нещо тъжно – поучително.

Симеон Радев не успява да се реализира напълно като критик и изкуствовед и чувствайки неумолимия ход но времето, търси чрез спомена реанимация на критическия си дух, на онази бляскава салонна инвенция, с която шест десетилетия преди това сразява диктатора д-р Кръстев, докато омразния му проф.Арнаудов издава книга след книга и монография след изследване. Вярно е, че малка част от тях критичният взор ще отсее за бъдните поколения, но тези трудове все пак остават, докато при Радев ще трябва да се задоволим само с фрагмента, скицата и откъслека.

4.Такъв непълен е портретът на Симеон Радев и като мемоарист.

За дипломатическата му дейност в периода 1913-1940 г не може да даваме оценка преди да е обнародвана в цялостния й вид под формата на доклади и телеграми.

Любопитно е нещо друго. Това, което познаваме като споменно наследство е само върхът на айсберга, на онзи огромен мемоарен масив, който той създава след 9 септември 1944 г в самота, с угнетен дух, по поръка на комунистическия корифей Тодор Павлов срещу заплащане за архива на БАН, с ясното съзнание, че няма да види бял свят приживе. Симеон Радев обаче диктува безспирно и неуморно, сякаш в транс, той иска да възкреси своята младост, участието си в македонските борби, учението си в Женева и подписването на мирните договори, ознаменували първата ни и втората ни национална катастрофа. С пълно право тази мемоарна сега може да бъде наречена “Летопис на бурното време”. От нея до сега са публикувани само няколко фрагмента “Ранни спомени”, “Конференцията в Букурещ и Букурещския мир от 1913 г” и “ Това, което видях от Балканската война”. Освен тях си заслужава да споменем още “Българската студентска колония в Женева ( 1898-1899)” и „Д – р Константин Стоилов и помирението ни с Русия”.

Това е наистина непосилен труд, огромна издирвателска, систематизаторска и репродуктивна дейност, “подвиг, който няма равен на себе си в българската културна история” както твърди Йордан Василев.

Струва си да забравим огорченията от недореализиралия се критик пред възхищението от упорития египетски труд на летописеца-мемоарист. При това неговите спомени могат да бъдат разделени на два големи дяла – ранни, т.е.лични, отнасящи се до семейната среда, младостта и възмъжаването му, годините на учение и осъзнаване мисията в неговия живот, в която група спадат “Ранни спомени”, “Българската студентска колония в Женева” и “Това, което видях от Балканската война” и типично дипломатически мемоари какъвто например е “Конференцията в Букурещ и букурещкият мир от 1913 год”, в който зрелият интелектуалец правещ първите си стъпки като дипломат (заедно с колегите си Димитър Тончев, ген.Фичев, полк.Станчов и д-р Сава Иванчов) полага неимоверни усилия да спаси и малкото безспорно принадлежащо на България(Беломорието) след злощастната за нея Междусъюзническа война. Очевидно е, че дипломатическите му мемоари се четат с непресекващ интерес, в тях откриваме свидетелски показания не просто на очевидец, но и на непосредствен участник в течащия актуален политически процес, като субективните пристрастия отстъпват място на съзнанието за изпълнен дълг, в служба на Отечеството и неговата кауза.

Всъщност по света точно така се пишат и издават дипломатически мемоари, което е още едно доказателство, че Сиемон Радев органично се вписва в контекста на този вид литература, но на мен като натюрел повече ми допадат не спомените на Чърчил или Маргарет Тачър (високият, елитарният европейски мемоар с глобални констатации и оценки, при нас застъпен от Михаил Маджаров с „Дипломатическа подготовка на нашите войни”), а тези, които са в руслото на националната ни литература от вида на “Преживянато”(Тодор Влайков) или “Неотдавна”(Иван Вазов). Именно в тази насока се включван “Ранните спомени” на Сиемон Радев и възпоминанията му за българската студентска колония в Женева.

