ИНТИМНИЯТ ЖИВОТ НА ЯНА ЯЗОВА - ЧАСТ ВТОРА

 

 

Не бих нарекъл интимния живот на Яна Язова скандален, но че е предизвикателен няма спор.

Тя е на 19 години, когато съдбата фатално я свързва с проф.Александър Балабанов.

Връзката им продължава на приливи и отливи 15 години.Професорът живее отделно от съпругата си Лияи двете си дъщери на квартира, но така и не намира смелост да подаде молба за развод пред Светия синод.А когато все пк я написва, тихомълком я оттегля, което стимулира и краят на любовната ми история, която за доста техни почитатели напомня драмата Яворов – Лора Каравелова.

Знаел е, че като виновна страна няма да го получи и че вероятно ще повтори митарствата Иван Вазов и неговия несполучлив брак с Атина Билярска.

Защо му е било нужно обаче непрекъснато да лъже своята приятелка , че ще се ожени за нея?

И кой го кара да пуска в ход тези типични балкански хитрини?

Може би в него заговаря комплекса „Пигмалион и Галатея”, със сигурност знае КАКВО е направил за Яна Язова и като всеки български мъж е смятал, че тя му е длъжна доживот!

Сигурно му е била пример за вдъхновение и повод за гордост, но разбирал ли е, че взаимоотношенията им са един блед , но все толкова скандален римейк на връзката между Пейо Яворов и Лора Каравелова?

Опитвам се да разбера и дали е познавал достатъчно добре женската природа и в частност тази на Язова и толкова ли е бил сигурен в себе си, че тя винаги ще бъде НЕГОВА.

Това измамно нашенско чувство за СОБСТВЕНОСТ!...

А и Язова МНОГО дълго държи на него .

И това личи още от първата й пощенска картичка от 1 март 1931 г. до Балабанов.За нея „целия ми живот е само приказка”, а „любовта й е безплътна и нежна, защото тя е песен” ( „Пролетта на Мо”, стр.25).

Тя му си обяснява със страхопочитание в любов – „Вие наистина сте едничкия човек, когото аз обичам.Страх ми е да ви кажа това, защото е истина. Когато видя, че се съмнявате в мене, става ми смешно.Вие сте велик човек, Вие сте човек от земята, истински голям творец и господар.Аз пък, аз съм бърза комета” ( 13 юни 1931, „Пролетта на Мо”, стр.27), настоява да запомни датата 13 май (17 май 1931 г., „Пролетта на Мо”, стр.28), трепери за здравето му - „Какво е това падане по улицата, дето ми пишеш? Ах, аз само него не бях забелязала и то ме учуди.Ако си болен, цери се.Не се оставя да легнеш.”( 22август 1931г., „Пролетта на Мо”, стр.41), вижда го вдълбочен на брега, сред море от щастие, съветвайки го да е в компанията на млади хора и да се весели (15 септември 1931 г., „Пролетта на Мо”, стр.51), знае , че „бях къс глина, а ти ме направи мрамор” и „ти ще ми сложиш диамантени очи и златни коси”( 19септември 1931 г., „Пролетта на Мо”, стр.65) , разбира, че е „лошо, разглезено дете”( 23 юни 1932 г., „Пролетта на Мо”, стр.111), с болка и мъка осъзнава, че не е единствената жена на своя любим, че той е обвързан с брак и деца - „Ти ги целуна за сбогом, а аз стоях до влака като чужда и пак ми дойде на ума, че ти си ми най – чуждия и аз съм ти най - чуждата.

Тогава щях да захвърля да гърмите така или да заплача и забравя целия свят и че заминаваш, а аз оставам.”(17 март 1932 г., „Пролетта на Мо”, стр.88) , поради което „ние сме двамата, единствените поне в нашата страна, които никога няма да си принадлежат като свои”( 15 март 1932 г., „Пролетта на Мо”, стр.86), въпреки че мъжете по бул.”Цар Освободител” я гледат като омаяни ( „И изведнъж свих очи и погледът ми светна.Безмълвно се разделиха на две и аз минах.

Никога досега не съм преживяла това.Това бяха много хора, а сякаш седеше един, който беше ням от удивление и ми се поклони.”, 22 септември 1931 г., „Пролетта на Мо”, стр.77), до началото на нейната
еманципация, когато едновременно обича професора , но и се плаши от евентуален конфликт с него – „Излизам от собствената си кожа, Мо вече не съществува, идва една странна остра сянка.Тя е именно , която скача.Ако разбереш това у мене, от много неприятности ще се отървеме.Искай от сянката да ти върне Мо, ако не, ти я върни, убий я!Защото тя е много страшна, тя ще донесе гибелта на Мо.”( 22 декември 1932 г., „Пролетта на Мо”, стр.129).

