"ДВЕ СЪДБИ"

Борислав Гърдев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Самотници в романовия щурм – такива са през 30 – те години на миналия век Димитър Димов и Яна Язова при прозаичните си дебюти в нашата литература.

Когато размишлявам за съдбата ми, винаги поставям на една плоскост „Поручик Бенц“ (1938) и „Капитан“(1940).  Давам си сметка, че това не е случайно.

Че тези книги на писатели – връстници ( Димов е по- голям  само с три години) се появяват навреме и са свидетелство за ярък и щедър талант, който може да вирее и по нашите неприветливи географски ширини.

Логично е тези творби да не предизвикат очаквания резонанс, да не станат веднага популярни.

Оценяват се трудно, плашат с липсата на предходници, на познати образци.

Нищо подобно не е излизало под перото на Вазов, Йовков, Елин Пелин и Константин Петканов.

Те са екзотични птици в родния пейзаж.

Все едно търговец на чушки, картофи и зеле да предложи на клиентелата си киви, банани и палмово масло – ефектът ще е идентичен.

И след като „нема такова животно“ , е логично тези жалони, обогатяващи и европеизиращи прозата ни, да бъдат пренебрегнати и недооценени.

Георги Константинов се оправдава пред майката на писателя през 1943 г. – „Аз съм много виновен пред Вашия син - не написах нищо за романа му, въпреки че съм възхитен от него“, а усилията на Димитър Б. Митов в „Литературен  глас“, 1940, не са достатъчни за адекватното осмисляне на „Капитан“, защото е наистина малко да посочиш, че това е „широка епична картина, издържана с майсторската ръка на опитен и сигурен романист“.

А наличието на  нестандартни герои съвсем логично води до игнорирането им от българския читател.

Какъв е този „изпаднал германец“ поручик Бенц и каква е тази отблъскваща кучка Елена Петрашева?

Откъде се появяват необичайните персонажи на Професора и Кълвача в „Капитан“?

…От дълго време се опитвам да преценя доколко трудната съдба на романовите прощъпалници са повлияли на двамата автори след това.

Въздействието е било в положителна посока.

Като амбициозни и талантливи творци те не само продължават уверено напред, но и се дисциплинират, държат сметка за родната литературна конюнктура и запретват ръце , за да създадат нови шедьоври.

Димов благополучно се измъква от кашата на военната си служба в Беломорска Тракия и скрит зад членската карта на Народния съюз „Звено“ (от юли 1944 г.) „пропуска“ репресии и проверки за благонадеждност.

А е имало за какво да го притискат новите властници  с неудобни въпроси от сорта на: Защо участва като ветеринарен лекар в окупационния корпус?  и  Каква е тази негова специализация в Испания през 1943 – 1944 г., при която е било възможно  да сътрудничи на франкистите?

Впрочем такава проверка ще му се направи след три десетилетия и лично Тодор Живков ще закрие делото, неоткривайки компромати.

През 1945 г. Димитър Димов издава „Осъдени души“.

Удря звездния му час! Вече е известен и популярен. За него пишат положителни рецензии Георги Константинов и Пантелей Зарев.

А читателите харесват романа, тъй като самото му заглавие подсказва присъдата, която талантливият прозаик произнася на умиращата буржоазна класа в лицето на английската филантропка Фани Хорн, водеща безцелно и безплодно съществуване в „ноктите на морфиновия порок“ и на схоластично – тесногръдия клерикализъм, чието олицетворение е демоничният отец Рикардо Ередия.

Това че Димов не обхваща в дълбочина и не проумява цялата трагична сложност и обърканост на Испанската гражданска война, не интересува никого.

Тогава – през 1945 г. – заедно с разгрома на нацизма трябва да се атакува загниващата буржоазия.
И първата стъпка „в правилната посока“ за Димитър Димов е романът „Осъдени души“.

На 4 септември 1944 г. Яна Язова завършва своя роман – шедьовър „Александър Македонски“ – книга на нивото на най–забележителните маркери на европейската  историческа проза, сравнима с постигнатото от Алексей Толстой и Стефан Цвайг.

Но съдбата се намесва грубо и жестоко.

Първо англо – американските бомбардировки от 30 март 1944 г. изгарят коректурите на първите осем коли на романа – а уж ръкописите не горят!, а след това издателят Петко Атанасов е осъден от Народния съд.

Самата Язова изпада в глуха забрава.

Кой ще издава в тези години роман за световен завоевател, поставил си за цел създаването на свят, съчетаващ ценностите на Елада, Персия и Индия и кому е нужно да се измъчва с книга, чиято сърцевина е горчив размисъл за покварата на властта, унищожаваща и най–благородните замисли на велики  личности като цар Александър Македонски, опитващ се да създаде нов Универсум на базата на елинистичните демократични традиции , но по насилствен и кървав път?

Ръкописът ще бъде скрит и ще преживее шест десетилетия преди да се завърне от небитието, разкривайки ни силата на прозаик, който би бил гордост за всяка уважаваща себе си литература едва през 2002 година!...
А Димитър Димов се залавя с родните олигарси, за да произнесе смъртоносния си вердикт над българската буржоазия, забравила народния си произход, робуваща на чужди интереси и предала въжделенията на обикновените хора за по–добър живот.

„Тютюн“(1951 – 1954) има катастрофален успех.

От една страна веднага се харесва на читателите и става изключително популярен, моментално превръщайки се в модерна класика.

От друга е трудно преглътнат, „със скърцане на зъби“ от официалната критика, престараваща се и застраховаща се пред партийните началници.

