ЖАН ГАБЕН

 

http://razkazi.net/images/stories/gurdev/jangaben.jpg 

Той си отиде от този свят на 15 ноември 1976 г., след като беше дал последното си интервю, в което отбелязваше своето оттегляне от киното, понеже „ мисля да отстъпя своето място на младите...Мисля, че сега е техният ред...” и след като бе председателствал първото раздаване на наградите„Сезар” на 3 април 1976 г., очаквайки журналистите да не го закачат повече.

Прахът му бе хвърлен в морето от кораба „Ла троа”на 19 ноември 1976 г. в присъствието на Ален Делон, Жил Гранжие и адмирал Желине, дъщеря му Флоранс пуска букет гергини, а за нас останаха неговите филми, чиято стойност с годините нараства все повече.

Жан – Алексис Монкорже се ражда на 17 май 1904 г. в работническия парижки квартал Барбес, в семейство на вариететни певци, които не успяват да станат знаменити.

Няма афинитет към учението и затова на 14 години напуска училището.

Баща му го урежда в прочутия бар „Фоли Боржер”, в една от постановките изпълнява малка песничка, приета добре от зрителите, а през 1927 г. е вече на турне в Южна Америка, играейки незначителни роли.
Пътят към славата е дълъг.

На един кастинг съдбата му се усмихва – в залата присъства звездата на мюзикхола „Мулен Руж” Местингет, която го привлича и така името му става известно през 1929 г.

Младият Габен е много амбициозен, той иска до 25 - тата си година да разбере става ли звезда на шоу бизнеса или не, тъй като „ играех във водевили, оперети, сам поставих естраден спектатъл, в който имаше много танци.”

Неусетно се утвърждава като добър актьор.Идват и първите предложения в киното.

„Всеки с късмета си”( 1931) на Жак Турние логично е оперета, а в „Парижки развлечения” (1931) на Аугусто Дженина вече получава драматична изява.

Все още е скован и непохватен, наизустените реплики не винаги са изразителни поднесени пред камерата , а мимиката му е вдървена.

После ще дойде срещата с големия постановчик Жулиен Дювивие, с него ще снима пет филма, започвайки от „Голгота”(1934), в който е Пилат Понтийски и „Бандера”(1935), където е Пиер Жилет , ще играе свои съвременници, ще набляга на привлекателните черти на героите си, които ще ги правят близки и интересни за публиката.

Триумфът идва със „Славната компания”(1936) , в който е работникът от парижките покрайнини Жан, готов винаги да помогне на приятеля си в беда в онези вдъхновени години от управлението на Народния фронт, когато Франция все още преследва утопията на солидарното справедливо общество.

Жан Реноар го кани за ролята на лейтенант Марешал в своя антивоенен шедьовър „Великата илюзия”(1937), който се запомня с изключителния му дует с Ерих фон Щрохайм – фон Рауфенщайн и Пиер Френе – капитан дьо Боалдийо.

В „Пепе льо Моко”(1937) на Дювивие е гангстерът льо Моко, антигерой, победен от съдбата.

Габен се снима в поредица от знаменити класики с големи режисьори, обединени от темата за безизходицата и трагичната съдба на своя герой.

Такава е „Човекът – звяр”(1938) на Реноар, удивително точна и съвременна като внушение и актьорска изява на Габен в образа на машиниста Жак Лантие екранизация на Зола, последвана от великите романични шедьоври „Кеят на мъглите”(1938) и „Денят се ражда”(1939) на Марсел Карне, образците на френския поетичен реализъм и на изключителните актьорски изяви на Габен като Жак и Франсоа в компанията на Мишел Морган и Арлети.

Към цикъла трябва да добавим и „Влекачи”(1940) на Жан Гремийон, в който Жан Габен е честен и горд моряк Андре Лорен , борещ се не само с океанските бури, но и с човешката низост.

Прието е да се смята, че филмите, които Габен снима през 1936 – 1940 г. са най – зрелите и значимите, реализирани от него.

С подобна констатация не съм напълно съгласен, но това е класическият фундамент, върху който той стъпва след войната, след като е прекарал 3 години в САЩ, снимайки в Холивуд два незначителни фирма „Пълнолуние”(1942) на Арчи Майо и „Самозванец”(1943) на Фриц Ланг, препоръчан от приятелката си Марлен Дитрих, с която изживява бурен романс, приключил през 1947 г.

През 1943 г. Габен предпочита „да воюва в тази проклета война”.

Включва се във въоръжените сили на Свободна Франция на дьо Гол от 15 април 1943 г. на кораба „Ел Орн”, снабдяващ с продукти СССР.

Конвоят е ударен от немски самолети, „Ел Орн”, потъва , а Габен е сред малцината оцелели.

След това той е инструктор, командир на танк „Суфльор 2”
и до края на Втората световна война получава орден за бойни заслуги, става кавалер на Ордена на почетния легион през 1976 г. и достига чин полковник при демобилизацията си от армията през юли 1945 г.

