ТАЛЕВ И НЕГОВИТЕ „УСИЛНИ ГОДИНИ“

 

СТАТИЯ НА БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

 

 

Преоткриването на Талев продължава. След публицистиката му - забравена и забранена от страниците на „Македония“ и „Зора“ идва ред на трилогията „Усилни години“, наречена гръмко от издателите й днес „генерална репетиция за тетралогията“.

“Усилни години“ излиза в три части между 1928 и 1930 година.

Първият том е издание на софийската книжарница „Аполон“, а втори и трети - дело на автора, самиздат.

Книгата е посветена на брата - революционер Георги Талев.

Когато се захваща с епоса си Димитър Талев вече е завършил през 1925 г. българска филология в софийския университет, но вместо научна предпочита писателска кариера, подплатена с журналистика за прехрана.

ОТ 1927 до 1934 г. работи във вестник „Македония“, орган на ЦК на ВМРО, главен редактор - 1930-1931 и директор  1933-1934 г.и вече е издал книжката с приказки „Сълзите на мама“ през 1925 г.

Важно е да се изтъкне свързаността на Димитър Талев с Организацията и лидерът й Иван Михайлов, тъй като тя е определяща неговият мироглед и метод, а в момента на писане на сагата - дори съдбоносна.

“Усилни години“ е епопея, посветена на четвъртвековния юбилей на Илинденско-Преображенското въстание, но е писана и с други, утилитарни цели.

По онова време българският роман е в руслото на нравствените и социални проблеми -„Тъмни зори“, „Хоро“, „Слънцето угаснало“, „Бялата пътека“.

Талев дръзва да мери сили в македонския епос със самия Страшимиров.

Днес е ясно, че „Усилни години“ са съизмерими с „Роби“, като в добавка амбициозният млад автор завършва повествованието си, за разлика от именития Антон Страшимиров.

Талев изпитва силно влияние на Вазов и „Под игото“ и е естествено за начинаещ творец да се учи от образците на родната белетристична традиция. Защо да не попие и от опита на Друмев и Захарий Стоянов?

Целта му обаче е важна – актуализация на македонския въпрос, който тогава дразни и измъчва обществото ни основно със своите братоубийствени афери-та на 7 юли 1928 г. по заповед на Ванчо Михайлов е ликвидиран такъв авторитет като генерал Александър Протогеров!

Талев умишлено залага на илинденската проблематика, възпява подвига на героите Смилев и Виларов, рисува покъртителни картини на народен ентусиазъм, стоицизъм и упорита съпротива срещу тиранина, за да подчертае дебело, че за България Македония си остава незараснала кървяща рана, за да внуши, че зад жестоките изстъпления по софийските улици наднича сянката на нерешения национален въпрос, на разкъсаната и измъчвана под сръбско и гръцко иго българска Македония.

Пренебрегвайки дискусията по такава модна някога тема като тази за женската еманципация, Талев възражда национално-освободителната тема в българската литература.

Книгата му се чете с увлечение, но се чувства, че е дело на неофит.

Написана е темпераментно и вдъхновено, но с едностранчивия фокус на националист и партизанин - фанатик.

Логично е по-късно да съжалява, че е представил народната драма едностранчиво и опростено - особено по линията народни водачи-чорбаджии, българи и турци, добри и лоши…

Полага усилия да види и в турчина не само свирепия господар - каймакаминът и пашата, потушил въстанието в Горенци, но като цяло отразяването на „пиянството на един народ“ си е в добрите  Вазови романтични традиции с хармонично изградените образи на лидери, които трябва да ни бъдат пример за подражание.

Като първопроходец в епоса още в края на 20-те години на миналия век Талев разкрива редица качества на бляскавия си белетристичен талант.

Умее да гради великолепни природни картини и батални сцени, да създава атмосфера, да пласира функционален диалог.

Народните водачи Камен Трайков, Петър Смилев и Борис Виларов са ярки, монолитни и впечатляващи натури.

Писателят търси индивидуализацията и спецификата на всеки от персонажите-при женските образи изпитва известни трудности с разкриване на тяхното своеобразие - Генчето, Мария Виларова, действащи в рамките на клишето, но постига категоричен успех с Ирина Хаджиекимова - Кадънката, носеща мощта и въздействената сила на такъв неин прототип като Елена Грънчарова.

Димитър Талев умее да разказва, да поддържа динамичен сюжет, трите части на епоса са стройно изградени като архитектоника в рамките на около 160 страници.

Той все още е далеко от амбицията си да създава мащабни и смазващи с обема си епични платна като „Илинден“ и „Самуил“, наблягайки на стегнатия, ясен и въздействащ разказ.

При него също се забелязват трудности, „мъки на словото“, предимно в стилистичен аспект.

И не мога да си обясня защо днешните му издатели - фондация ВМРО и издателство „Захарий Стоянов“ не са поели риск след девет десетилетия да изчистят оригинала от досадни повторения , а са го публикували дори с допуснатите през 1928-1930 г. печатни грешки?

Сега е модно да се твърди, че „Усилни години“ е важна подготовка за четирилогията, че Талев не е бил удовлетворен от първия си опит в епоса, че е смятал да се върне отново към темата за възраждаща се Македония и кървавите стълкновения в нея в края на XIX и началото на XX век, но трябва да акцентираме на малка подробност, свързана с личната му творческа и житейска съдба.

Залавя се с тетралогията в началото на 1944 г., когато печата в „Зора“ между броеве 7398 и 7540 откъси, всъщност завършени глави, от „Железният светилник“.

Защо точно тогава ли?

Понеже разбира, че каузата, на която служи като художник и публицист - обединена и велика България, верен съюзник на нацистка Германия, е обречена и че единственият изход за него с оглед неизпълненият му синовен дълг към македонската кауза, а и като форма на убежище, е създаването на НОВА, но вече по-отговорна и по-зряла сага за Милостивия и четворицата му синове.

За 22 години написва четири тома. Обмисляйки петия не успява да го завърши и умира.

Съвсем различен сюжет би се реализирал, ако през 1944 г. не очаква съветските войски у нас и не се подлагат на съмнение териториалните ни придобивки в Македония и Беломорието.

Тогава може би меродавният Талев, определящ насоката на българското обществено мнение с уводните си статии в „Зора“ и съдбовно обвързал се с проблематичната  официална правителствена политика, вероятно би счел за необходима  ФОРМАЛНАТА преработка на „Усилни години“, след което не съм сигурен дали полученият резултат би бил по-плодотворен и по-добър. Основание за това ми дава следният факт – през 1942 и 1943 г.той пуска като разкази два откъса от епопеята  в „Зора“ – единият, посветен на 39 годишнината от избухването на въстанието, озаглавен „Първият изстрел“, излиза на 1 август 1942, а следващият фрагмент“Борба“ се появява на 19 декември 1943.

След това той забравя за първата си сага и се насочва към „Железният светилник“, като една от ранните публикации, които са ми известни, се появява на 16 юни 1944 г. и е под заглавие „Монахът от Рила“…

Това обаче е друга, хипотетична история…

Сега по-важно е да осмислим и възприемем адекватно „Усилни години“ - епос, появил се на бял свят преди Талев да се утвърди като майстор на разказа и повестта, за да преценим трезво дали в едно бъдещо пълно издание на съчиненията на българския класик то не би трябвало да започва именно с него?

Димитър Талев, „Усили години“, 2016, роман-трилогия, 469 стр., изд. Фондация ВМРО и „Захарий Стоянов, ред. Тодор Коруев