И двата мемоарни откъса засягат годините на младостта и учението, когато детето от Ресен опознава родния си край – Охрид, Битоля, за да попадне в космополитната среда на лицея “Галата Сарай”, да се сблъска с проблема “Аз и Европа”, да наложи чрез успехите в образованието успешно интеграцията в тази среда първо в Цариград, след това в Женева и тръгвайки отново от Балканите (Букурещ) да започне дипломатическата си одисея, която ще приключи три десетилетия по-късно в Брюксел.

За Симеон Радев комплекс Европа не съществува. Той органически се вписва в нейната култура и манталитет, доказвайки, още в Цариград, в столицата на една световна империя, своите възможности и добродетели – оценени по достойнство от френските му учители, в следствие на което следването в Европа (Женева) не е актуализация на варианта “Бай Ганю тръгва из Европа”, а по-скоро наш вариант на “Годините на учение на Вилхелм Майстер”, затова и от женевските му страници лъха европейска галантност, самоувереност, леко иронична глазура и много вдъхновено написани портрети на политически знаменитости като Плеханов, Михаил Герджиков, Васил Коларов и писатели като Г.П.Стаматов.

Тук му е мястото да акцентирам, че Симеон Радев е сред призваните хроникьори и активни участници в политическите процеси на ХХ век, че той се е познавал с почти всички по-изявени фигури на политическия и културния живот у нас и по света, че към него са се отнасяли с респект както монарсите Фердинанд и Борис ІІІ, така и американският президент Рузвелт и комунистически “регенти” като Тодор Павлов и Георги Караславов.

Вярно е, че оцеляването му след 9 септември е резултат колкото на сделка (той подпомага Тодор Павлов, за да бъде спасен и скромно възмезден след това от него), толкова и на умело преценена ситуация от страна на академика-философ. В техните взаимоотношения има наистина някакво гротесково повторение на “гения и неговия наставник” (идеологът приема и хонорува безкритично Симеон Радевите мемоари, в които липсва марксистко-ленински анализ и класово партиен подход, отчитайки безпогрешно тяхната стойност с максимата “времето работи за тях”), а това е поредното доказателство, че не може да се избяга от реалностите на епохата, от балканските връзки с типичната за тях ненавист, завист, но и конформизъм и пресметлив хуманизъм, от който да има полза както тоталитарния режим, така и бившия царски дипломат, съумял да опише бурния си живот от раждането си на 19 януари 1879 год. в Ресен до участието си в подписването на Солунското примирие на 29.ІХ.1918 година.

Длъжни сме да отдадем дължимото и на двамата – без тяхното необходимо сътрудничество и мълчаливо осъзнат консенсус българската литература щеше да се лиши от уникално мемоарно богатство, съпоставимо с най-високите европейски образци, а у нас – само с редки изключения от ранга на “Странички от нашата нова политическа история” на Александър Малинов и “Преживяното” на Тодор Г. Влайков.

Всъщност тя и досега не се е възползвала напълно адекватно от представения й рядък шанс, тъй като пълното му издаване предстои...

Безспорно “Строителите на съвременна България” е най-мащабното дело на Симеон Радев, “основна творба”, “документално-историческа хроника”, “крупно произведение едновременно на българската историография и на българската литература”( Йордан Василев), “увлекателно белетризирана история”, която влиза като книга “освен във фонда на нашата историография, но и във фонда на нашата художествена литература, като смесено по жанр четиво, богато със съдържателността си, изящно с езиковата си форма” (Пантелей Зарев), и която ознаменува плавния, но и малко неочакван преход на модерния критик, пропагандиращ достиженията на импресионизма към по-традиционни търсения, ознаменували и трайното му присъствие в лоното на реализма.

За “Строителите” е писано и казано като че ли всичко, те са изследвани и анализирани от водещите български литератори и историци, разкрито е благотворното френско влияние (Ренан, Анатол Франс, Емил Фаге, Мишле), но все ми се струва, че творбата търпи допълнителна оценка, която по възможност най-адекватно и достоверно трябва да разкрие както нейната същност, така и целите, които е преследвала с появата си.