Той е близът приятел на ген. дьо Гол, който от 28 септември 1958 до 28 април 1969 г. е френски президент и за мнозина Габен олицетворява екранното му превъплъщение и неговият качествен щемпъл в продължение на близо две десетилетия, доставяйки на публиката забава, спокойствие, стабилност и сигурност.( По същество обаче екранният алтер его на Габен си остава непоправим индивидуалист - непукист, след като в „Небесен гръм”(1965)героят му Брисак пред вътрешния министър Брикар – Луис Абресьор изповядва своето кредо – „И да знаеш, ако през 1000 г. Франция е била нападната от чума, то през 2000 г. ще потъне в лайна...”, докато като бившият държавен глава Бофор в „Президентът” (1961) се определя като смесица от анархист и консерватор!).

След войната логично и благоразумно Жан Габен къса с героите си от работническата класа.

Процесът започва от „Мартин Руманяк”(1947) на Жорж Лакомб с незабравимия дует с Марлен Дитрих (Бланш Ферам), за да продължи с пълна сила в стилната гангстерска драма на Рьоне Клеман „Край стените на Малапага”(1949), в която е преследваният Пиер и в „Мари от пристанището”(1950), най – слабата продукция на Карне (собственикът на ресторанта Анри Шатиляр), напомняйки за миналото само в „Нощта е моето царство”(1951) на Жорж Лакомб, където е отново машинистът Раймонд Пинсар, но този път сляп и за чието великолепно изпълнение печели наградата за главна мъжка роля във Венеция през 1951 г.

Обратът настъпва през 1952 г. с участието му в „Моментът на истината”на Жан Деланоа като лекарят Пиер Ришар, продължен през 1953 г. с „Тяхната последна нощ” на Жорж Лакомб ( библиотекарят - престъпник Пиер Руфин) и„Не пипай плячката” на Жак Бекер , в който създава образа на Макс, гангстер с високи човешки добродетели.

Въпреки че печели награда за мъжка роля в Кан филмът не се харесва на критиката, която го определя като най – слабият, излязъл през годината!

С Карне Габен снима още „Въздухът на Париж”(1954), в който изгражда прекрасния образ на бившия боксьор Виктор дьо Гарек, а с Реноар „Френски канкан”(1954) , където се изявява убедително като Анри Данглард , първият му цветен филм и почит към бащата на постановчика.

Жан Габен променя облика си и се снима в исторически филми – в епоса „Наполеон”(1955) на Саша Гитри, където е маршал Лан и в прочутата екранизация на Юго „Клетниците”(1957), осъществена с много амбиция и любов от Жан - Пол льо Шаноа, в която естествено изпълнява ролята на Жан Валжан.

Големият актьор рискува и сменя амплоато си – в „Изгубени кучета без оглавници”(1955) на Жан Дьоланоа е бившият съдия Жулиен Лами, без семейство, помагащ безкористно на безпризорните невръстни престъпници, в „Преминаване през Париж” (1956) на Клод Отан - Лара в компанията на Бурвил и Луи дьо Фюнес се надсмива над своя герой - художникът Гранжил, а в „Делото Лоран”(1957) на льо Шаноа е новаторът доктор Лоран , предлагащ на жителите от затънтената провинция авангарден безболезнен начин на раждане.

Габен триумфира в края на десетилетието с изключителните си изяви във „В случай на нещастие”(1958) на Лара, където е неподражаемият адвокат Андре Гобийо, фатално влюбен в хлапачката Ивет Моде на Бриджит Бардо, правеща първата си легендарна гола сцена в киното и в „Силните на деня”(1958) по Морис Дрюон, на Дени де ла Пателие, в който играе банкерът Ноел Шудлер, от чиято блестяща интерпретация съм сигурен, че се е учил и великият Марлон Брандо за изграждането на своя конгениален образ на Вито Корлеоне в „Кръстникът”(1972) на Копола.

След това снима с Жил Гранжие „Безпорядъкът и нощта”(1959) и „Архимед клошарят”(1959), с Дени де ла Пателие „Улица „Прери”(1959), а с Жан Деланоа и „Мегре поставя клопка”(1958) той открива серията от три екранизации по Сименон, в които играе прочутия детектив Жул Мегре с неизменната лула, останалите два , под режисурата на Деланоа и Гранжие , са „Мегре и аферата „Сен Фиакр”(1959) и „Мегре се сърди”(1963).

