ИСТИНАТА ЗА ГИБЕЛТА НА БОТЕВ

статия на Борислав Гърдев

 

 

 

Настоящите ми размисли са по повод 140 годишнината от гибелта на Христо Ботев.

В нацията съществува единно становище, че гениалният поет, публицист и революционер е живял достоен живот и е извършил подвиг във Врачанския Балкан.

Това не подлежи на съмнение, поне от 1876г. насам.

Доказват го паметниците, изданията на съчиненията му, честванията, ежегодното виене на сирените на 2 юни по обяд…

С подобни помпозни мероприятия обществото ни прикрива срамни тайни, опитвайки се да успокои гузната си съвест.

Тъй като и преди век, и сега във въздуха виси със страшна сила въпросът : „Защо се допусна гибелта на Ботев и кой е неговият убиец?“

Признавам, този проблем ме вълнува от десетилетие, но досега съзнателно отбягвах да се занимавам с него.

Не ми се влизаше в излишни полемики и не желаех да чета за себе си, че съм черноглед и без патриотична вяра.

Преди седем години написах малко есе „Ботев и Стамболов“, публикувах го в „Словото днес“ и сметнах, че съм изпълнил дълга си към великия българин.

Сега, след като вече съм прочел прекрасния роман на Неда Андонова „Неговата любима“(2015) и аргументираните статии на Росен Тахов, събрани в сборника „Убийството на Ботев“(2016), реших да изложа своята гледна точка.

Безспорно е, че Ботев организира с вдъхновение  голяма военна единица от 208 души, добре въоръжена и екипирана.

Малката, но съществена подробност е, че той, по стечение на обстоятелствата, й става войвода, след като легендите Филип Тотю и Панайот Хитов, независимо че получават солидно предварително заплащане, предпочитат да служат не на родната, а на сръбската кауза.

Образцово е проведено овладяването на „Радецки“ на 17 май 1876 г.

За разлика от проф.Янко Янков аз не го възприемам като терористичен акт – няма жертви и разрушения, не се вземат заложници, нито паричен откуп – напротив касата на кораба се пази от четник по личното разпореждане на Ботев.

Акцията е по–скоро блестящ PR акт – именно на  кораб от страна, покровителстваща Османската империя, българските революционери уведомяват просветена Европа, че са тръгнали да се бият за свободата на поробеното си отечество.

Неслучайно, покрай писмото си до Венета, Димитър и Иванка, Ботев предава на благодетеля си Димитър Горов и една телеграма, предназначена за френските издания  „Френска република“ и „Женевски журнал“.
Така общественото мнение в цивилизования свят разбира от първоизточника смисъла на акта от 17 май 1876г.

Ботев не е член на  Гюргевския революционен комитет, но се смята за важна част от “революционната партия“.

По тази причина решава да помогне на Трети революционен окръг със своята чета, увещаван настойчиво от Обретенов и Апостолов.

Оттук започва и неговата драма.

На същия 17 май, преди обяд,комитетските дейци Стефанаки и Сава Савов, качили се на парахода от Оряхово, молят Ботев да се върне обратно, тъй като  Враца не е готова за въстание.

Това е първият сериозен удар по войводата, но той не се отказва от решението си да се бие за своята родина.

Слизайки на Козлодуйския бряг, четата му поема към своята Голгота.

Любопитно е, че същият ден към 19 часа, на излизане от село Бутан е прекъснат телеграфа за Враца – това показва колко предвидлив и съобразяващ се с обстановката може да бъде Ботев.

Акцентирам на сражението на Милин камък на 18 май, което е тежко и продължително. Въпреки дадените жертви – към 30 убити, изчезнали и ранени и независимо от назрелия конфликт между войводата и военния ръководител Никола Войновски, четата пробива блокадата и се изтегля към рида Веслец.

Христо Ботев вече губи психическата си устойчивост, мисли за самоубийство.

Осъзнава, че е измамен от врачанския апостол Стоян Заимов, че въстание няма и хората му са обречени на смърт.

Въпреки това, на 19 май, праща писмо до Заимов с искане на помощ.

Такава не получава.

А има и друг, щекотлив проблем.

Помощниците на Заимов от Трети революционен окръг Георги Апостолов и Никола Обретенов са в четата и в тези напрегнати дни и часове не могат да избягат от Ботевите обвинения, които се свеждат основно до:

 

1. Защо със Стоян Заимов не са подготвили населението за бунт, а са дезертирали в Румъния?

(Те никога няма да признаят, че са се карали помежду си кой да ръководи борбата и затова са оставили всичко в ръцете на Заимов)

2. Къде са потънали събраните за делото пари?

 

Врачанските, осигурени  от Мито Цветков, са само 4000 франка, като до 17 май  1876 г. дори не са приведени изцяло, а общата сума, осигурена за четата е 17,701,75 франка, без да се смятат средствата, предоставени от Димитър Горов и събраните от Влашко и Южна Русия - 56 000 франка!

Питането на Ботев е логично, тъй като, независимо че Коста Апостолов от Свищов е определен за съкровищник на четата, именно Обретенов се самопредлага и титулува неин касиер.

Същият, който е в основата на ограбването  на местния козлодуйски чорбаджия на 17 май, задигайки му цяла конска торба, пълна със сребърни меджидии.

