ЯНА ЯЗОВА: СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕТО - ПРЕДГОВОР

 

 

Някога, в зората на демокрацията, бе много популярен въпросът - ”Писали ли са нашите писатели за чекмеджето?” и „Има ли неиздадени стойностни ръкописи”?

Тогава имаше много книжарници, книгите не бяха скъпи, хората не бяха обеднели и четяха българските автори.

Започна процесът по преоткриването на много забравени, пренебрегвани и преследвани класици.
Четяхме до самозабрава.

”Дед или разгромът”, „Урания”, първото издание на „Тютюн”, спомените на Иван Михайлов, „На завой” на Димитър Талев, „Задочни репортажи за България” на Георги Марков, „Дневникът” на Богдан Филов, мемоарите на царица Йоана, „Корона от тръни” на Стефан Груев и колко още ...

Сигнахме дотам да се прехласваме по предсмъртните записки на Веселин Андреев „Живков – мъртъв приживе” и да смятаме автора на „Партизански песни” за вътрешнопартиен дисидент...

И въпреки че само две години преди промените започна преоткриването на погребания талант на Яна Язова с романа „Левски” , нейното име липсваше сред потърпевшите на режи

Други трябваше да се изтъкнат, те бяха пострадалите.

А истински безкомпромисният талант, непубликувал и един конюнктурен ред при тоталитаризма, стана посмъртно заложник на една съдебна сага, емблема на безкрайния ни преход.

И досега не мога да преценя как щеше да се подреди посмъртната й съдба, ако Николай Хайтов бе спечелил съдебната битка.

А става дума за може би най – фрапантния пример за жертва на тоталитаризма, за съднателно погребан талант, за криминално убийство и гангстерско присвояване на жилището й

Господарите на реда знаеха как да крадат и замитат следи.

Но в случая с Яна Язова се намеси привидението.

„Ръкописите не горят!” – твърди Булгаков в шедьовъра си „Майстора и Маргарита” и драматичното битие на Язова е като че ли най – красноречивото доказателство на култовата му реплика.

Дълго съм размишлявал върху нерадостната съдба на писателката ни след 9 септеври 1944 г.и стигнах до горчивия извод, че за глухата й изолация са виновни не само комунистическите ни господари.
Защото и те са хора.

И за да предприемат репресии се нуждаят от сигнали и съдействие от други лица, които гордо се наричат интелектуалци, художници, писатели.

А точно интелектуалният каймак на нацията е чувствителен и завистлив към Таланта.

И е прав Елин Пелин, че в България се ражда геният на завистта.

В случая с Яна Язова проработва точно този извечен български комплекс – „Защо да е тя, а не аз?”

„Защо за нея да се пишат хвалебствени рецензии и да се смята за класик?”

„Какво щеше да стане с нея, ако не беше силово наложена от проф.Александър Балабанов през 1931 година?”

„Сега е моментът да се разправя с нея, да я пратя в забвение и да й присвоя мястото, което иначе няма как да заема!”

Питал съм се стократно: „Какви са прегрешенията на Язова пред комунистическия режим и управниците на Народната република?”

И винаги съм стигал до единствено възможният отговор – „Никакви!”

Тя не е от свитата на цар Борис Трети като Александър Балабанов и Елин Пелин, не е германофил като проф.д – р Любомир Владикин, не е официозен класик на буржоазна България като Дора Габе и Елисавета Багряна, не е привърженик на безпартийната монархическа диктатура на проф.Богдан Филов и външен министър като Димитър Шишманов,не е депутат в 25 ОНС като Александър Цанков, нито е дори член на СБП.
В мрачните години на граждански стълкновения през 1941 – 1944 г. се занимава с издаването на детски списания и с писането на приказки, стихове за най - малките и непреходни исторически драми и романи.

Защо веднага след 9 септември 1944 г. е зачеркната от литературния ни и обществен живот?

Отговорът е банално прост – защото е безкомпромисна.

Не иска да служи на новата власт, предлагайки й се като всички останали нейни колеги.

А това дразни.

