ФЬОДОР БОНДАРЧУК И НЕГОВИЯТ "СТАЛИНГРАД"

 

Преди да гледам филма на Фьодор Бондарчук се чудех струва ли си да се хвърлят 120 милиона рубли и да се работи година, за да излезе поредния филм за сталинградската месомелачка.

Пък бил той и сниман във формат 3D и IMAX 3D.

Така се е случило при мен, че съм проследил всички творби за тази епопея и съм стигнал до извода, че няма да доживея мига, в който да видя епос, казващ ЦЯЛАТА истина за трагедията край Волга.

Определено съм фен на „Враг край портата”(2001) на Жан – Жак Ано, който максимално се доближи до историческата правда, въпреки нелогичната поява на Хрушчов и дебненето на двамата майстори – стрелци, което погълна като в черна дупка самото повествование.

Естествено, не бих гледал втори път епопеята на Владимир Петров от 1949 г.”Сталинградската битка”, а от другите два опита съм също с противоречиви спомени.

Немският „Сталинград” от 1993 г. на Йосиф Вайлсмайер разкри драмата по спасяването на част от обкръжените германски войски в началото на 1943 г., докато епосът на Юрий Озеров от 1989 г.всъщност завършваше неговия цикъл за Отечествената война, който излязъл в неблагоприятното за постановчика перестроечно време и това рефлектира върху резултата – въпреки амбицията неговият „Сталинград” се оказа най – слабият от поредицата.

Любопитното е, че изпълнителят на една от главните роли на Ханс фон Витцланд в немския „Сталинград” Томас Кречман играе Петер Кан в новата творба на Бондарчук, който пък стажува като асистент на Озеров при снимането на „Сталинград” през 1989 г.

Толкова за ретропрегледа.

„Сталинград” на Фьодор Бондарчук е реализиран по сценарий на Иля Тилкин и Сергей Снежкин.

Това е важно и необходимо уточнение.

Творбата на Бондарчук не е за цялата Сталинградска битка, нито е някаква военна панорама с акцент сражениеито край Волга.

Напротив!

Това е камерна, дори интимна човешка драма, разиграла се на фона на военното безумие.

В руската преса дребнави критици обивняват постановчика, че не уточнява кой дом защитават съветските войници в Сталинград.

Все едно като се наблегне, че това е прочутият „Дом Павлов” и нещата ще се наредят като с магическа пръчка.

Фьодор Бондарчук търси упорито друга, своя гледна точка към историята.

Не иска това да е филм за снайперисти, нито зая поредната прослава на съветския героизъм.

Него го интересува личната гледна точка на редовите участници в драмата – не на генералите, партийните апаратчици и комисарите, а на обикновените хора, впримчени в кървавата вакханалия.

Затова и неговият филм е предпазен от идеологически клишета и от рецидиви на соцреализма.

Затова и войниците му се уповават на Бог, а не на Сталин или ВКП(б).

Киноспектакълът му всъщност е химн в защита на живота на земята, затова му е нужна и малко парадоксалната рамка с трагедията във Фокушима, която обрамчва сюжета, тъй като именно на финала става ясно, че Сергей Астахов – Срегей Бондарчук – младши, роден в ада на сталинградската битка, спасява живота на затрупани във Фокушима немски деца...

Може да се спори за режисьорския подход дали е било необходима да се акцентира на петимата бащи на Сергей и доколко е логично отбранявайки един възлов дом всички войници да се грижат за красивата Катя (Дори имаше язвителни забележки в руската преса, че филмът е трябвало да се казва „Те се сражаваха за Катя”!), но аз смятам, че това е ангажимент и риск на постановчика.

На мен ми хареса паралела на двете интимни драми Кан (Томас Кречман)– Маша (Янина Студилина) и Серьожа (Сергей Бондарчук - младши) – Катя (Мария Смолникова).

И двете объркани, странни, невероятни.

Носещи в себе си абсурдите и трагизма на времето.

Маша осъзнава обречеността на своята любов и разбира, че ще бъде убита или от свои, или от немци.

А Катя просто чака щастието си, което се материализира в нейния син, след като съветските снаряди унищожават дома, който е толкова важен за изхода на войната.

Режисьорът полага похвални усилия и след Никита Михалков прави опит за по – сложно и обективно разкриване образа на немския офицер.

При Кан - Кречман липсва типичния хладнокръвен и жесток садист и убиец.

Кан на Кречман е и любещ мъж, и смел войник, и горящ от амбицията офицер да докаже, че е незаменим завоевател, търсещ брод към Индия.

Той по своему ни е дори симпатичен и е едно от най – ярките и убедителни актьорски достижения във филма.

Другите две приятни изненади са Янина Студилина и Мария Смолникова, създали правдиви и достоверни образи, различни от стандартните клишета на медсестри и самоотвержени героини.

Бондарчук държи на яркия и пищен спектакъл.

Той знае, че във военен филм, пък бил той и камерна драма трябва да има пиротехника, батални сцени, кървави ръкопашни схватки, емоции и разтърсващи зрелищни мигове.

И те са налице в „Сталинград”.

При това заснети с учудващо майсторсктво от оператора Максим Осадский на фона на музиката на Анджело Бадаламенти.

Дотолкова са силни и ефектно въздействащи, че ни напомнят популярна компютърна игра за войната, пренесена на големия екран.

И още нещо- режисьорът е избрал не разточителното леене на разказа, а стегнатия и компактен сюжет, който да те хване за гърлото и да те държи в напрежение до финалните надписи.

Дали е научил урока си от своя учител Озеров или се е разграничил от грешките му е отделна тема, но неговият „Сталинград” е стегнат и завладяващ спектакъл.

В пнего, разбира се, е налице силен хуманистичен и антивонен патос.

Усеща се и законната гордост на режисьора, че прави филм за обикновени хора – герои, чрез чийто усилия родината му побеждава в най–кръвопролитната война в името на живота на земята, но другояче не може и да бъде.

В противен случай това не би било филм, сниман от руски режисьор, пък и дистрибутиран от „Кълъмбия пикчърс” .

И за мен подобна специфика на режисьорския стил съвсем не намирисва на пропаганда или стремеж за възраждане на някакви имперски амбиции.

Това е аромата на повествованието, чрез който творбата получава своя национален облик, готова за битката за „Оскар” 2013 за най–добър чуждоезичен филм.