Абстрахирайки се от масонския подтекст на заглавието посочвам, че проследяването на изключително драматичното и наситено с много перипетии “царуване на княз Александра”до пристигането на княз Фердинанд е любопитно и поучително четиво за всеки българин. Вярно е, че Радев симпатизира на “дейците на либералната групировка”, но “фактите в творбата са богато документирани и представени обективно с историческа отговорност” като “са обрисувани с напрежение сблъсъците между отделните течения” (Йордан Василев). По-знаменателно е нещо друго – авторът “постига релефност на изображението” (Йордан Василев), след като сам преравя целия периодичен печат, проучва достъпните му архивни материали и след като е разпитал някои от основните участници в събитията (Иван Стоянович, Данаил Николаев, Петър Димитров, Димитър Тончев, Григор Начович, Драган Цанков, Екатерина Каравелова, Христо Г.Попов, ген.Георги Вазов, Александър Неклюдов). Така той сам, без опит и предшественици, написва първата най-драматична и изпълнена с превратности глава от новата ни история. Неговите “Строители” са в духа на летописната традиция на Захарий Стоянов, при това са отнесени не само към “Записките” му, но и към “Превратът през 1881 г.”, те влизат в много интересна конкуренция с Вазовия роман “Нова земя” (1896), като веднага следва да посочим, че от съпоставката печели Радев, защото “Вазов си послужи с мълвите” и защото чрез един имагинерен щастливо реализирал се интимен роман на главния му герой Найден Стремски, Иван Вазов се стреми да прикрие провала както на личния си семеен живот, така и на увлечението си в политиката в разглеждания период, в който е на страната на губещата кауза на “лъжесъединистите”.

Симеон Радев залага на печеливша карта, пишейки своите “Строители”. Той се е запознал с всички свидетелства и акценти на епохата и е в състояние убедително и завладяващо да ни поднесе своя преразказ на очевидци, Захариевият разказ на очевидци се модифицира в преразказ на очевидци в емоционално атрактивно поднесена претворена, съпреживяна история като процес, като всекидневна колизия, която като в лакмус събира всички илюзии, комплекси и мечти, които ще съпътстват в бъдеще младата българска държава и които ще са причина както за изумителния й подем в първото десетилетие на ХХ век, чиито паметник през 1911 год се явяват именно “Строителите на съвременна България”, така и на последвалите национални катастрофи.

“Строителите” съдържат в кондензиран вид драмите и копнежите на българската нация, протуберансите по пътя на собствената й идентификация и суверенитет.

За Радев младенческият, инфантилен период на България приключва след Сръбско-българската война, когато обществото като цяло, най-вече неговият елит(В.Радославов, Г.Живков, Ст.Стамболов, С.Муткуров, но не и П.Каравелов) осъзнава, че еманципацията на държавата минава през национално единство и отговорно правителство на консенсуса в ущърб на откровените руски агенти (Драган Цанков) и на колебливите руски възпитаници (П.Каравелов), в противовес на грубата царска политика на статуквото от Берлинския диктат и опекунството на Русия.

Вярно, че от това ще се възползва в бъдеще Сърбия, но е и повече от ясно, че за България след ноември 1885 год друг път, освен противопоставянето на руските домогвания, няма. Той е свързан с десетгодишна криза, със скъсване на дипломатическите отношения, но и с признаването на Фердинанд І за законен български владетел.

... Независимо, че в спомена си “Приятелството ми с Александър Балабанов” Симеон Радев посочва, че “в това време (след 19.V.1934 год., бележка моя) аз започнах да пиша третия том на “Строителите”, за който се бях подготвил още преди Балканската война”, че редица литератори общували с него изтъкват, че в различно времеви отрязъци (Т.Боров- 1935, Ив.Богданов- 1935, А.Георгиев- 50-те години) Симеон Радев работи върху митичния трети том, като Тодор Боров дори цитира резюме от него – относно нецензурно изказване на Стамболов пред приятели в Търново за доведения вече в България Фердинанд – всъщност това са последните редове от него, този трети том вижда бял свят едва през 2010 г., след което се заговаря и за наброски за четвърти том, което ме кара да смятам Радевата творба, подобно на Захариевите “Записки” за saga non finito, поредната незавършена, но мащабно замислена епопея за трагичната ни национална орис.

