БЕЗПРИСТРАСТНО ЗА "НЕДАДЕНИТЕ"

 

За разлика от някои критици на сериала, които предпочетоха да го насекат, преди да са изгледали дванадесетте му епизода (визирам Митко Новков и Христо Буцев от вестник „Култура”), аз тактично изчаках да мине 13 юни, за да се опитам да дадам обективна оценка за продукта на Канал 1.

Безспорно, това не е хит от ранга на „Под прикритие” на Виктор Божинов и Димитър Гочев, но не мога да го приема и за куриозен провал.

Още по–малко за „художествен боклук”.

Не съм бил в комисиите, които са го одобрили и финансирали, но след като е стигнал до (малкия) екран, значи е имало защо.

Най–малкото заради юбилея – 70 години от спасяването на евреите ни от старите предели на Царство България.

48 000 на брой.

А защо не и за преследван пропаганден ефект – да се защитим от интригите и инсинуациите на нашите добре познати съседи като Македония, произвела през 2012 „шедьовъра” на Дарко Митревски „Трето полувреме”, унижаващ България и извращаващ историческата правда.

Ще кажете – това не е достатъчно за снимането на такъв важен и значимкато тема филм!

Така е, но съм на мнение, че си е струвало да се направи, най–малкото, за да забравим фалшификата „Ешелоните”(1986) на Борислав Пунчев, в който Тодор Живков – Филип Трифонов спасяваше българските евреи, подпомогнат от пловдивскиая владика Кирил - Стефан Данаилов.

Не приемам, че „Недадените” е „слаб сериал”, че ”в него всичко е безпомощно – режисура, игра, визия, атмосфера, грим, монтаж”...

Само изтъквам коректния от историческа и художествена гледна точка сценарий на Емил Бонев, фината операторска работа на Мартин Балкански и Димитър Неделчев (особено с приглушената цветова гама, която без да изглежда прекалено ретро, пресъздава удачно атмосферата от 40 – те години на миналия век) и прекрасната елегична музика на Стефан Вълдобрев.

Не смятам, че режисурата е бездарна, по скоро е семпла и ненатрапчива – все пак е дело на Иван Митов и Вито Бонев, който има в актива си прочут сериал като „Седем часа разлика”.

Не съм съгласен, че епохата е пресъздадена бутафорно – да вземем само дебатите в парламента през 1943 г., атмосферата в царския дворец при разговорите на Лулчев и Борис III, деликатните и напрегнати взаимоотношения между премиера и регента Филов и германския посланик Бекерле или последната среща на Белев с Лиляна Паница на 8 срещу 9 септември 1944 година – никъде в тези възлови епизоди не открих бутафория или „разгащено отношение” към фактите.

Имам претенции за темпоритъма на сериала.

Той е можел да бъде по–динамичен, атрактивен, стегнат, а не така обстоятелствено – протяжен, въпреки че последната 12 – та серия е изпипанаи точна като стилистика и внушение, а също и към кастинга.

Парадоксът е, че в „еврейската” част на артистичния състав има пробойни – примерно семейство Насим не е експонирано убедително и пълнокръвно, въпреки усилията на Камен Донев като равина и Ирини Жамбонас като съпругата му Берта.

В групата на евреите – жертви на репресиите и мъченията, изпъква основно с очарователната си непринуденост Гергана Плетньова като Сара, дъщерята на Леон и Хана и особено неподражаемият Мариус Куркински като Арон Бехар.

Неговото завръщане като филмов актьор е направо конгениално – достатъчно е само да проследим етюда му като отговорен проверяващ в трудовия легер в навечерието на промяната на 9 септември 1944 г.,за да си припомним класата му, а до него поставям сдържаното, но проникновено изпълнение на Стефан Вълдобрев като Буко Леви, човекът, след чийто показания е извадена от затвора Лиляна Паница – секретарката на Белев в Комисарството по еврейските въпроси.

При разпределението на основните роли на исторически меродавните фигури Митов и Бонев са подходили внимателно и отговорно.

Приятна изненада е интерпретацията на Анастасия Лютова като царица Йоана, която в сериала е мислещо и чувствително същество, а не някаква безгласна царска кукла и особено Лидия Инджова, създала правдиво и непосредственонеблагодарния персонаж на Лиляна Паница.

Пенко Господинов е великолепен като цар Борис III, напомнящ славните времена, в които покойният Наум Шопов бе абониран за тази роля, много силно е присъствието на Марин Янев като Богдан Филов, на Владимир Пенев като митрополит Кирил , на Вельо Горанов като Любомир Лулчев и на Борис Луканов като доктор Даскалов.

Ако говорим за артистични находки, аз ги свързвам с изявата на Явор Бахаров като дегенерата Любен Загорски, на Робърт Янакиев като коварния и повратлив вътрешен министър Петър Габровски и особено на Димитър Баненкин, изградил със замах и стаен драматизъм зловещия и трагичен образ на Александър Белев.
„Недадените” е изпипан и промислен в основните си акценти сериал.

Екипът на продуцента Мирослав Боршош се е стремил да създаде продукт, адекватен на изискванията времето, достоверен и коректен към миналото в рамките на допустимото.

Налице са, разбира се, и волни трактовки на част от трагичните събития, последвали преврата след 9.9.1944 г. – мен лично ме подразни фолклорния дискурс с белите ризи на осъдените министри, регенти и депутати, разстреляни посред бял ден (?!) сред голото поле (а е било нощта на 1 срещу 2 февруари 1945, кървавият български четвъртък), но такава е била режисьорската концепция за търсен драматичен ефект...
Подобни гафове съществуват и в други наши сериали и те не са довод неаналитично и прибързано да говорим за „отстъпление, деградация и пропадане”.

Просто трябва да приемем сериалът „Недадените” обективно и безпристрастно – с неговите недостатъци, но и с безспорните си достижения, които най–малкото напомнят за потенциала на БНТ при реализацията намащабни тв проекти, с които в недалечното минало – само до преди по–малко от десетилетие, бе безспорен и едноличен лидер в този пазарен сегмент.

А дали ще издържи на напрежението и ожесточената конкуренция от страна на bTV, Нова и тв 7 - бъдещето ще покаже...