ДВАМАТА ПЕТРОВИ

 

 

 

Стефан Командарев Георги Балабанов

 

 

Двама съименници са главните герои в най–представителните ни игрални филми, излезли напоследък.

Димитър е шофьор на цистерна, преквалифицирал се в каналджия на емигранти от гръцката граница, а Александър – виден драматичен актьор в НАТ „Иван Вазов“, играещ в злободневни халтури като „Болшевики“ и отчаяно стремящ се да запази своята нравствена чистота.

И двамата са жертви на системата, но и на своите характери.

Димитър е по своему честен и смел до безразсъдство, но заради стар дълг за лечението на покойната си съпруга, е принуден да премине в доходоносния сенчест бизнес под ръководството на Капитана, бивш негов командир от граничната застава и кадър на ДС.

Александър също сътрудничи на Службата, за да се върне в театъра и да гради партийна кариера.

Така и „Съдилището“, 2014 на Стефан Командарев,  и „Досието „Петров“, на Георги Балабанов  поставят пръст в раната, разголвайки царя.

Те доказват нагледно, че животът ни минава под диктата на ДС – истинският победител от безкрайния ни Преход.

Нищо не се е променило, независимо от честите смени във властта, след като задкулисните господари продължават да господстват у нас.

В професионално отношение и двата филма са на ниво.

Не случайно „Съдилището“ получава „Златна роза“ и награда за най–добра мъжка роля от Фестивала на българския игрален филм през 2014 г., а „Досието „Петров“ открива тазгодишното издание на „София филм фест“.

Основата за успеха им се дължи на добрата драматургия, на интересната и увлекателна история, която Командарев и Балабанов знаят как да облекат в адекватна кинематографична форма.

За „Съдилището“ в написването на сценария на постановчика помагат Марин Дамянов и Емил Спахийски, наблегнали основно на диалога и екшъна, а на „Досието „Петров“ рамо дава сценаристът на Бунюел и Шльондорф Жан – Клод Кариер.

„Съдилището“ е по–суров, с поглед, втренчен в оскъдния провинциален бит, докато „Досието „Петров“ е лъскаво – ефектен , ситуиран в примамливия свят на столичния хайлайф, но и той е по своему приземен и дори брутален, що се отнася до обобщенията за времето, в което живеем и илюзиите, с които трябва да се разделим.

Тъжна е картинката на родината ни в тези ленти.

От „Съдилището“ лъха пустота и униние. Разрушените и необитаеми къщи, реликвите от соца на някогашната гранична полоса, са отблъскващи паметници на един жестоко разрушен живот, запечатани от камерата на Красимир Андонов.

В него бродят призраците на Димитър – Асен Блатечки, синът му Васил – много добрият Ованес Торосян, приятелката на Димитър -  Керана – неузнаваемата Параскева Джукелова и зловещият Капитан – изключително ефективният Мики Манойлович, чийто импозантен замък е гротесков символ на задкулисното забогатяване.

Ням свидетел на човешките страсти е величествената в своята девствена красота планина – Родопите, за която обаче героите на сагата нямат време и сетива да й се насладят.

„Съдилището“ е едновременно и груб, и чист, емоционално силно въздействащ спектакъл.

Събраният и концентриран Асен Блатечки изиграва великолепно процеса на изкуплението си, спасявайки както дома си, така и любовта на собствения си син, признавайки за греха си от 1988 г., когато убива двама източногерманци и дори получава за това награда!

Пътят към прозрението, истината и свободата минава през неизбежния сблъсък с Капитана над просека „Съдилището“, оказал се техен ням свидетел и съдник пред смъртта на двамата антагонисти…

Александър Петров  - Михаил Билалов  е фина и деликатна натура. Той е артист, звезда на Народния театър, но и него – през същата 1988 г. , го връхлитат  съдбоносни проблеми.

Жена му – Ана Пападопулу не желае да играе в партийни буламачи, а в Чеховата „Чайка“, вследствие на което е пратена в психиатрия, а мъжът й е прехвърлен“ по целесъобразност“ в Гробищния парк като водещ на траурните церемонии…

След това идва срещата с Виктор Марков, негов състудент от НАТФИЗ, сътрудничеството с ДС, реабилитацията му и възходът в партийната йерархия на съюз „Истина“, зад който не е трудно да отгатнем някогашната ни надежда за промяна и по – добър живот СДС.