Има различни обяснения за куриозно късното му излизане, независимо от ласкавите отзиви и оценки на Димитър Благоев и Константин Иречек – стъписването на разочарования патриот, дипломатическото назначение в Лондон, което според Б.Делчев “осуетява преработката на образа на Петко Каравелов и изоставя работата още веднаж, този път завинаги”.....

Факт е, че в последния меродавен писан приживе текст на Симеон Радев “Как замислих и написах “Строителите на съвременна България”(1964) за трети и четвърти том не се споменава абсолютно нищо – може би умишлено и с превантивна цел.

Симеон Радев е знаел, че времето на третия том ще дойде и 46 години по - късно той наистина излиза в издателство ” Свети Климент Охридски”.

”Македония и българското възраждане през ХІХ век” в три части 1918 – 1943 година, е втората главна и основоопределяща творба на Симеон Радев.

Не е случайно, че тя излиза след “Строителите” първо на френски езки през 1918 год. Дипломатът и изследователят щастливо се допълват, за да поднесат на международната общественост в края на Първата световна война истината за българския характер на Македония в най-романтичния й период, когато никой не може да подложи на съмнение факта, че процесите, които текат в тази турска провинция, са част и неразривно свързани с аналогичните станали широко известни и в останалите български предели.

Имам чувството, че историкът, народопсихологът, хроникьорът на историческите събития органически се включва в усилията на дипломата в защита на обречената българска кауза. А знаем, че служенето на Македония Симеон Радев започва още с издаването като студент в Женева на двуседмичника “L’Effort” (1900), продължава във “Вечерна поща” най-вече през 1903 год и успоредно на дипломатическия фронт и на книжната маса с написването на разглеждания капитален исторически труд, за да свърши с “Ранни спомени” (1954-1967).

Определено смятам, че “Македония и българското възраждане през ХІХ век” е следващата важна книга на Радев.

Без нея, ”Русия в началото на XX век” и “Строителите на съвременна България”, той би си останал само водещ журналист, изкуствовед и литературен критик. И ако “Строителите” е емоционална хроника – преразказ на очевидци, то “Македония и българското възраждане през ХІХ век” е цялостна и хомогенна , не робува на канона на академичното научно съчинение и представлява летопис на бурните и драматични борби на македонските българи под формата на увлекателно написани очерци, органически свързани помежду си в едно хармонично цяло.

Завърналият се от Швейцария дипломат използва и спомени от своето детство и от семейната си среда, за да систематизира етапите и водещите личности на най-светлата епоха на България.

Прав е Здравко Петров, че в нея има страници с тукидитова мощ като в добавка ще трябва да посочим, че Симеон Радев фактически върши работа на цял научен колектив, разкривайки завладяващо и непосредствено борбата срещу фанариотите в Македония, усилията на македонските българи за просветно възмогване и най-вече участието им в създаването на самостоятелната българска църква. Повече от ясно е, че съобразявайки се със специфичните особености и характера на борбите в родния му край, Радев клони към нейните завършени еволюционни форми, достигнати с пословично упорство, чрез които реформи се подготвя и почвата за бъдещото освобождаване и интегриране с майката родина.

Всъщност еволюцията в личностното съзнание, извоюването на икономическия и просветен просперитет и независимата църква са най-важните и скъпоценни плодове на Възраждането на македонските българи, оттам крачката до пълното национално освобождение е само една, но тя – свободата – се реализира не както желаят отците на македонското възраждане. Свързана е с три кръвопролитни войни, разделение на земите между три държави и мечтата за свободен и заможен живот в рамките на България, се осъществява само в най-малката част от разчленената Македония.

Другите две най-апетитни парчета просто са окупирани от Сърбия и Гърция, което пък влече след себе си насилие и гнет ...

Много емоционално, ярко и завладяващо Радев рисува водещите обществени и културни дейци на Македония (братя Миладинови, охридският владика Натанаил).

