ЧЪРЧИЛ И ПОЛ ДЖОНСЪН

 


Биографията на Чърчил е осмата книга на Джонсън, която чета с интерес и любопитство.

Тя не е толкова обхватна и обемна като „История на американския народ”, нито пък е така лаконично – кондензирана като „Ренесансът”.

В заника на живота си известният журналист и историограф пише колкото за собствено удоволствие, толкова и по вътрешно убеждение за изпълнен дълг мемоарно – есеистично историческо изследване за своя политически и литературен кумир Уинстън Чърчил.

Запознат с голяма част от най – представителните негови творби знам, че той е пламенен следовник на консерватизма, олицетворяван и практикуван от Чърчил, Тачър и Джорд Буш – син,но сега вече съм напълно убеден и откъде идва стимулът да пише така проникновено, картинно, завладяващо и остроумно – пак от наследството на великия Уинстън, човекът, използвал цял живот думите за свое оръжие и добре платено препитание, дори когато е висш държавен чиновник.

Пол Джонсън не пише подробна или иконоборческа биография.

Това е по – скоро книга – конспект, равносметка и размисъл, колкото на постигнатото от неговия герой , толкова и на достиженията му като публицист и изследовател с почти енциклопедични наклонности, каквито безспорно е притежавал и Уинстън Чърчил.

Скритото съизмерване с великия предшественик се чувства на всяка страница , като Джонсън не изоставя любимото си оръжие да разкрива описваните обекти като живи хора с грешките и приумиците им, но и с техните качества, които веднага ги превръщат в лидери.

Ясно е, че за да напише подобен стегнат и въздействащ текст Пол Джонсън е изчел планина от книги, някои от които цитира в главата „Допълнителна литература”, където особено внимание обръща на осемтомното биографично повествование за Чърчил, дело на сина му Рандолф и Мартин Гилбърт.

Но същевременно само маг на словото он неговата класа може да измайстори поредното ярко изследване, в което историята да оживява и да е в по – качествен обем от всички високомерни критици и професори, взети заедно, както остроумно отбелязва „Таймс литерери суплимент”.

Джонсън е едновременно традиционалист в мисленето и убежденията си, но и пределно предпазлив и премерен в оценките за своя именит персонаж, обсебил вниманието му и присъстващ подобаващо както в „Съвременността”, така и в „История на американския народ”.

За него Чърчил е олицетворение на британския експанзионистичен и борбен дух, човек на дълга и риска, свято спазващ законите и служещ на короната и същевременно комбинативен конформист, готов на отстъпки пред профсъюзите и на преминаване „от другата страна” – от либерал към консерватор и лидер на всепартиен военновременен кабинет от 10 май 1940 до 26 юли 1945 г., когато с воля, решимост и такт спасява империята и за пореден път нарежда Британия сред великите сили, определящи дневния ред на света.

Нормално е било Джонсън да си отговори и на каква цена се случва този подвиг.

А това означава да разкрие отрицателни черти от облика на Чърчил, да посочи някои от допуснатите от него фатални грешки, да разсъждава и дори критично да осмисли част от прословутия му политически колаборационизъм.

В интерес на истината част от булото е вдигнато – Чърчил на моменти е гневно – саркастичен, студено – високомерен, той подценява японската опасност, а това води до катастрофата в Малая и Сингапур на 8 – 15 февруари 1942 г., бори се срещу независима Индия, но подкрепя усилията Неру, търси съюз със САЩ, след като се е свързал с дявола СССР, срещу когото се е борил настървено след болшевишкия преврат от 25 октомври 1917 г...

Повече от това Джонсън не посмява да предприеме.

Кумирът трябва да остане непокътнат и да блести с елмазен блясък.

Като легендарния американски президент Линкълн – друг негов любимец.

Изследователят не иска разрушаване на легендата или демистификация на спасителя на нацията.

Затова и не разсъждава върху редица каверзни въпроси , които няма как да не си зададем.