Как е възможно най – големите грешници пред новия строй, дори от лявата фаланга веднага да се преустроят и да станат класици на соцреализма като Орлин Василев, авторът на „Синеоките рицари”, Георги Караславов, оттеглил се от партийните борби след „случая „Кормило”, Павел Вежинов, посипал главата си с пепел след издаването на „Синият залез”, Андрей Гуляшки, взел си бележка от залитането с „Новолуние”, Богомил Райнов, приел дружеската критика на Борис Делчев за упадъчните си стихове в „Любовен календар”, Симеон Султанов,треперещ за миналото си, че е бил бранник,Борис Кратунчев – Делчев, че се е пазил от нелегални акции, дори Фани Попова – Мутафова, безкрайно уважавана от мен за яркия й талант, приела „необходимия” предговор към второто издание на „Дъщерята на Калояна” и подарила два шедьовъра на българската литература „За свободата” и „Време разделно”, съответно на Стефан Дичев и Антон Дончев ( като във втория умело е закодирала присъствието и посланието си чрез образа на Венецианеца), Димитър Димов преработил шедьовъра си „Тютюн”, за да получи Димитровска награда и благословията на благодетеля си Вълко Червенков, Емилиян Станев , разчитащ на пагона на Тодор Живков за утвърждаването на „Иван Кондарев”, Блага Димитрова, писала възторжени стихове за Георги Димитров, Валери Петров, прочул се със стихосбирките „Народен съд” и „Там на Запад”, Радой Ралин, възпял бригадирския ентусиазъм в „Планина се срина”...

Как може Яна Язова да не иска да напише дори едно стихотворение за смъртта на „вожда и учителя на българския народ”?

Възможно ли е това в България?!

Естествено е да бъде игнорирана.

От това имат нужда както конкурентките й в поезията Дора Габе, направила кариера след 9.9. 1944 г. в пропагандното министерство на Димо Казасов и Елисавета Багряна, набързо написала „Писмо до моя син”, възвеличавайки т.н.Отечествена война, така и майсторите на епоса, особено при разцвета на епичната вълна през 50 – те и 60 – те години на миналия век, когато любимци на критиката се оказват именно Стефан Дичев и Антон Дончев с подарените им от Мутафова шедьоври.

Защо тогава Николай Хайтов да не се опита да присвои романа „Левски”?

Защо да не бъде убита Язова, ценностите и ръкописите й ограбени, а апартаментът й на ул.”Раковски” № 161 Б в центъра на столицата, присвоен от бодигарда на Тодор Живков, а идеологът на БКП – прясно избраният член на Политбюро на ЦК Александър Лилов да не се прави на неосведомен и приятно разсеян?

И отново опираме до ролята на първия партиен и държавен ръководител.

Без неговата санкция се оказва, че нищо не е възможно в социалистическия свят.

Той може да се казва Сталин и с едно телефонно обаждане покрай критикуването на Булгаков да спаси живота му в страшните чистки от 1937-1939 г. на миналия век.

Може да е Вълко Червенков, спасил репутацията на Димитър Димов (член на „Народния съюз „Звено” на Кимон Георгиев, съюзник на БКП в новата власт!) и може да носи името Тодор Живков, превърнал в класик Емилиян Станев и разрешил отпечатването на романа „Левски” на Яна Язова.

Вярно, намесата му е по - скоро хирургическа, като целта е пукването на набралия цирей, свързан с многобройните кражби на любимеца му Хайтов, но се питам: „Щеше ли и през 1987 г. да излезе романа без санкцията на Първия?”

В случая е важно уточнението, че Яна Язова не го моли за ходатайство, тъй като е вече покойница, но у нас, преди 10 ноември 1989 г. и за умрелите се грижеха най – отговорните управници.

При мен сблъсъка с одисеята и творчеството на Яна Язова започна през 2000 година.

Първо прочетох поезията й, след това се запознах с нейните драми, приказки, повести, романи, писма и сентенции.

Веднага установих, че сме от една „кръвна група”.

А когато обикна един писател, съм негов приятел завинаги.

Изчетох всичко, което ми беше достъпно и през 2003 г.написах министудията си „След възкресението”, публикувана на 14 октомври 2003 г в сайта „Литернет”.

Завърших я на 7 март.

Текстът приключих със заръката, че е „необходимо обективно, коректно и отговорно осмисляне на творчеството й”, за разкиравне на нейното значение в родната литература.

Мисля, че времето за написването на цялостна КНИГА за Яна Язова вече дойде.

Знам с каква трудна и отговорна задача се захващам, но ще се постаря коректно и точно да я осъществя.

Така смятам, че изпълнявам дълга си към светлата памет на талантливата мъченица на българската култура Яна Язова.