Така той еманципира македонското възраждане, превръщайки го в част от българското възраждане и очертава основните насоки и проблеми, с които ще трябва да се занимава в художествената литература Димитър Талев в “Усилни години” (1928-1930) и четирилогията (1952-1966).

Българският вариант на “Македония и Българското възраждане” излиза за последно през 1943 год. Контекстът е интересен и знаменателен – това са няколкото години на опиянението от цар Борисовото обединение (1941-1944), свързани с много копнежи, възторг, фалшиви илюзии и блянове, с разцвета на култа към родното изкуство, чиято еманация в литературата в този период е историческия сборник с разкази и роман, с преосмислянето на произхода и историческата ни съдба. През същата 1943 год. Димитър Талев преиздава “Златният ключ”, “Великият цар” , “Старата къща” и публикува “Завръщане” и очерка “Град.Прилеп. Борби за род и свобода”, Фани Попова-Мутафова преиздава “Йоан Асен ІІ”, Петър Карапетров публикува “Кубер, първият български владетел на Македония” и “Охридски легенди”, а в средите на академичната общност все още се дискутира иконоборческата “Кратка история на българите” (1942) на Димитър Станишев.

Достойни приноси на цвета на българската интелигенция по един от най-щекотливите за родината въпроси за националното обединение, последни щастливи химери и уж осъществени мечти!

Принос за поддържането им има и Симеон Радев със своята проникновено написана книга, появила се година преди болшевишкия преврат у нас.

Зная как мъдро “разрешиха” новите господари националния въпрос, но също така съм убеден, че усилията на кохортата водещи български интелектуалци не са били напразни – най-малкото заради това, че трудовете им са публикувани и днес, след демократичните промени, всеки интересуващ се може да се запознае с тях...

Определението “Стилът това е човекът” в най-пълна степен важи за личността и естетическите критерии на Симеон Радев.

Много от съвременниците му са разговаряли с него по въпросите на литературата и изкуството, записвали са негови мисли – сентенции и откровения, така че днес за нас е по-лесно да разкрием творческия натюрел и представите на Симеон Радев за живописта, историята и изящната словесност.

Така Михаил Кремен го счита “премного доволен от себе си”, защото “присъдите му на личности и събития са толкова ценни – единствени! – и тъй интересни”.

Борис Делчев посочва, че Радев, ако и да се е освободил от влиянието на Льометр, “продължава да ратува за една критика на преживяването, но не спира там”, “не отделяше изкуството от социалната му обусловеност.Както в предпочитанията, така и в преценките си на художествените явления той вземаше за изходно начало жизнената правда вън от всякакви нормативни предписания, затова се смяташе реалист и за него беше морално удовлетворение да го смятат за такъв.

Здравко Петров, твърди, че “Симеон Радев не е чист критик-импресионист, който се стреми към релативизъм, бягство от истината и “очарователната несериозност” на някои френски импресионисти. Той взема само някои похвати на импресионистичната критика. Той проявява жизнен вкус в критиката”. И цитира ученика на Льометр, Алберт Тиботе, Емил Фаге, Иполит Тен, Пиер Буже : “Критикита е един литературен поетически род, което ще рече, че тя отражява във висша степен артистичния темперамент, субективните настроения на критиката и често пъти мимолетните прищевки на една фантазия, която лети между художествените произведения като пчела между цветята”. Посочването на Емил Фаге като негов наставник не е случайно – чрез него “той се докосва до идеите на френските моралисти и ги излага по един достъпен начин”.

Борис Делчев набляга на парадоксалната полемична същност на Симеон Радев: “Макар и полемист по природа, той избягваше острите завои и мъчителните колизии, постигайки душевно равновесие чрез вроденото си чувство за ирония”.

