КЛИНТ ИСТУУД НА 80 ГОДИНИ

 

На 31 май актьорът, режисьорът, продуцентът, композиторът и политикът Клинт Истууд навърши 80 години.

Знаменитата звезда с над 50-годишна известност в целия свят се ражда в Сан Франциско в „протестантски дом от средната класа”. В юношеските години на Истууд семейството се заселва в Пидмонт, Калифорния и Клинт завършва Оукландския техникум през 1949 г. След това работи в дървообработваща фабрика, на бензиностанция, като пожарникар и свири рагтайм в пиано бар в Оукланд.

През 1950 г., по време на Корейската война, е извикан в армията и служи във ВВС. Той е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан, северно от Сан Франциско, в залива Дрейк. Клинт Истууд оцелява, но получава тежки рани, остава в САЩ да дава показания за инцидента и не заминава на фронтовата линия.

След това, през 1954 г., го поема киното. Истууд търпеливо чака своя час, за да докаже и на фенове, и на критици, че може да създава образцови творби, останали завинаги във филмовата история.

В началото е договорът с „Юнивърсъл”, участието му в „Отмъщението на чудовището” (1955) на Джак Арнолд и митарствата в поредица сериали от типа на „Маверик” (1959) на Рой Хъгинс, докато дойде първият му голям успех като Руди Тетс, наричан от него иронично „Идиотът от равнините”, в уестърн сериала „Грубата кожа” (1958-1966) на Тед Пост, Виктор Маклаглен и Чарлс Маркъс Уорън. С този филм от 217 епизода Истууд става широко известен. Аз лично съм гледал епизодите само от първия сезон, но дори и в тях личи увереността и професионализма на актьора, който сякаш призовава съдбата да го срещне със знаещи и можещи постановчици, които да доразкрият неговия щедър и необикновен талант. Такава среща се осъществява скоро.

Клинт Истууд се снима  в легендарната уестърн трилогия на Серджо Леоне „За шепа долари” (1964), „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). В нея Истууд, колкото инстинктивно, толкова и целенасочено, изгражда знаковия образ на Мъжа без име – изобретателен, хладнокръвен и безжалостен, без особен интерес към жените, но с изключително добре развит инстинкт за самосъхранение. Огромният успех на поредицата превръща Истууд в суперзвезда. Той се възползва от ситуацията по възможно най-добрия начин. Доказва, че може да бъде добър постановчик още с първите си филми: „Разказвач на истории” (1971), късометражен, посветен на Дон Сийгъл и „Пусни, Мисти, за мен” (1971) и че желае сам да направлява съдбата си, създавайки собствената компания „Малпасо”.

Покрай редовното режисиране на свои филми, той успява да се срещне с още трима от големите режисьори на Холивуд, допринесли много за развитието на кариерата му – Тед Пост, лансирал го в уестърна „Обесете ги нависоко” (1967), след като му е дал начален тласък с „Грубата кожа” (1959), Брайън Хътън, с когото прави класически героични роли във военните екшъни „Гнездото на орлите” (1968) и „Героите на Кели” (1970), и Дон Сийгъл, с когото открива друг важен за него жанр – на полицейския екшън, където инкасира и повечето от личните си постижения.

След първата им съвместна изява в „Блъфът на Куган” (1968), идва ироничният уестърн „Две мулета за сестра Сара” (1970) и големият хит „Мръсният Хари” (1971), стоящ в основата на още четири продължения, всички, без петия, реализирани от Истууд – „Силата на „Магнума” (1973), „Насилникът” (1977), „Внезапен сблъсък” (1983), докато „Игра със смъртта” (1988) е дело на Бъди Ван Хорн.

Суровото и самотно ченге Хари Калахан, борещо се със „специфични средства” с престъпността и насилието в името на справедливостта, носи най-трайната популярност и удовлетворение за Истууд, но и най-големите неприятности, свързани с абсурдните обвинения на някои критици, че методите му на действие са аморално-фашистки и заплаха за демокрацията...

Истууд и Сийгъл още веднъж нажежават обществената атмосфера с великолепния документален трилър „Бягство от Алкатрас” (1979), разказващ увлекателно за печално известния с жестокия си режим затвор край Сан Франциско, затворен след единственото сполучило бягство на героя на Истууд Франк Морис през 1961 г.

Истууд се бори упорито и ефективно срещу едностранчиво-клишираната представа за себе си като мълчалив пистолетаджия, смачкващ без усилия всеки изпречил се насреща му противник, но приема да го смятат за наследник на Джон Уейн. Той рискува, става по-прецизен и взискателен при подбора на ролите си, по-задълбочен и психологически проникновен при трактовката на своите образи, създава изненадващо силни филми, които го представят в нова светлина, разширяващи чувствително творческата му територия – „Пусни, Мисти, за мен” (1971), „Скитникът от високите плата” (1973), „Изгнаникът Джоузи Уелс” (1976), „Бледият ездач” (1985)...