Раздялата е още много далече.

Професорът е обичан и насърчаван – „И аз съм щастлива с Аксел и само с Аксел и вярвам в ненадминатата сила на Аксел и тя ме привлича горещо... като всяка слаба и беззащитна мушица огъня. И като свършиш с Будапеща, бързай за Мо.”( 11 април 1933 г., „Мойра”, стр.43).

Или – „Току – що получих писмото ти от Флоренция и стоя с него в ръка като замаяна и от тебе, който си излязъл така ужасно красив на тясната и полутъмната ( може би от всички умрели ) уличка и зад тебе бялата кула до небето, над площада, гдето е бил изгорен Саванарола, сякаш стои там бяла , за да казва винаги доколко той е бил висок и свободен като нея, над тясната уличка.

Но ти, ти с твоя портрет ме накара безумно да затъжа за тебе, дори да се зачудя дали ти, който си толкова пленителен там, си мой!! Стоя пленена и в Афродита, която се е родила във въображението на тоя човек Ботичели, толкова деликатна и нежна, че твоето сравнение с мене ме кара само дълбоко да се отчайвам от резките черти на лицето си, които са от варварите, най – далечните на Афродита. Но като я гледам дълго, чувствувам с каква любов я е купил Аксел за Мо, виждам какво е видял в тая нежна глава и не зная дали това огромно щастие е мое, дали това не е златен сън”...( 13 април 1933 г., „Мойра”, стр.45 - 46).
Да вземем и откровението от 17 юли 1934 г., в което самата Язова открива поразителната си прилика с фараонката Нефретете – „Вчера току – що ти изпратих писмото и като се върнах в къщи, получих на 1 ч.(все тогава идва пощата) милото ти писмо с фотографията на моя бюст, която ме възхити.Не зная дали ти в Берлин си видял бюста на Нефретете , най – интересната жена и египетска царица, за която ми говореше Симеон Радев и искаше да ми даде роман за нея. Аз съм гледала после тоя бюст по цели дни. И вчера като погледнах моя, стреснах се. Симеон Радев казваше, че имало поразителна прилика. И аз видях, че ако се сложат двата бюста един до друг, ще бъдат едно.”(„Мойра”, стр.51).

Спорде мен въпреки впечатляващата си външност и дръзкото си поведение Яна Язова не се е правила на родна дива и примадона.

Тя има самочувствието да носи в себе си поразителна, „циганска красота”, искрено съжалява повехналите вече поетични звезди Дора Габе и Елисавета Багряна ( „нахалната Багряна”, която „каквато дебела е станала, нека я хареса оня Драйнац” , 7 април 1933 г. – „Мойра”, стр.41) и има същевременно вярна представа за своите качества, които обаче предпочита да не афишира натрапчиво.

Бих искал да видя в нейно лице нашенската Грета Гарбо – ослепителната красавица, звездата на творческия небосклон, сърцеразбивачката на мъжки сърца, оттеглила се с царствено великолепие на 32 години от отблъскващата я литературна среда, но не мога.

Не ми прилича и на щастливката Дженифър Джоунс, с която има поразителна портретна прилика, но за разлика от родната ни писателка холивудската дива има хармоничен семеен живот с прочутия киномагнат Дейвид Селзник.

Базата за сравнение е несъстоятелна.

Гарбо скъсва с киното на 35 години, но по СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ, след това си остава божествената звезда до смъртта си на 85 години, като никой нито я преследва, нито я гони, нито я убива или ограбв

По скоро по своята несретническа участ Язова следва примера на Мара Белчева.

Не случайно с такава топлота пише за срещата си с нея в мемоара „Една вечер”( „Вестник за жената”, год.XVI, бр.684, 17 март 1937 г., стр.2) и не без искрена гордост цитира думите на старата поетеса Белчева : ”Като ви гледам, мисля си колко, колко много щеше да ви се радва Пенчо Славейков...”

А донякъде напомня и комплицирания живот на Евгения Марс, за която също пише проникновения спомен „Рози”( „Вестник за жената”, год.XIX, бр.794, 20 декември 1939 г., стр.3).

Проблемът при Язова е колкото екзистенциален, толкова и психологически.

Тя цени заслугите и мнението на своя ментор Балабанов, знае какво силно влияние има въху нея, включително и със своята протекция, но същевременно разбира, че връзката им е безперспективна, а в добавка в нея се влюбват и я преследват съвсем неподходящи ухажори.

И как дори един от тях не е осъзнал несъстоятелността на своите усилия!...