Пак Здравко Петров, изтъквайки френските му кумири в историографията (Ренан, Мишле), влияли за написването на “Строителите”, отбелязва прозорливо : “Нему се отдаваше портрентото изкуство. Не случайно той остави на нашата критика в наследство портрети ена Г.П.Стаматов, на Ал.Балабанов, завещани редица исторически портрети, с които е изпълнена неговата знаменита книга “Строителите на съвременна България” и още : “Той никога не натрапваше своите мисли. Ала цялата му фигура излъчваше някаква историческа и естетическа внушаемост”, характерна за “салонните лъвове”, допълвайки: “В негово лице виждахме един неумиращ национален дух, който идваше от нашето българско възраждане, преминал през всички етапи на младото българско общество”.

Особено показателен е знаменитият цитат на Пол Верлен в “Поетическото изкуство” изтъкван често от Симеон Радев: “Хванете витийството и го удушете!”, с допълнението: ”Мисля, че някой трябва да направи това и в българската лирика”.

В тези изказвания, в пристрастието му към Кирил Христов, Елин Пелин, българановците, Г.П.Стаматов, Вазов, фамилията Богориди, македонската кауза е целият Симеон Радев, майсторът на анекдота и афористичната фраза, имащ съзнанието, че е бил един от добрите дипломати на България, за когото най-трудно му е било съобразяването, който винаги “преценява трезво и без емоционални изблици свършените факти”, като “даде релеф на думите си, като им намери най-ярката и запаметима форма, съчетавайки по неповторим начин анекдотичното с афористичната изразителност” (Борис Делчев).

Всички тези оценки и лични свидетелства на съвременниците доказват мащаба на един европейски дух, изключително образован и подготвен, чиито способности са били вкарани в действие, без корист и комерсиални подбуди, за което трябва днес да сме му признателни.

Създаването на цялостен творчески портрет или монография за Симеон Радев е благородна и трудно изпълнима задача в настоящия момент. Той е сред малцината най-продуктивни и най-непълно и необхватно представени пред читателската аудитория майстори на родното слово.

Не знам дали в близките години ще стане реалност пълноценното издаване на неговото мемоарно и публицистично наследство.

Симеон Радев е сред популярните интелектуални имена и излизането на пазара на негови трудове, писани преди десетилетия, непознати на широката съвременна публика, ще бъдат за нея малък културен празник.

Вярвам, че един ден ще се появят събраните му съчинения и тогава ще оценим истински и адекватно неговия граждански и творчески подвиг, ще проумеем и неговото съкровено кредо : “Историкът трябва да разказва сине пра ет студио, но едно е задължително за нас : България и българите са винаги прави.Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков”, споделено пред Николай Станишев, и е най-логично тогава той да заеме полагащото му се място в българската литература редом до Вазов, Захари Стоянов, Владимир Василев и Димитър Талев.

Скромно усилие в тази насока е и настоящото изследване, писано с искрено преклонение пред делото на великия българин.

БИБЛИОГРАФИЯ

 

Борис Делчев, “Познавах тези хора”, мемоарни очерци, книга трета, С., изд.къща “Иван Вазов”, 1994, стр.9-117.

“Александър Балабанов, Симеон Радев в спомените на съвременниците си”, С., БП 1986, стр.245-492.
Михаил Кремен, “Романът на Яворов”, част първа, С., БП, 1970, стр.329.

Пантелей Зарев, “Симеон Радев и неговата историография”, С., БП, 1973, стр.18, предговор към “Строителите на съвременна България”.

Йордан Василев, “Първото перо на “Вечерна поща”, сп.”Български журналист”, год 21, 1979, книга 1, стр.33-39.

Литература ХІ клас, С., “Просвета”, 1993, стр.23, “Диктатура и литература”, автор Йордан Василев.
Речник по нова българска литература 1878 – 1992, С., изд.”Хемус” 1994, стр.294-295, статията “Симеон Радев”, автор Йордан Василев.

Тончо Жечев, “Критически дневник”, С., изд.БП, 1987, стр.58-66, статията “Непознатият Симеон Радев”.

Иван Николов, „Русия през погледа на Симеон Радев”, предговор към „Русия в началото на XX век”, С., изд.”Свети Климент Охридски”, 2010,стр.5 - 16

 

1997-2011