"ИМЕТО" КАТО ЗНАК НА СЪДБАТА И МЕТАФОРА ЗА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ

 


С голям интерес и нескрита наслада прочетох романа–хроника на Христо Карастоянов, „Името”.

Авторът ми допадна още с „Паякът”(2009), но сега откривам видим прогрес в творческото му развитие.
„Името” е внимателно премислена и модерно написана сага.

Лапидарна, лаконична, стегната, но и натоварена с дълбоки прозрения, характерни за зрелия етап в развитието на писателя.

Това е книга, която без да натрапва посланията и внушенията си, те кара да се замислиш. За човешката съдба, за парадоксите и ужасите на изтеклия 20 век, за умението да живееш. Дори, когато губиш, да знаеш какво ти остава като актив, как трябва да съществуваш и оцелееш, за да надмогнеш и преодолееш катаклизмите на отминаващото покрай теб време.

Особено ако се казваш Анастасия Романова и ористта те е запокитила в китно и затънтено балканско, българско селце, където ще прекараш 70 години от живота си.

Карастоянов използва формулата „Какво би било, ако...” новаторски, натоварвайки я с проникновени и ефективни философски прозрения.

За него митът, легендата за пребиваването на дъщерята на последния руски император Николай II в България е възможна даденост, отвъд която той гради своето увлекателно и поучително повествование.

Прозаикът се интересува основно от нейната съдба, но най–вече от удивителния й стоицизъм, дал й възможност да осмисли и преодолее времевия ад.

Защото основно с него трябва да се бори. А също и с проклятието на името си, независимо че се представя с немския му заместител Непознатата госпожа.

Карастоянов креативно прилага прословутия си подход на исторически наивник, изграждайки стройна и хармонична структура на сюжета, в чийто център е съдбата на Анастасия. Изгражда я на принципа на албум от стари снимки, подреден с несигурна логика, който никога няма да имаш и в който са умело вкарани малко известни и непознати факти и детайли, придаващи аромат и вкус на романа, доставящи истинска наслада за всеки любител на историята.

Колцина от нас знаят, кога е началото на династията Романови, как се казва и от каква националност е секретарят на цар Фердинанд, който го обгрижва в годините му на изгнание, какъв е приносът на съветския външен министър Литвинов за сватбата на Борис III с Йоана Савойска или какво търси същият този Борис, но като престолонаследник, в Киев в деня на убийството на руския премиер Столипин на 1 септември 1911 година?

Романът „Името” се чете на един дъх.

Той впечатлява и увлича.

Неизбежно е да се запиташ каква е свръх-задачата, която неговият създател си поставя за разрешаване.

Аз стигнах до извода, че той съзнателно се е насочил към претворяване образа на Анастасия Романова, защото чрез него органично и убедително вплита съдбата й в българския и европейски контекст и тъй като чрез него може проницателно да осмисли драмите на отминалото столетие.

Защото Анастасия е не само център на хрониката.

Тя е и своеобразен морален стожер за селото, а защо не и за страната, в която пребивава.

Без да се натрапва, без да иска да изпъква, тя е магнитът, привличащ всички герои и кандидати за славата, включително и нашият цар Борис III и папа Йоан XXIII.

Всички величия, минаващи през селото задължително се срещат с нея.

Те гонят имперски цели, пленници са на хегемонистични завоевателни планове, тя не може и не иска да ги спре, но те отиват при нея. За среща - разговор, а може би и за съвет.

Много съпоставки мога да направя между Анастасия Романова и сродни на нея герои в съвременната литература. Защото непознатата княгиня е със същите функции, с които е натоварена майка Йонка в тетралогията на Владимир Зарев, която тойзавърши през 2012 г.

Анастасия е и нашенски феминистки вариант на Форест Гъмп, въвлечен против волята си в световните катаклизми и стоически надживявайки ги, като по този начин на финала дори добива ореола и облика на християнска новомъченица.

Наследницата на Романови преживява смъртта на родителите и семейството си, на Врангел, Ленин и Сталин, рухването на Руската империя и на СССР, падането на Стамболийски, погребването на българската буржоазна държава, възхода и краха на родния социализъм, възкресението на Симеон Сакскобургготски, внукът на Фердинанд - Лисицата, доживявайки до своята деветдесета година в един все по–объркан, враждебен и чужд за нея свят.

Така тя неусетно се превръща в образец на нравствен стоицизъм, подсказвайки ни как трябва да преживяваме тегобите на годините. Като се изпълним с търпение и намерим сили в себе си да надмогнем земната суета и да възкръснем за живота. Като нея – Анастасия Николаевна Романова.

Осъзнавам, че Карастоянов съвсем не случайно издава романа си „Името” през 2012 г.

На 11 юни 2013 г. в Русия ще се отбележи 400 г. от началото на династията Романови, а на 17 юли ще се чества 95 г. от разстрела на император Николай II, канонизиран от Руската православна църква през 2000 г. и реабилитиран от Върховния съд на Русия осем години по-късно.

Много съм любопитен при един добър и бърз превод как ще се възприеме романът на Карастоянов в Москва и Петербург? Защото със своето послание и образна система той съвсем не е само за местна консумация.

„Името”притежава потенциал да стане явление не само за нашата, но и за европейската читателска аудитория. Ако е съпроводен от адекватна стратегия и ако наистина се ценят конвертируемите продукти, които изящната ни словесност създава.

Защото „Името” е точно такъв, което отвсякъде погледнато, си е комплимент и за неговия автор, и за българската проза.