Ломският адвокат Страхил Каменов, комуто посвещава прочутото си любовно стихотворение „Рози”( „Не знам , но тя ( розата – б.м.) - тя толкоз много ми хареса! Като съчувствие потъна ми в кръвта последната въздишка, що разнесе.Кой знае, може би, защото ТИ си надалеч от мене?! Защото в срах търцето ми заби, защото аз отдавна съм смутена.”), поместено в „Литературен глас”,год.4, бр.153 1 май 1932 г.,стр.4,созополският учител по литература Крум Кънчев, младият Ефрем Каранфилов, на когото на 10 април 1934 г.изпраща стихосбирката си „Бунт” с посвещение : „На моя млад приятел Ефрем Каранфилов,, за да бъде още по – силен и за да знае още по – добре поезията”( Иван Спасов, „И слънцето върни”, стр.207),Николай Фол, художникът Марио Жеков...

Всеки е искал да бъде с нея, да сподели нейната слава, да спечели сърцето й...

Но то се оказва недостъпно.

Още помня стиховете на калмикския лидер Бадма Уланов, влюбен в Язова:

„Прекрасная, стройная!

Прекрасные черные волосы,

Прекрсные пламенные черные глаза.

Прекрасные значительные умние слова.

Видеть - очей украшение,

Чувствовать – сердца радость.

Мислить – свет мысли.

Это Вы – Яна Ясова

Это Вы - ваш характер

Дорогая, почтенная Яна Ясова.”, както и писмото му, изпратено до нея в Прага с дата 25 ноември 1936 г., от което разбираме, че се запознава с нея чрез М.В.Омельченко в Украинското общество, където се запознава лично с нея, слушайки нейни стихотворения и изпращайки я след това до нейната квартира.

Това му дава правото с известна боязън да напомни епистолярно за себе си и за обещанието на Язова да му подари книги със своите произведения, но най – вече да я моли за ходатайство пред софийската полиция за спасяване от арест на приятелите му емигранти у нас - донскитеи казаци Алатирцев и Кудинов!( Непубликувано писмо, ЦДА РБ, фонд 100 к, опис 1, арх.едивица 632)

Препрочетох в захлас двете писма на Жеков , изпратени до Язова от Созопол на 2 и 6 септември 1938 г.
Каква чистота на чувствата и какъв силен порив!...

Колко амбиции и напразни надежди, за да се спечели сърцето на преродения дух на Нефертити и Клеопатра!

„Как ми трепна сърцето.Може би съм див, може би съм глупав даже – но така е.

Едно тъй силно чувство, за което даже не съм предполагал, че може да се роди в мен! Бъди благословена!

...Може би ще ми се смееш, че не мога да пиша писма, но какво би искала от едно диво морско момче, което знае само, че много, много те обича!”( 2 септември 1938, в Яна Язова, „Ранни творби”, С, „Изток – Запад”, 2006, стр.346)

„На морето му е тъжно за теб, мила.А още повече на мен, защото завинаги го свързах с теб. Толкова по – скъпо ми стана то. Ходим по бреговете, рисуваме и на него разправям това, което чувствам в душата си, на него пея настроенията си.”(6 септември 1938, пак там, стр.347)

И как няма това диво морско момче да набие проф.Балабанов, имащ нахалството да предявява права върху сърцето на неговата любима!

За да последва поредното прозрение у Язова за отмъстителната природа на своя любим – „И това, което направи в Созопол, беше упорито изпълнение на един точно замислен план. В този план беше предвидено и моето грозно търпение, моята извънредна деликатност и чувствителност към такива скандали. О, това беше най – силното ти оръжие – да ме направиш твой мрачен и изплашен роб.Ти знаеш, че аз не бих претърпяла това пред хората и като го направиш, ще ме смажеш, ще ми наденеш пак въжето на врата и ще ме повлечеш отново, безжизнена и отвратена от всичко, по твоя път.И аз тръгнах и тоя път, но знаех, че това е последния камък, който преглъщам с всичките си разкъсани вече сили. И те съжалявам драги приятелю, за твоята студена непроницателност, за твоето нахалство да използваш до последния ми дъх моята безкрайно деликатна загриженост за тебе и за твоя скъп по много минали причини живот.Ти видя, че донякъде е безочливо всичко това спрямо мене, че си прекрачил някакъв праг, който не беше предвиден, и започна да се правиш на луд, да ме молиш за извинение, да се окайваш, да плачеш и да обещаваш, че тия сцени няма да се повторят вече.

Аз бях отвратена от себе си , че силата на моята благодарност, която ме смаза под страшните си мъки, ме накара да си затворя уморените очи и да чакам последното спасение” ( 30 август 1938 г., „Мойра”, стр.165).

