ЖАН-ЖАК АНО НА 70 ГОДИНИ

 

 

http://razkazi.net/images/stories/gurdev/janjak.jpgНа 1 октомври Жан – Жак Ано става на 70 години.
Достолепната възраст, до която достига, вече напълно съответства на външния му вид и особено на гъстите бели коси и фините очила, с които сме свикнали отдавна.

Не крия, че това е един от любимите ми съвременни френски режисьори, другият е Режи Верние.

Ано обаче е типичен продукт на модерната филмова епоха.

Стопроцентов французин, роден в Дравел, учил в школатаВожирар, след това преминал през Сорбоната, където изучава литература и накрая института ИДЕК, в който завършва кинорежисура през 1964 г., той се посвещава на примамливото поприще на кинопостановчик, започвайки кариерата си от Камерун.

Там той отбива военната си служба през 1965 г., обучава местни кадри за кинобизнеса и снима тв реклами и учебни филми за френската армия.

Солидната школа, която преминава , му дава възможност да заснеме своя първи пълнометражен филм след малко повече от десетилетие – „Черно и бяло в цвят”(1976) с Жан Карме в ролята на сержант Босли.
Това е изключително оригинален, саркастичен и нестандартен поглед към Първата световна война, видяна през погледа на местните туземци и европейците – колонизатори – французи и немци, водещи безсмислено жестока битка за господството над Камерун.

Филмът не се посреща с овации във Франция – той е прекалено необичаен и изисква особени сетива за възприятието си, но се харесва по света, вкл. и в САЩ, къдетоизненадващо печели „Оскар” за най – добър чуждоезикова творба.

Любопитното е, че след звездния си дебют Ано снима втория си филм в своята родина, оказал се и последен с типично френска проблематика и атмосфера - „Удар с глава”(1979) – откровено изследване върху света на френския футбол и тъмните страсти, витаещи в него, с чудесния Патрик Дьовер в ролята на Франсоа Перин, изиграл неподражаемо симпатичен аутсайдер, който от затворник се превръща във футболна знаменитост, без да пожелае да се интегрира в примамливата и същевременно отблъскваща футболна среда.
От 1981 г.за Ано започва нов етап в своето творческо развитие .

Той вече е определил основните теми, които ще разработва и е очертал насоките на креативните си търсения – привлича го Голямото приключение в Историята и Природата и на него ще посвети усилията си през следващите три десетилетия.

Първо ни иненадва с прекрасната си сага „Война за огъня”(1981) по романа на Жозеф Рони с Рон Пърлман ( любимият му актьор) и Еверет Макгил в главните роли, която носи в себе си атмосферата на прочутия въвеждащ епизод на Кубрик от шедьовъра му „Една одисея в космоса през 2001 година”(1968) , а след това обира овациите на световната публика с великолепната си екранизация на романа на Умберто Еко „Името на розата”(1986), в която наред със стилната визия на Тонино Делли Коли блестят холивудските знаменитости Ф.Мъри Ейбрахам, Крисчън Слейтър и най – вече великият Шон Конъри, създал незабравимия образ на Уйлям от Баскърви, средновековният предшественик на Шерлок Холмс.

1988 е годината на голямото му приключение сред Природата .

Излиза „Мечката” по романа на Джеймс Оливър Керууд „Гризли”, с място на действието Британска Колумбия от 1885 г.

Минимум диалог – той винаги е минимализиран и това е голяма заслуга както на него, така и на постоянния му съсценарист Жерар Брак , пищна визия на Филип Русло, силно въздействена музика на Филип Сард и търпелива работа с мечката Юк, са фундаментът за неговия пореден световен успех.

Така закономерно последните му три филма получават „Сезар”, от които „Война за огъня” за филм и режисура, Ано започва да снима на английски, да търси съдействието на големи продуценти катоФранко Кристалди, Клод Бери и Карл Баумгартнер, докато се прехвърли в Холивуд, да работи с прочути актьори от калибъра на Шон Конъри , Брад Пит , Ед Харис и Джуд Лоу , преследвайки универсални послания и търсещ съпричастността на многомилионната публика.

Той все повече се превдръща в режисьор на света, отдалечавайки се от своите национални корени.

Накрая настъпва и неизбежното – установява се в Лос Анжелис, ставайки председател на „Кръга французи в Холивуд”, организация, обединяваща повече от 130 френски специалисти, трудещи се в Меката на киното.