Така стигаме до фаталната дата 20 май 1876 г.

След боя при Околчица, Камарата и Купена, продължил цял ден, идва прословутото съвещание на ръководителите  на четата, на което се разисква въпроса какво да се прави по–нататък и каква ще  е бъдещата тактика.

При всички версии на мемоарните свидетелства Ботев задава същностния въпрос – „Какво мислите момчета, трябва ли да вървим още напред, или да вземем пътя за Сърбия?“

На това питане раненият Перо Симеонов - Македонеца  виква негодуващо – „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичкото, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.“

Цитирам думите по разказа на Обретенов от 1915г. пред Евгений Волков, който смятам за правдоподобен, въпреки съмнението ми, че това е изказване на Апостолов, насочено срещу Ботев от 30 септември 1875 г.

Но не твърдя, че Перо е убиецът на Ботев – той няма мотив, освен това  е със счупен крак  и се нуждае от лекарска помощ, която може да получи именно в западната ни съседка.

Хората, които в този момент най-много се страхуват от обвиненията на живия Ботев са Апостолов и Обретенов.

Съвещанието за бъдещите действия  е организирано от Никола Обретенов.

Всъщност важните въпроси са не дали свои са убили Ботев – това е ясно, а кои точно и как.

Смятам, че съучастниците  – Обретенов, Апостолов и Войновски,  са реагирали  бързо и експедитивно.

Четниците се изтеглят към манастира при Люти брод, а заговорниците трябва точно на 20 май да се отърват от опасния обвинител.

За да бъдат всички съпричастни и еднакво отговорни, са действали последователно, но заедно – Апостолов застрелва Ботев в гърдите, Войновски, заради накърнената си офицерска чест и като вещ военен пуска контролен изстрел в челото, а вдъхновителят Обретенов пребърква  жертвата и прибира часовника, бинокъла, окървавената карта и петте наполеона.

Такава е картината в моето съзнание от онази нощ, която изграждам на базата на всичко прочетено и осмислено досега.

На другия ден, 21 май, Перо Симеонов и Георги Апостолов са убити, а Никола Войновски загива на 13 юни 1876 г.

Оцелява Обретенов.

След заточението в Сен Жан д`Акърската крепост и липсващтите улики против него, той се превръща в меродавния хроникьор на Ботевата саможертва, ще получи народна пенсия, ще издава мемоари, редактирани от самия проф. Михаил Арнаудов  и ще раздава истини от последна инстанция на всеки изследовател на Априлското въстание и делото на Ботев.

На стари години ще другарува с измамника Стоян Заимов и ще отнесе позорната тайна за Ботевата гибел в гроба си на 10 октомври 1939 г.

Интересното е нещо друго – никой не търси сметка след Освобождението за провала във Враца от Стоян Заимов. Нито за присвоените пари.

Дори и Стамболов.

Дали пък всесилният властник не си дава сметка, че и той носи вина за пропадналото дело поради незадоволителното си представяне по време на въстанието  като апостол на Първи революционен окръг?

След 1878 г. всеки от оцелелите поборници се втурва да прави кариера.

Председателят на 4 ОНС Стамболов през 1885 г. не удовлетворява молбата на вдовицата Венета  Ботева да се увеличи мизерната й пенсия от 30 лева, равняваща се на две депутатски надници. (На 1 ноември 9 ОНС под председателството на Георги Губиделников ще отхвърли молбата на майката Иванка Ботева да се възстанови отнетата й предната година пенсия от 100 лева!)

Но само след пет години ще е инициаторът на честването на Ботевия подвиг.

На 27 май 1890 г. в присъствието на княз Фердинанд I и вдовицата Венета  в центъра на Враца е открит паметник на войводата.

Може и да не е автентичен и жизнено правдив, да не покрива обществената представа за величието на Ботев – за него във виенската бронзолеярна на Густав Еберлайн позира местният председател на Постоянната комисия Гьошо Антонов, пъчейки се като Ботев, тъй като не носи със себе си негова фотография, но паметта на великия мъченик все пак е почетена.

Две години преди това в Русе Захарий Стоянов издава „Христо Ботйов.Опит за биография“ и първата сбирка на съчиненията му с негов предговор.

Така Ботев се оказва предтеча и съмишленик на основните фактори на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов, срещу което негодува открито  бъдещият народняк Вазов в прочутата си студия от 1891г. “Христо Ботев“.

 Обретенов  като окръжен управител на Силистра има безспорна заслуга пред Стамболов в страшната 1887 г., потушавайки бунта на 19 февруари,  а  е  и последният оцелял сред  водачите на Ботевата чета.

Логично  покрай Ботев и Захарий Стоянов трябва да се цени като икона и Никола Обретенов.

Първо от съпартийците си, а след това по традиция от техните приемници на държавното кормило.

… А истината за Ботевата смърт вече си пробива път през мъглата и грамадата от измислици, инсинуации и легенди.

Тя трябва да се изрече ясно, категорично и на висок глас, тъй като от нея имаме нужда.

За да не живеем повече с митове и не се кланяме на фалшиви герои.

Ако искаме да бъдем свободни и достойни граждани.