Ще дойде един безсмислен ултиматум от София от 1 февруари 1940 г. – „Мили Аксел, ако имаш възможност, осветли се до събота следобед по въпроса за твоя процес.Ако ти в събота следобед, когато те запитам, ми дадеш въпреки всичко стария отговор, ние няма да се виждаме вече и аз ще се смятам свободна. Пиша ти всичко това, за да остане у тебе, да не се разправяме безполезно устно и да не кажеш някога въпреки хилядите трагични обяснения, които съм ти правила по този въпрос, че не си предупреден. Знай, че повече не мога да издържам. Колкото можах, с последни сили докарах я дотук.По нататък няма да вървим. Или ще се разведеш веднага, или веднага ще ме загубиш.Това не е заплашване, а последната ми дума.След това писмо не искам никакви обяснения и разправии. Спести ми повече унижения. Не мога да издържам повече.Това са последните ми сили. Все още чакам в последния миг спасение от тебе.” ( „Мойра”, стр.201), очакваната горчива равносметка в писмото й от 14 февруари 1941 г.до нейния Аксел – „Едва сега научих смисъла на тая дума разочарование. Ден по ден, месец по месец, година по година стигнах до нейната черна дълбочина, където всичко гние и свършва. Борих се с тебе не зарад себе си.

Ако да бях помислила веднъж поне през тия мои жестоки десет години за себе си, аз нямаше да си подготвя , опряна на безграничното си доверие в тебе, това житие и битие , което сега ежечасно свива с жестоки страхове сърцето ми и не позволяла дори и на съня да ме отнесе за няколко мига и да ме успокои.

...Ти ден по ден постла педя по педя моя път, от който никоя жена не се е върнала сама.”( „Мойра”, стр.222 – 223), последвана от още едно, още по – мрачно от 8 март 1942 г . - „Мили Аксел, ти който ми се рисуваше цели 12 години като най – пожертвувателния и най – благородния дух на света, в последно време особено започна да си служиш срещу мене с най – гнусното оръжие – клеветата.Като някой изпаднал, озлобен и изветрял любовник ти започна да ме мърсиш, петниш и клеветиш пред мене и пред всички, с които се срещаш, без да усещаш колко им ставаш жалък и противен и без да си правиш сметка, че тия хора са всеки ден с мене, присъствували са на всички мои мъченичества поради тебе, виждат ме как живея и знаят ти какво направи с мене.

...Тия хора са ми приятели, с много от тях аз ще се виждам винаги и с открито чело и нямам желание да се превръщам отново в живота на един роб, който бяга под бича на господаря си.”(„Мойра”, стр.227 – 228).
Най – красиви са чувствата на милионера – бизнесмен Игнат Табаков към Яна Язова, другият щастливец, след Каменов, консумирал връзката си с нея.

Това е истинска холивудска приказка по български!

Най – красивата и талантлива млада писателка и един от обещаващите и перспективни родни богаташи!
А само каква връзка се е очертавала!...

Влюбеният до уши Табаков и знаменитата Язова, пътешествие към Сен Мориц, САЩ, Индия, Япония...

Та това е щяла да бъде светската сензация на годината!

И в същото време Яна Язова се двоуми – накъде и с кого?

Тя предпазливо и деликатно споменава за запознанството си с Табаков на професор Балабанов в писмото си от 27 ноември 1937 г. – „Преди една неделя, като отидох в хотела да търся Верончо, един индустриалец евреин от София ми представи един инженер Табаков, чието име било Игнат и го наричали Ганчо, индустриалец. И това беше : ” Добър вечер.Как прекарвате в Париж?” Аз отговарям, че уча и само уча, а той стои уморен и ми отговаря, че е от три месеца по закупуване на машини за фабриката, която строи на някаква гара около Нова Загора – Гълъбово, и че също се занимава с продажба на машини за параходи и фабрики и че се занимава с печелене на пари.( 3 милиона лева „само по банките” са респектираща сума, според признанието на Язова от 25 декември 1937 г. - „Мойра”, стр.139).

Всичко това го разказа равнодушно и уморено и си млъкна.Като излязохме всички, той ми предложи да ме изпрати той, че е много късно, и пак се събрахме двамата по улицата.Приказвахме на френски, на немски и на чешки, защото той знае и трите езика, но френски, колкото мене и по – лошо, защото няма време да учи.