Влечението му към екзотиката, към тайнствения свят на Изтока, го води в две незабравими пътешествия – „Любовникът”(1992), неговият шедьовър по романа на Маргарит Дьорас с Джейн Марч и Тони Люн, представящ ни един необичаен колониален Виетнам от 1929 г. , пълен с прикрити нажежени интимни страсти между Момичето и Китаеца, спечелил заслужено „Сезар” за най – добра музика на Габриел Яред и оспорвания , критикуван и забранен в Китай „Седем години в Тибет”(1997) по мемоарната книга на Хайнрих Харер с Дейвид Тюлис и Брад Пит, химн за живота в Тибет, за мъдростта на младия Далай Лама, за интеграцията на европейците Петер и Хайнрих в ” един забулен свят” и за съпротивата срещу китайската окупация, донесла на щиковете си комунизма на Мао през 1950 година...

Ано е изобретател на новата цифрова технология в киното IMAX 3D, на която заснема великолепната си „поема за крилете” „Криле на смелостта”(1995) с Крейг Шефър, Елизабет Макгавърн и Том Хълс,с продължителност 45 минути, един истински планински снежен трилър, апотеоз на пощенските служители от началото на 30 – те години на миналия век в Андите и на бъдещия герой на Франция Екзюпери – Том Хълс.

Следващите му постановки се движат в познатото ни русло – Голямата история се завръща с Голямата война във „Враг пред портата”(2001), ситуирана в разрушения Сталинград и олицетворена от двамата майстори – снайперести майор Кьониг – Ед Харис и Василий Зайцев - Джуд Лоу.

Независимо от обвиненията, че е ползвал със съсценаристите си Роналд Пелегрино и Ален Годар материал от епоса на Юрий Озеров „Ангелите на смъртта”(1992) , Ано създава суров, внушителен и правдив филм за безумията и фобиите, които преследват човека по време на война, заснемайки хит за героизма на редовия руснак Зайцев, олицетворен от одухотворената физиономия на Джуд Лоу.

Другите му два филма са „вариации на стари теми” – „Двама братя”(2004) с Гай Пиърсе тематично продължение на „Мечката”, като действието този път е пренесено в Индокитай през 30 – те години на миналия век, но в интерес на истината е по – вълнуващ и зрелищен, най – вече с финалния сблъсък на разделените в миналото братя – тигри на прословутия по своята свирепост фестивал, които вместо борба предпочитат да предложат на публиката игра, а след успешното им бягство от клетката дори да се завърнат в джунглата, при храма, където са израсли и гдето откриват своята майка...

Снимките по тази екологична приказка се оказват трудни, но вдъхновяващи за Ано – най – вече с осигуряването и дресировката на около 30 тигъра, по - голямата част осигурени от френските зоопаркове, а няколко докарани от Тайланд.

„Негово величество Минор”(2007) излиза на френски език, за трети път след „Черно и бяло в цвят” и „Удар с глава”.

Рекламиран е като фентъзи в доомировска Гърция, но сюжетът върху който Ано работи с Жерар Брак и Сандро Агенор е лабилен, без стройна конструкция, разпада се на отделни фрагменти, Хосе Гарсия като Минор е симпатично – неубедителен, геговете не впечатляват, екранът е залят от обилно количество сексуални сцени, включително и анални.

Критиката атакува жестоко режисьора, обвинява го в липса на вкус и заиграване с низките страсти на зрителите.

Публиката не разбира и не харесва „Негово величество Минор” с едно голямо изключение – зрителите в Русия, където творбата на Ано печели широка популярност.

Може да се каже, че именно руският пазар спасява Жан – Жак Ано от провал, тъй като се оказва, че зрителите там са били повече отколкото в родината му.

В началото на 2012 г. Ано представя поредното си – този път - арабско приключение – „Черно злато” по романа на Ханс Рюш „Черна жажда”.

Финансирането идва от Катар и е логично сюжетът да се върти около откриването на нефта тук през 30-те години на миналия век, съпътствано от междуплеменни конфликти, въоръжени сблъсъци, религиозни страсти и силна любов, съпътстващи отварянето на Катар към предизвикателствата на новото време.

Заснет като пищна суперпродукция с времетраене 130 минути, впечатляваща визия на Жан – Мари Дрьожу, стилна музика на Джеймс Хорнер и удачни актьорски превъплъщения на Тахар Рахим – принц Ауда, Марк Стронг – султан Амар,Фрида Пинто – принцеса Лейла и Антонио Бандерас – Емир Несиб, „Черно злато” се гледа на един дъх и с огромно удоволствие, доказвайки високата класа на своя създател, от когото и в бъдеще ще очакваме нови впечатляващи емоции пред големия екран.

Независимо дали ще ни изненада като сценарист и постановчик ( очакваме „Вълкът тотем”) или само като драматург, за когото пазим добри спомени от лентите „Срамежлив съм, но се лекувам”(1978) на Пиер Ришар и „Да бягаш на воля”(1999) на Сергей Бодров.

А защо не и като автор на иновативни клипове като тези за кафе Carte Noir(1998) и за бира Реrrier(2000),които днес се възприемат като 45 - секундни шедьоври в рекламния бизнес?