Клинт Истууд участва в мюзикъли, доказвайки безспорния си певчески талант – „Стягай каруцата” (1969) на Джошуа Лоугън, комедии – „Обикновена вечер” (1967) на Виторио де Сика, „Всеки, който може само да загуби” (1978) на Джеймс Фарго, „Бронко Били” (1980) на Истууд, трилъри – „Отмъщението на Айгър” (1975) и „Непреодолимата преграда” (1977) на Истууд, „Под прицел” (1993) на Волфганг Петерсен, героико-комични уестърни – „Две мулета за сестра Сара” (1970) на Дон Сийгъл и „Джо хлапето” (1972) на Джон Стърджес, военни приключения – „Хълмът на храбрите” (1986) на Истууд, трагикомедии – „Градска жега” (1984) на Ричард Бенджамин, мелодрами – „Въздушният” (1973) на Истууд... Той разкрива, че е еднакво добър като кънтри-певеца Ред Стоуъл в „Гуляйджията” (1983) и като озлобения виетнамски ветеран Мичел Джейнт, който все пак открадва последния модел опасен съветски изтребител в „Огнената лисица” (1982), негова постановка.

Обратът в отношението на критиката към него настъпва след излизането на тринадесетия му филм - „Птицата” (1988) с Форест Уитекър в главната роля, проследяващ последните десет години от живота на Чарли „Бърд” Паркър (1929-1955), една от водещите фигури в модерния джаз. „Птицата” е и обяснение в любов към музиката, и преклонение пред идола на младия Клинт Истууд, присъствал на концерт на Паркър през 1946 г. и колекционирал плочи и публикации за краля на би-бопа до момента, в който се обръща към сценария на „Птицата”, събиращ прахоляк в „Кълъмбия”.

Работата върху „Птицата” разкрива и креативните възможности на Истууд като композитор, като той се решава да събере в диска „Грейс вече не е с нас” своите композиции едва през 2007 г. „Птицата” получава „Оскар” за звук и критически адмирации, но следващата му амбициозна постановка „Белият ловец с черното сърце” (1990), разказващ за заснемането на прочутата приключенска драма на Джон Хюстън „Африканската кралица” през 1951 г., печели малобройни фенове, вкл. и сред членовете на журито в Кан.

По-късно Истууд представя доброкачествената си комедия „Розовият кадилак” (1990) и майсторски изпипаната кримка „Новобранецът” (1991), преди да поднесе на публиката най-съкровения си и зрял творчески замисъл „Непростимо” (1992), явление, стимулиращо новаторските търсения в уестърна, спечелило огромна популярност и донесло на създателя му 4 „Оскара”, вкл. за филм и режисура. 

Истууд дочаква признанието от Филмовата академия, а по-нататъшното му развитие недвусмислено свидетелства за непресекващ подем и постоянен творчески триумф – „Съвършен свят” (1993), „Мостовете на Медисън” (1995), „Абсолютна власт” (1997), „Нощем в градините на доброто и злото” (1997), „Съвършено престъпление” (1999), „Звездни каубои” (2000), „Кръв” (2002), „Реката на тайните” (2003).

През 2004 г. отново триумфира като постановчик с боксовата драма „Момиче за милион долара”. През следващите години славата му на прецизен и талантлив постановчик, представящ най-доброто, което американското кино може да предложи на международния пазар, се затвърждава с дилогията „Флаговете на бащите ни” и „Писма от Ива Джима” (2005-2006), както и с последвалите го великолепни драми „Подмяната” (2008), „Гран Торино” (2008), „Непобедим” (2009) и „Отсега нататък” (2010), без да забравяме за амбициозния му замисъл да направи биографичен филм за Джей Едгър Хувър с Леонардо Ди Каприо в главната роля.

Днес никой не подлага на съмнение таланта на Истууд като филмов творец, а и като управник, след спечелен мандат за кмет на град Кармел през 1986 година! Напротив - меродавните издания твърдят единодушно, че е първостепенна филмова звезда, че е режисьор и продуцент както на касови, така и на дръзко-артистични заглавия, че е институция в света на киното, поддържащ дълготрайни и пълноценни връзки със своите житейски партньорки – Меги Джонсън - от 1953 до 1980 г., Сандра Лок – от 1975 до 1989 г., Франсис Фишер – 1992-1993 г. и тв журналистката Дина Руиз, за която се оженва на 31 март 1996 г.

Убеден републиканец, Истууд подкрепя кампаниите на Никсън, Рейгън и Маклейн, както и на колегата си Арнолд Шварценегер като кандидат за губернатор на Калифорния. Самият той, като кмет с двугодишен мандат, успява да завърши моста на Кармел, известен като „Птицата със сломеното сърце”. Между 2001 и 2008 г. е в Карифорнийската щатска комисия за паркове и отдих, но поради противопоставянето му на изграждането на дългия 26 км платен път с 6 платна, който трябва да мине през щатския плаж Сан Онофре, северно от Сан Диего, и който е отхвърлен по негово предложение от комисията през февруари 2008 г., не е назначен от Шварценегер отново през март 2008 г., с мотива „поради изтичане на мандата му”...

Днес Клинт Истууд е класик на филмовото изкуство.

Кан го признава за свой почетен гост, връчвайки му Златен медал на името на Фелини през 2003 г., Филмовата академия го удостоява с два „Оскара” през 1992 и 2004 г., получава наградата „Ървин Талбърг” през 1995 г., носител е на три награди „Сезар” за 1998, 2003 и 2004 г., а собствениците на салони, видеотеки и редовите зрители очакват с нетърпение всеки следващ негов проект. Защото знаят – при Клинт Истууд „празно няма”, той винаги има с какво да ги изненада приятно и да докаже, че е сред най-големите в целулоидния свят...