Разказа ми, че тая година е спечелил много пари и че е време да почива много дълго.Че ще иде в Америка, в Индия, в Япония, че когато се върне ще има две фабрики, които ще работят за него, а той ще чете Шопенхауер и ще почива с цяла душа.Вечеряхме в един голям ресторант и това си беше.Той ме покани някога да отидем на опера, че той е съвсем сам тука – аз любезно му обещах, защото е сериозен и добър на вид. И доста уморен, а е на 34 години.Обаче на другата вечер, все тъй случайно, се намерихме, дето никой не може да предполага, в един ресторант на бул.”Монпарнас”. И не да речеш, че ме е следил, защото аз го заварих там да вечеря с някакви клиенти и беше спечелил тая вечер двеста хиляди лева.Той стана и покани мене и една госпожа еврейка с мене и дъщеря й, някакви роднини бяха те на Жак Асеов – Меворах, да седнем на тяхната маса, защото беше препълнено, а на мене ми каза тая вечер да купуваме всичко на негова сметка.

„Аз смятам, че моите грижи към Вас ще бъдат много разнообразни, аз ще ви взема учители по езиците, ще ви заведа по земята навсякъде, за да станете най – големия поет на света. И ще имат смисъл тогава парите ми и работата ми”. И седна и написа много смутен това писмо, което настоятелно ме помоли да приложа тук.По това писмо не вярвам, че няма да видиш неговата топла честност и благородство и страхът, който изпитва от твоя безкраен авторитет.После, като ми даде писмото, хвана ме за ръцете и със занемял поглед ме попита : ами ако отговорът бъде отказ, тогава?”

„Тогава ще ме оставите на мира с Вашите планове” – отговорих.

В открития му поглед блесна такава твърда стомана на човек, който цял живот се е борил за големи завовевания, и ми отговори : За мен ще бъде страшно.Няма да го понеса. Аз ще се боря докрай за своето щастие.Той ще се съгласи, като ме види, той ще разбере, че при мене ще бъдете щастлива, че аз Ви обожавам.Той не може да ми се сърди, че Вие сте станали божество за мене.

Просто капнала от умора от неговото твърдо настояване веднага да ти съобщя, без да прибавям неговото( становище – б.м.) съобщавам ти това ново нещо, което ме цапна като камък по главата.Съвършено съм изтощена и нямам ум да разсъждавам.

Само едно си повтарям – думите, които ти често си ми казвал – „няма да имам нищо против, ако се ожениш за някой благороден, добър човек, който ще ти нареди живота. Аз ще обичам и него като тебе. И ми става смешно до лудост”.

А лудостта обзема проф.Балабанов много скоро.Той , откривателят на Язова, арбитър – елеганциумът, да освободи пътя на индустриалеца към сърцето на любимата му Мо? И как може да стане това?! – „Собствено какво иска той? Аз да не съществувам. И то да не съществувам , тъй както съм или какъвто съм, а както той ме иска – да не съм жив, а жив или подвижен труп!...

Тежко е, че не ме послуша, да се наложиш да дойдеш сама тука, без да се разгласява работата.Но това е минало и няма да се върне! Ти се съблазни и го стави да се качи на врата и да пътува с теб, когато годеничеството въобще не е никаква форма на отношения, а е само една смешна етикеция за удобство само на мъжа и за гибелта на жената. По целия свят е тъй.

...Но той настоявал да се ожени?

Дали и ти ще настояваш – там е въпросът. Не е инициативата у него по тоя въпрос и не трябва да я оставяш никога да бъде у него.

У него е само предложението и условията, които той безпрекословно прие, докато му трябваше да те въвлече в годеж.

...Той ще ти даде тъй страстно от тебе желаното щастие – да се ожениш за тоя нов милионер, комуто ти всичко позволи само при първа среща, повярва му и на милионите му, и на курортите му, и на Америка, и на това, че той е въздържан, както ми пишеш пет пъти вече, че е много въздържан, а в същото изречение пишеш, че ти стиснал още при първата интимна среща бурно ръцете...Тогава ти ли си невъздържаната?...И после при такъв случай има право да предполага, че може да бъде и най – невъздържан, щом едно момиче на един непознат богаташ още от първото виждане му отива на интимна вечеря и среща и после все така случайно, като да е в някое село, в мъничкия Париж го среща навсякъде, дори и по нарочно курдисани гуляи, за да се отпразнува неговото спечелване на 250 хиляди лева с евреите!...Не знам аз ли съм полудял или ти си заслепена от бурна страст и сластолюбие...но това ти го пишеш, ето го писмото е пред мен!!! Но свършено е вече. Аз чакам отговора ти.Той ще бъде само, за да ме успокои може би, а същината ще си остане. И почти вярвам, че ти няма да направиш това, което те моля, за да не го обидиш тоя вулгарен прелъстител, който ми се заканва така идиотски в гнусното си писмо...пък и пред тебе...и който те забърква с първото виждане...