Жан Габен доказва , че с еднаква лекота може да бъде и френски президент – „Президентът”(1961) на Анри Верньой, пълно копие на действащия тогава държавен глава генерал дьо Гол, говорещ префектно английски, на прага на изграждането на Европейския съюз и убедителен и много смешен комичен пресонаж – припомням само „Старата гвардия”(1960), „Кралят на фалшификаторите”(1961) и „Джентълменът от Епсом”(1962) на Жил Гранжие, прекрасните трагикомедии „Господинът”(1964) и „Неблагодарната възраст”(1964) на льо Шаноа, както и незабравимите мелодрама „Небесен гръм”(1965) и комедия „Татуираният”(1968) на Дени де ла Пателие, в която за четвърти път след „Наполеон” „Преминаване през Париж” и „Джинтълменът от Епсом” се снима с Луи дьо Фюнес в най – хубавият им и забавно – сатириченсъвместен проект.

През 60 – те – 70 – те години на миналия век героят му е вече човек на властта и статуквото, стръвно борещ се за неприкосновеността на собствеността и правото да бъде № 1 с походка на пантера и лъвски поглед .

Обратът може да го проследим и при персонажите му от подземния свят в поредица от трилъри и черни комедии – „Подземна мелодия”(1962) и „Сицилианският клан”(1969), на Анри Верньой, „Градинарят от Аржентьой”(1966) на льо Шаноа, „Разчистване на сметките в Париж”(1966) на де ла Пателие, „Слънцето на скитниците”(1967) на Деланоа , „Хероин”(1970)на Пиер Грание – Дьофер, „ Делото „Доменичи”(1973) на Клод Бернар - Обер и „Светата година”(1976) на Жан Жиро, и при тези, олицетворяващи властта и закона – „Президентът”(1961) на Анри Верньой, „Мегре се сърди”(1963) на Деланоа, „Пашата”(1968) на Жорж Лотнер, „Комисарят и убиецът”(1972) на Дени де ла Пателие , много коментираният на времето и изключително популярен у нас „Двама мъже в града”(1973) на Жозе Джовани, дал приноса си за премахване на смъртното наказание във Франция, който би трябвало да върви в комплект с „Делото „ Доменичи”(1973), поставящ също под съмнение ефективността на френската съдебна система с абсурдния вердикт на Гастон Доменичи от 28 ноември 1954 г., отменен 6 години по – късно от дьо Гол и„Присъдата”(1974) на Андре Каят като своеобразна трилогия, към която аз винаги прибавям изявите му в психологическите драми „Престъпление и наказание”(1956) на Жорж Лампен, „Кръв в главата”(1956) на Жил Гранжие , новаторската драма „Една маймуна през зимата”(1962) на Анри Верньой „Котката”(1971) на Грание – Дьофер.

От 50 – те години на миналия век до последния си филм Габен се превръща във френския киноимператор.

За него пишат сценарии най – добрите драматурзи с убедителни диалози и неизменната яростна сцена - след Жак Превер това са Мишел Одиар ( който ще го режисира в „Черен флаг на кораба” през 1971 г.), Жан Оранш, Пиер Бост, Пиер Вери, Чезаре Дзаватини, Отюст дьо Бретон и Анри Верньой, снима с най – изявените режисьори от Реноар и Верньой до Грание – Дьофер и Жан Жиро, партнира с най – големите френски и италиански актьори - Бернар Блие, Бриджит Бардо, Курд Юргенс, Жан – Пол Белмондо, Ален Делон, Луи дьо Фюнес, Лино Вентура, Бурвил, Раймонд Пелегрен, Фернандел, Лизелоте Пулвер, Мирей Дарк, Мишел Мерсие, Лили Палмер, Моник Мелинан, Мадлен Робинсон, Амедео Надзари, София Лорен, дава път на младия Жерар Дерадийо с култовите му епизодични изяви в „Комисарят и убиецът” (1972) , „Делото „Доменичи”(1973) и „Двама мъже в града”(1973), получава най- големите хонорари в браша, дали му възможност да си купи имение в Нормандия, рисува картини, дори отново пропява на стари години и записва популярни шансони като „Сега зная”(1975), излъчвани и по нашето радио, в които приятно изненадва с мъжествения си обработено – боботещ тембър.

Жан Габен си остава най – популярния френскоезичен актьор( Въпреки че не снима с Кристиан Жак и Андре Юнбел, не се появява в суперпродукциите, посветени на освобождението на Франция и Париж – „най – дългият ден”, 1962 и „Гори ли париж?”, 1966 и не доживява триумф в тв сериал от ранга на „Семейство Тибо”), олицетворение на националния дух и същност на французина.В личния си живот се придържа към патриархалните нрави, но все пак приема сватбата на голямата си дъщеря Флоранс с колегата – жокей, изпращайки на младоженците дежурния букет цветя...

На три пъти през петилетката 1951 – 1956 г. и след това 20 години по – късно, през 1976 г.,той е № 1 , оставяйки зад себе си Белмондо с 30% зрителско одобрение.

Днес филмите му се гледат със същото удоволствие, както при премиерите им, те са призната класика и са търсени от кинофеновете, които добре знаят, че такива актьори като него вече не се ражадат.

Защото са незаменими и с непреходен принос в пантеона на седмото изкуство.