Не приемам упреците на някои коментатори, че „Досието „Петров“ не представя вярно и обективно живота преди и след 10 ноември 1989 г. у нас. Или пък, че Александър Петров бил прекалено апатичен и бездеен към съдбата си.

Вярно е, че филмът разкрива в едри щрихи и обобщено – символно перипетиите на погубената ни вяра, но да не забравяме, че така ни възприемат западняците, тъй ни описват и изследват, за да е интересно и на редовия зрител – справка „Изток – Запад“, 1999 на Режи Верние, а и защото чрез художественото обобщение  се осмисля правдиво една не толкова далечна епоха, която обаче днес със своите съобразявания с комунистическите тотеми и с грубата доминация на мутрите, е непонятна за младата аудитория.

А и Петров прави своя избор.

Първо се връща в театъра, където е неговият дом.

След това отказва наградата на името на учителя си Борис Богомилов – Богдан Глишев, оказал се рафиниран доносчик срещу него.

Оглавява силна политическа формация, но преди изборната й победа се отказва от лидерския пост, разбирайки че е маша в ръцете на Виктор Марков.

Отказът е също съзнателен акт и избор, особено, ако е свързан с фатален изход – със собствената ти гибел.

За съдбата на съпругата си смятам, че носи известна вина – преди 10 ноември поради  безсилие, а след Промяната, защото разбира, че състоянието й няма да се подобри и е безсмислено да се прилагат нови лечения и терапии.

Най–силният и стряскащ обобщен образ във филма на Балабанов е на ДС, олицетворена от Виктор Марков и неговия шеф.

Михаил Билалов е удачният избор за Александър Петров, уязвим, импулсивен, объркан, търсещ брод към Правдата, но с кадрите на ДС Балабанов направо е улучил шестицата.

Като полковника Георги Новаков е яркото олицетворение на Злото, създавайки най–добрата роля в своята дългогодишна кариера.

За Христо Шопов Виктор Марков е завръщане в първата артистична фаланга на родното ни кино, с изява, съпоставима с тази на Павел Троянов от сериала „Четвърта власт“, 2013 на Димитър Коцев и Стоян Радев.

Силно запомнящо се присъствие демонстрират и останалите функционери около Марков, експонирани от Деян Донков, Валери Йорданов и Станислав Пищялов.

Георги Балабанов борави  с  колкото стилизириана, толкова и смущаващо отблъскваща среда.

Неговата и на оператора Стефан Иванов София носи блясъка на артистизма (НАТ „Иван Вазов“) и лукса (офисите на „Нова инвестиционна банка“), но и на миазмите и мръсните тайни на криминалния ни преход, в който убийствата – на безскрупулния журналист – Валентин Ганев, както и на самия Марков, са част от престъпното ни ежедневие и кърваво средство за прикриване на следите с оглед градения просперитет.

В „Съдилището“ обобщението на живота ни е свързано с изкуплението и саможертвата, пред прохода, поел толкова жертви, търсещи свободата, а в „Досието „Петров“ разбирането, че не трябва да се живее в лъжа неизбежно води до катастрофа и знакова смърт.

Така съдбата на Александър Петров се оказва метафорично обобщение на едно поколение, разбрало, че Промяна не може и няма да има.

То просто трябва да си отиде излъгано и омерзено, за да отстъпи място на следващото.

Във филма на Балабанов това е дъщерята на артиста Александра – точен избор с Анжела Недялкова, която въпреки привидната си отстраненост и аполитичност, решава да се бори с чудовището ДС с младежка дързост и непукизъм,  които и силно импонират за финала на творбата.

Лично аз се почувствах удовлетворен, излизайки от салона, че не всичко е загубено и тези, които идат след нас наистина могат да започнат на чисто, да се преборят с демоните от миналото ни и да  заживеят като нормални европейци.

По тази логика Васко се свързва по интернет със семейството на бащината му жертва и започва писмото си с типичен искрено – хлапашки изказ – „Здравейте, аз съм сина на човека, убил вашата дъщеря…“, а Александра напуска гробището със записа – компромат, предаден й от Виктор Марков, с твърдото намерение да му даде гласност.

Защото и тя е разбрала, че само това е начинът за съпротива срещу Злото…