...Виждаш какво носи твоето невъздържание. Не бива да приемаш току - така всяко предложение. Годеж! Добре, какво ти гарантира на тебе годежът, който не е нищо юридическо. Ако той си удовлетвори скотските си попълзновения и гаменските си амбиции, че може всичко с пари и да те захвърли? Нима имаш някакво право от годежа? Какво са му нему 50 000 лв., когато той ти казва, че е печели милиони за сметка на нещастната българска държава, заедно с тези, които му устройват гуляя, а те са, които са го използували да ощетят българската държава чрез българин като него, алчен за пари и от нищо друго неинтересувал се досега.

Какъв ще бъде животът ти с него? Да речем, че нехаеш за Ра! Ти си му дала надежди не само с това, че си приела такава срамна покана за първи път на интимна вечеря, ами и с това , че си оставила на друг, аз да решавам въпроса. Що не му каза веднага да се махне?!

Щом виждаш колко е нахален? Но от твоето писмо ясно личи, че ти искаш това и очакваш друго решение от мен. Що си го дирила?

Разбирам аз да си с човек, който е внимателен и не е толкова безсрамен, а той ? Просто направо ти предлага с пари да те купи. А мене иска с парите си да победи. И е успял дотолкова, щото ти в последното си писмо пак венцехваления за него.”( „Мойра”, стр.127 – 131).

Ответното писмо на Яна Язова от 18 декември 1937 г.покъртва и днес със своя поразяващо – прозорлив драматичен размисъл – „Не очаквах никога, че тъй цинично ще ми заявиш, че си ме издигал, защото съм била твоя! Аз те презирам за това! Аз не се боя от тебе! А че щял си да направиш нова като мене – бъди свободен! Не си ти мой, тоя, който ми беше Бог, непоколебим за моята поезия и сила. Гадна е била душата и погледа, който си отправил към вдъхновените очи на едно невинно дете.Сега можеш да направиш цял полк след мене. Но да не направиш и нито една, ти тая единствена, която направи, нея ти уби, нея ти никога няма да съживиш ти вече, нито за поезия, нито за живот. И да се върна, аз ще се върна, опустяла, отвратена.С коя ръка ще ти протегна някое мое съкровено стихотворение, за да си кажеш божествената дума?! С кои очи ти ми каза тая грозота след седем години?? Защо, защо ме уби с един удар, аз какво ти направих в невинния си и нещастен живот, който беше пълен само с плач и грижи за тебе, че ти ме лъжеше, че за поезията е твоето боготворение!

Защо не ме лъга докрай!...

Какво мръсно имаше в това, че исках да се оженя при тебе, да си наредя живота малко, да си отдъхна и да работим двамата спокойно.Ти също имаш семейство, ти също не се смяташ поради това за най – долния мръсник пред мене.И аз никога не бих посмяла да ти кажа : бъди проклет!

...За мене голяма част от живота е свършена и като чета писмото ти, пълно с клетви и неприлични обръщения към мене, аз изпитвам вече смъртта, която не може да дойде по – рано, за да ме спаси от най – грозното.Отначало да ми предложиш да живея с тебе невенчана, а сега да ме заплашващ с най – мръсно безсрамие, че щял да ми отнеме „ТИТЛАТА”.

Безумецо, за тая ли титла мислиш ти, аз те държах в прегръдките си, когато пъхаше от температура?! Заради тая „титла” ли аз миех твоите дъски, перях корита с ризи, гладех и кърпех и търпях твоите скандали? Тежко ти, ако мислиш с ТИТЛА, че си ме държал и че с нея ще ме задържиш.Аз плюя на тая ТИТЛА, спечелена, без да го зная, с такъв позор! Не, ти не можеш да ми отнемеш вече нищо, но ти ми отне обожанието към тебе, което беше по – драгоценно от всяка поезия.Това ти можеш да ми отнемеш и с това да пресушиш извора на живота ми и моето вдъхновение.

...Аз ще се върна на Коледа и ще се върна невенчана.Но сред вас се връща един мъртвец.Той ще се повърне малко помежду ви, тъй както умрелите скитат между близките си 40 дни, и после ще си отиде в дъното на най – далечните земи, там ще отиде да си скрие срама, че си намери най – близкия човек на сърдцето му, който му се подигра с вдъхновената поезия и сърдцето.”(„Мойра”, стр.133 – 135).

Това буквално сразява Табаков и той с пълно основание й пише на 6 декември 1937 г. : „Чудно ми е, че не обичаш ребусите , пък ти самата си от горе до долу само ребус.

Бог те е надарил с всичко, за да бъдеш най – щастлива между щастливите. Защо избягваш да изпиеш до дъно чашата? От какво се боиш, нима може да има страшни хора за теб? Нима от мен може да се боиш? Застанала във вечната безкрайност, под сянката на най – голямата звезда, ти забравяш земята.