Но става чудо!

В най–мракобесните времена на сталинизма романът – съответник на „Великият Гетсби“ (1925) на Фицжералд, е спасен благодарение дружните усилия на Никола Фурнаджиев със статията си в „Литературен фронт“ „Една вредна критика на романа „Тютюн“, 1952  и особено на Вълко Червенков с опуса му в „Работническо дело“, 1952   „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“, прекалилият с критиката си в „За пълна победа над антиреалистичните влияния“, 1952 Пантелей Зарев е ударен тежко и временно отстранен от литературния живот, докато Димов е коронясан за първенец на българския роман, получавайки и Димитровска награда за сметка на първата част на „Обикновени хора“ на Караславов, с препоръката от партийния Олимп за преработка на част от романа (така е постъпил през 1951 г.  самият Фадеев с „Млада гвардия“!), за да станат образите на народните борци по–ярки , привлекателни и значими.

Надзорът по обработката през 1953 г. осъществява Яко Молхов, сценарист на филма за Димитров от 1949 г. “Той не умира!“ , прочул се по–късно като цензор на самия Лев Толстой! През 80 – те години на миналия век се носи като легенда историята на млад белетрист, безуспешно предлагащ разкази на Молхов, които все не му харесвали.

Накрая отчаяният писател преписва творба от Лев Толстой, която изпраща с цялото си нахалство на мастития критик, за да получи безапелационната оценка на ментора си – „Неукрепнало перо!“)

Преработката осакатява романа – Лила не става нито по–красива, нито по–убедителна от Ирина, Павел Морев не може да засенчи брат си Борис, нито Динко да се съизмерва с фон Гайер. Дори Варвара не е в състояние да се конкурира с душевно болната, но вътрешно чиста Мария – първата съпруга на Борис Морев!
И става така, че Димов съзнателно участва в собственото си творческо аутодафе.

Колкото се опитва да угоди на господарите на културния ни живот, толкова уврежда своя шедьовър.(Едва през 1992 г. е преиздаден първият вариант на романа, но истината е, че преработката от 1954 г. е по–популярна и досега, без да е напълно ясно коя версия трябва да се изучава и изследва  като меродавна).

Разбирайки че е попаднал в безпътица писателят търси спасителен изход.

Пише разкази. Те („Анатомът Да Коста“, 1955) не са лоши като замисъл, сюжетна разработка и писателска техника, но отстъпват както на романите му, така и на първите му опити в кратките прозаични форми – „Севастопол`1913“(1940) или „Карнавал“(1942).

Насочва се към драматургията  с натрупания авторитетен опит на признат романист.

Първата му пиеса „Жени с минало“(1959) вече никой не помни.

„Виновният“ (1961) е сръчно написана комедия, осмиваща комплексите на стария свят.

Тя може и сега да се гледа без усилие  - аз все още си спомням с усмивка телевизионната й версия от 1979 г. на Павел Павлов с Коста Цонев в главната роля.

„Почивка в Арко Ирис“(1964) е най–популярната му драма, постигнала шумен успех и затворила „испанската тема“ в творчеството му.

Умерено – тенденциозна – най – вече при разкриване образите на Пилар и капитан Естанислао Браво, тя днес има ретро звучене и се чете с  известно усилие, но все още пази в себе си скрития драматичен заряд, с който навремето Любомир Кабакчиев като капитан Браво  пленяваше публиката в постановката на Народния театър от 1970 г., осъществена със замах от проф. Филип Филипов.

Последният опит на Димов в романа завършва с унизителен крах.

През 1958 г. той буквално се мъчи с „Ахилесова пета“. И слава Богу, че не го завършва!

Толкова изкуствена, безжизнена, скована и непознаваща корените на драматичните ни протуберанси от 20 – те години на миналия век книга,  аз не съм чел!

Съдбата милостиво попречва на Димитър Димов да си направи креативно харакири, прибирайки го в по–добрия свят, преди да успее да довърши своето злополучно приключение.

По същото време Яна Язова пише с увлечение и наивна вяра в  творческото си  възкресение епоса  „Левски“ , чиято първа версия е готова през 1960 г.

Тя прави големи компромиси със себе си, следвайки усърдно модела на възвисяващия патриотично – исторически роман, наложен от Талев и Антон Дончев, тайно вярвайки, че ще се върне в официалния ни литературен живот.

Напразни очаквания, след като  отказва на „Работническо дело“ стихотворение за „вожда“ Георги Димитров.

Независимо от положителната рецензия на Георги Томалевски и Димитър Талев от 3 май 1960 г.и въпреки големите надежди, че книга за Левски след „За свободата“ (1956) на Стефан Дичев трябва да излезе у нас.

Тя се появява, но много по–късно, в разгара на перестройката ни през 1987 г., спасена от Петър Величков след скандали, 13 години след смъртта на авторката й, за да бъде допълнена залпово от следващите я две части „Бенковски“(1988) и „Шипка“(1989), оформяща нейната изключително популярна историческа трилогия „Балкани“.

Каква горчива ирония и какъв красноречив исторически парадокс!

Класикът Димитър Димов се проваля като белетрист в края на творческия си път, а низвергнатата Яна Язова постига горчив и закъснял триумф post mortem, след като вече е напуснала нашия грешен свят.

Така пътищата на тези двама толкова талантливи и обичани писатели, тръгнали към романовия щурм от един рубеж, в края на дните им се разминават драматично, за да бъдат днес отново преоценени и преосмислени, като достиженията им намират своето важно  място в българския литературен канон.