Защо Чърчил се съюзява със Сталин?

Повече ли му харесва разединената и разделена на лагери Европа от онази до 15 март 1939 г., когато немските войски влизат в Прага?

Съпоставя ли възвръщането на Хонконг на 9 септември 1945 г. срещу загубата на континентален Китай на 1 октомври 1949 г., завладян от комунистическите националисти на Мао Дзе Дун?

Защо продава и предава Полша два пъти на руснаците – първият път като депутат на 17 септември 1939 г., вторият като премиер, след внезапната немска атака в Ардените на 16 декември 1944 г., когато пише унизително писмо до Сталин за помощ, довело до настъплението на маршал Конев от 12 януари 1945 г.?

А като става дума за Източна Европа – защо изпраща английски войски само в Гърция след 4 декември 1944 г., „забравяйки” за съседна България, която искрено мрази още от 1 октомври 1915 г., съсипва столицата й с бомби на 10 януари и 30 март 1944г. и която продава на Сталин с подписа си върху мазна салфетка на 3 октомври 1944 г.?

Защо трябва да рони крокодилски сълзи за бедните източноевропейци с легендарната си реч във Фултън на 6 март 1946 г.?

Може би тъй като за пореден път услужливо е забравил, че той е един от архитектите и на разделянето на света след срещата в Ялта от 4 – 11 февруари 1945 г., и на започващата студена война?

Ровейки се в удивителната биография на Чърчил аз лично се интересувам и от т.н. абдикация на крал Едуард VIII на 10 декември 1937 г. ( дали тя не е продиктувана и от други странични фактори, а не само от любовта му към мис Уоли Симпсън като например приятелството на бъдещия крал с маршал Херман Гьоринг?) и от това негово прословуто всепартийно правителство...

Доколко то е законно и как така британския парламент работи без прекъсване 10 години, а примерно в България на 15 януари 1940 г. все пак се провеждат парламентарни избори?

Дали тук няма някакъв анстиконституционен акт на военнолюбивите антлийски кръгове, които желаят сближение именно с Русия, жертвайки за каузата си даже короната и обричайки страната на безпрецедентна политическа криза?

В тази схватка Чърчил защитава краля, без да е припознат като бъдещ вожд и за малко не се прощава с политическата си кариера, а е на косъм от блам на 1 юли 1942 г., когато войските на фелдмаршал Ромел са на 180 км от Кайро и по предложение на депутата сър Джон Уордлоу – Милн се иска смяната му с „генералисимус”.

Всъщност само удивително неподходящата кандидатура на херцога на Глочестър, по – малкият брат на крал Джордж VI, спасява репутацията на великия държавник...

И други въпроси можем да си зададем, докато четем „Чърчил” на Пол Джонсън.

Включително и за това как аматьорът без системно класическо образование от „Кеймбридж” или „Оксфорд” става много добър ПРОФЕСИОНАЛЕН политик, оратор, публицист, писател, художник, зидар и летец.

Добър финансист – поне в личен план той не е – щом като финансов министър на империята допуска да изгори с всичките си авоари след борсовия крах на Уолтстрийт на 21 октомври 1929 г., а за естетическия му вкус също може да се спори , след като предпочита да гледа до безкрай „Дилижансът”(1939) на Джон Форд пред „Глажданинът Кейн”(1941) на Орсън Уелс...

В това няма нищо лошо.

То е само сигурен знак, че написаното от именития изследвач не оставя никого безразличен, че предизвиква спор и полемика, като същевременно запазва ореола на изследвания обект.

И за това се изисква висше професионално майсторство.

А Пол Джонсън и на почтената си възраст (род. е на 2 ноември 1928 г.) доказва, че е още на ниво и може и в бъдеще да ни изненадва с нови интересни и провокативни изследвания.

 

 

Пол Джонсън, „Чърчил”, 2010, изд.”Рива”, превод Янка Петровска, редактор Виолета Йончева