Защо тогава омагьосваш сърцата? Защо земята ти е дала най – дивните очи?”( Петър Величков, „Яна Язова : проклятието на дарбата”).

На 19 март 1938 г., заминавайки за Франция , той пише пророчески редове, изпълнени с тревога: „Страх ме е, че ще те заваря много променена. Не знам защо, но никак не ми харесва нашата раздяла.” , след месец от Руан тонът е още по – минорен : „Колко много сме се отдалечили един от друг! Събрахме се случайно.

Два съвсем различни свята... Два свята – две посоки. Пътищата се кръстосаха и повече нищо.Дано поне нашето приятелство остане вечно. В една последна бурна нощ го установихме.”(пак там, стр.82)

На 20 май раздялата между тях е вече факт.

Кумът се отказва от ангажимента си и бърза да развали годежа.

Като предварително праща от София на 30 януари 1938 г. предизвикателно писмо до Ганчо Табаков – „Колкото и да се колебах, аз с болка на сърдцето се съгласих тя да се ожени за Вас, дори я насърчавах в тая мисъл.Но сега виждам, че толкова труд, толкова усилия и от моя, и от нейна страна ще отидат на вятъра, тя няма да може вече нищо да сътвори, поради средата, в която искате да я вкарате, и поради ограниченията, които искате да й наложите.Те са на една посредствена домакиня, но не са за един поет, който е още в началото на своя творчески път.

Според нейните писма, тя ще да ви е разяснила, че усилията ми са били огромни. През цели седем и половина години. И аз със слабите си сили правех, каквото можех да може тя чрез някои свои пътешествия да разшири кръгозора си, доколкото е това потребно за един даровит поет, макар и да не е необходимо.Има много бездарници, които и чрез милиони са заобиколили цялото земно кълбо по няколко пъти и пак нищо не са създали. Аз готвих Яна Язова за България, за поезията, а не за еснафа на тия, които добре искат да си живеят, за да си живеят.Сега обаче виждам, че тя е на края на своя път. Ето защо ви моля да имате следното предвид. Аз наистина сам поисках да Ви бъда кум, ако се ожените.Това поисках, за да бъда на помощ на нея, в случай, че тя , горката, забрави себе си и своята мисия и се увлече в ненужния никому банален, безплоден живот на обикновените хорица. И Вие се съгласихте. Но сега виждам, че аз не искам и не мога да бъда свидетел на един брак, който, ако стане, ще почива всецяло само на лъжата.

Още повече , защото съм убеден, че тоя брак ще я погуби и като човек, и като личност. Много ми е мъчно, че така ще стане, но няма вече какво да правя : ето, че стана. Ето защо още един път изрично Ви съобщавам, каквото ще съобщя и на нея по същите мотиви, че се отказвам от всякакво кумство и съучастие в погубването на нейния талант.”( „Мойра”, стр.150 – 151).

Ясно е, че проф.Балабанов е имал изключително въздействие върху Язова.( В писмото му до нея от 19 февруари 1938 г., в разгара на кризата между двамата, той пише уверено - „Аз ти бърша сълзите и те моля – бъди внимателна и се опитай да проницаваш зад външните образи на нещата.Тогава и външните образи ще ти се видят безобразни...Аз толкова те обичам, щото силата на моята любов ще ни спаси и съедини съвършено за пред Бога и за пред целия свят.И пред нашето щастие ще занемее дори самата завист. И тя ще се усмихне с благи пориви в сърдцето си – самата завист.Прегръщам те и те целувам по всяка част на хубавото ти лице и по сладките ти устни.”, „Мойра”, стр.154).

А и самата тя е знаела, че без неговата закрила е загубена в родната литературна степ.

Защото не всеки ден се среща меценат , готов да те лансира, да ти измисли псевдоним, да направлява и обгрижва творческото ти развитие, да ти осигурява реклама и медийна известност в САЩ за твоята поезия - вестник „Крисчън Сайънс Монитор”, Бостън от 12 май 1932 г., да използва стари германски връзки като бившето военно аташе у нас през Първата световна война генерал Масов , писателят Ханс Блунк, член на Имперския културен сенат или нашият посланик в Берлин Първан Драганов, за да сепреведе и постави в Райха драмата „Последният езичник”.

Колцина фактори от ранга на Балабанов у нас са били способни на подобни жестове?!

А че професорът е обичал своето протеже е повече от ясно.

Нещо повече – боготворял го е.

Вземам прочутото му писмо до Яна Язова от 12 август 1939 г.

В него пулсира бурята на неговите емоционални пориви.

Той е искрен, когато за пореден път твърди колко много я обича – „А за всичко останало повтарям – от едната страна е смъртта – от другата Мо! Нямам нито избор друг, нито искам да имам, нито поставям някакво условие, а просто и просто на всяка цена.”, възхищава се на нейния талант – „ТИ СИ МЛАДА И СИ ИДОЛ НА СВЕТА.ТИ ИМАШ И МОЖЕШ ДА ИМАШ ВСИЧКО. И ВСЕКИ ТЕ МЕЧТАЕ ТЕБЕ. И ЩЕ ТЕ МЕЧТАЕ ВСЕКИ ВСЯКОГА. А ЗА МЕН Е САМО ТОВА : АЗ НЯМА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ МО. И МО ЩЕ БЪДЕ СИЛНА И ПРАВА ВЪВ ВСИЧКИ СВОИ СТЪПКИ. АЗ ИМАМ САМО ТОВА : ИЛИ ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО, ИЛИ АЗ ЩЕ БЪДА НИКЪДЕ.”, признава си чистосърдечно – „АЗ СЪМ ВИНАГИ И ВЪВ ВСЕКИ МИГ САМО ТЪЖЕН, ТЪЖЕН И САМО ТЪЖЕН”, за да стигне до поредния си притворен трик на нашенски Казанова, свирейки на чувствителната женска душа, оставяйки я да се надява – „ ПАДАМ ТИ НА КОЛЕНЕ, ПРЕГРЪЩАМ ТЕ БУРНО И ТЕ МОЛЯ : ДАЙ МИ ТАЯ ЧЕСТ НА СТРАДАНИЕТО МИ – ПОВЯРВАЙ ТОВА И ПРИЕМИ ТАЯ МОЯ ОТСЪДБА И МИСЪЛ” и до коварното – „ НИЕ СЕ ИСКАМЕ И ЩЕ СЕ ВЗЕМЕМ...”(Яна Язова, „Ранни творби”, 2006), без да уточнява обаче кога и къде...

Четири години по – късно вечното очакване на Язова, под давление и на нейните родители, вече се изчерпва.

На 24 ноември 1943 г. тя се омъжва в прочутата църква „Свети Седмочисленици” за зам.директора на Националното ни радио инж. Христо Йорданов.

Най – после тя намира своята сродна душа!

Духовен аристократ, който няма да я преследва и измъчва, ваейки я по свой обаз и подобие, а ще й осигури възможност да твори и се развива, дори и в годините на мрачната и глуха изолация, ще я осигурява финансово за проучванията й за нейната историческа трилогия „Балкани”, ще уважи избора й да не ражда деца и до смъртта си 16 години по – късно ще бъде нейна опора.

Мисля си, че с инж. Христо Йорданов Яна Язова прави най – успешния си избор в своя объркан и пълен с неприятни емоции личен живот.

Самият Александър Балабанов се примирява с избора й и резултатът не закъснява - в писмо до него от 24 февруари 1944 г. тя пише дословно : „Стискаме ти ръцете с Христо и заедно с тебе боледуваме.Когато ти ни пишеш, че си оздравял, тогава ще оздравеем и ние. Желаем ти здраве, бодрост и сили, защото ние не можем без тебе и защото много те обичаме”.(„Мойра”, стр.235).

И е съвсем логично през тези 16 години да няма повече скандали и несподелени чувства, а топъл семеен уют. Балабанов умира само 4 години преди инж.Йорданов, като през зимата на 1946 г. професорът вече благоразумно и предвидливо избягва контакти със семейството на Яна Язова, пазейки собствената си кожа( както прозорливо отбелязва в писмото си от 21 януари 1946 г. писателката „ не ти се обадих веднага , защото от всичко виждам, че ти много месеци не бързаш никак да чуеш нещо за мене. А и ние с Христоидвахме да те виждаме на драго сърдце, додето не разбрахме, че нашето посещение, макар и рядко те притесняваше. И така отдавна не сме чули един за друг.”, „Мойра”, стр.258) и оставайки само неин духовен учител.

Затова е резонно след загубата на съпруга си Язова с основание да се страхува за живота си.

Тя остава сама и беззащитна.

Не прави реверанси на режима, няма влиятелни любовници.

Какво друго й остава, освен барикадирана в самота в жилището си да чака своите грабители и убийци и малко преди смъртта си да сподели с много болка и горчивина : „Какъв смисъл има, че съм била красива, елегантна и желана , щом в най – хубавите дни на годината съм се усещала уморена и оттегчена от страдания, изнурена и разбита, без желание за живот, разкъсана между привързаности тъй болезнени, че още ме карат да потрепвам вътрешно!” (Форум на mecho.name , „Яна Язова”, от Светослав Иванов, 28 юли 2008).